Български  |  English

Революционна алтернатива в глобалното поле на висшето образование?

Случаят на Венецуелския боливарски университет

 

2010 г. беше година на засилени протести във висшето образование. През 2011 г. арабската пролет и американската есен пренасочиха медийното и общественото внимание към борби с по-широки искания за структурни промени и социална справедливост. На този фон като че ли е време да помислим доколко новото глобално поле на висшето образование допринася за или се противопоставя на нарастващата стратификация и несигурност в световен мащаб. Дали университетите могат да представят институционалната рамка и актьорите за значима обществена промяна?
В този текст използвам случая на Венецуелският боливарски университет (UBV) и свързания с него проект за масовизация на висшето образование, Мисия Сукре, като пример за алтернативен модел на висше образование. Не коментирам дали и доколко образованието във Венецуела е „социалистическо”. Разликите между Венецуела и социалистическите страни в миналото са значими. UBV съществува в рамките на действаща парламентарна демокрация и преобладаваща пазарна икономика във Венецуела и се бори за признание успоредно с традиционните институции на висше образование там. Той не предлага образование с привилегии единствено за партийни кадри. С вярата си в приложните социални науки, популярната педагогика и теренната работа с местни общности, UBV е опит за социална интеграция и за наука в служба на обществото.
 
I. Глобалното поле на висшето образование
Редица висши училища в целия свят претендират за названието „глобален университет”. Всъщност, висшето образование винаги е било международно. Дори преди създаването на модерните европейски национални държави, средновековните учени използвали университетите за социално израстване и географска мобилност. Служили за създаване на кадрите на националната държава, от просвещението насам университетите спомагат за мобилност за преподаватели към колониите и на колониалните елити към метрополиите в стария свят.
Когато се говори за глобализация на висшето образование през ХХ век, обаче, се има предвид нещо повече от движение на хора и идеи. Различните модели на университетска организация – Йезуитския, Наполеоновия, Хумболтовия и Англо-американския изследователски университет – постепенно се реформират в една и съща посока. Следвоенната масовизация на университетите е забравена. Утвърждават се стандартите, зададени от бързо разрастващите се частни мултидисциплинарни университети в САЩ с ексклузивни критерии за прием и покачващи се такси. Четири аспекта на организацията на тези университети спомагат за утвърждаването на хегемонията на американските университети: концентрацията на потоците на познание и информация, глобалната роля на английския език, привлекателността за изследователи и студенти и международното признание на качеството според производителността на изследователите. С Европейската изследователска област от Лисабонската стратегия (2000) и Европейското пространство за висше образование от Болонската програма (1999), членките на Европейския съюз копират ценностите и принципите на американските университети. Както заявява френската министърка на висшето образование Валери Пекрес: Дълго време мислехме, че имаме френски модел (на елитните училища и изследователските институти), който е различен от другите и работи по-добре. Но сега знаем, че добрите изследвания и доброто преподаване изискват мултидисциплинарен университет... Световният модел е университет. Ако трябва да класираш нещо – класираш университети.
Тази тенденция изглежда необратима в Европа и САЩ и се разпространява във все по-нови контексти, за сметка на местната специфика на висшето образование. При пазарното ориентиране на образованието, диалектичната връзка между изследване и преподаване (disciplina и doctrina) е прекъсната: производството на лъскави публикации и проекти се превръща в приоритет.
В класациите се сливат две логики: тези на дистинкцията на национално и глобално ниво. „Принципите на различие ... функционират във и за целите на борбата между социалните групи: ... групите, които произвеждат принципи, и групите, срещу които тези принципи са произведени” (Пиер Бурдийо). Световните класации на университетите са се превърнали именно в арена на подобни борби и различия. В тази борба класациите удобно представят „качеството” на висше образование чрез количествени показатели като сляпа рецензия и индекси на цитиране. Измервани с един аршин, всички форми на висше образование се уеднаквяват. Водачеството на САЩ от края на ХХ век не се оспорва в класациите, въпреки някои недостатъци в американската система: подчиняване на образованието на нуждите на пазара и индустрията; превес на изследователската работа над преподаването, сведено до професионална квалификация; диктат на ширещата се бюрокрация над академичната автономия и други. Механизмите за оценяване и политиките на висшето образование на национално ниво все повече се осланят на класациите като последна инстанция. Този процес поражда вълна от конкуренция, комерсиализация и приватизация на висшето образование.
Като приемат за даденост ограничената методология на класациите, правителствата загърбват усложненията на отделните комплексни национални системи за висше образование. Не всичката отговорност, обаче, пада върху държавната администрация. Отделни университети приемат класациите като средство за самореклама. Водещите частни университети са най-напред в борбата за спонсорство, изследователи и, парадоксално, за студенти в бакалавърска степен. За последните репутацията играе главна роля: образовани в „глобално значими” университети, те вярват, че владеят „универсално приложими” теории. Стратификацията, на която следвоенните университети се опитват да се противопоставят, се засилва.
 
II. Държавният университет в Латинска Америка като алтернативен модел: исторически корени на UBV
В страни извън западните либерални демокрации, като примерно в Азия, Африка и бившия социалистически блок, реформите на висшето образование следват модела на САЩ. Той е и популяризиран от международни организации като Световната банка и приет от редица правителства. На този фон, латиноамериканският държавен университет представя исторически изпитан алтернативен модел на висше образование.
Латиноамериканското висше образование е „внесено” от модерна Европа и придобива автономност и независимост едва след освободителните войни през XIX век. Без да губят стремежа към качество и организационно отличие, университетите в региона се превръщат в арена на политически, икономически и обществени борби. Това може да се обясни с ролята на академичните интелектуалци в процеса на изграждане на националните държави, но и с алтернативната критическа педагогика на Пауло Фрейре и школата по освободителна теология и с реформата от Кордова, Аржентина. Студентската кампания в аржентинския град и нейният Кордовски манифест от 1918 г. очертават някои от основните принципи и понятия в университетското образование в Латинска Америка: свободният достъп до висше образование; участието на студентите в управлението на университета; финансовата и административна автономия от държавата; добавянето към преподаването и изследването на още един интегрален елемент на университетската програма – задължителна и общественополезна практика по специалността (т.нар.extension).
До 70-те години на миналия век елитният модел на висше образование (под 15%) в региона се променя в масов (над 30%), но през 80-те - със световната икономическа и дългова криза, започва рецесия в сектора. Дори най-стабилните икономики са засегнати. Сериозността на ситуацията и липсата на политическа воля карат много правителства да подпишат Вашингтонските споразумения с МВФ. Изискват се реформи: премахване на контрола върху цените, ограничения на заплатите и намаляване на бюджета за обществени услуги. В сферата на висшето образование най-крайните реформи преживява Чили, където секторът се приватизира чрез ваучерна система: реформа, която е следвана и в средното образование и която дава повод за множество студентски и ученически стачки, включително и тези през лятото на 2011 г. Във Венецуела за приватизация и въвеждане на входящ изпит и такси в обществените университети се говори още от 80-те години на миналия век. Тези реформи не успяват. Университетската общност излиза на поредица от стачки. Тя се включва и в по-широки социални движения като бунтовете, известни като el Caracazo. При тях венецуелският народ въстава срещу договорите с МВФ. Въстанието е спонтанен и отчаян израз на масово недоволство на бедните класи. То преминава в стихийни безредици като в бунтовете в Лондон през 2011 г. Потушено с кръв, то поражда нови вълни на недоволство. Три години по-късно, през 1992 г., се случва първата публична поява на Уго Чавес като лидер на провален военен бунт.
След изборната победа на Чавес през 1998 г., от името на широка коалиция, новият президент споменава идеята си да основе университет, но експертите в правителството му работят по-скоро за реформи на съществуващите университети. Затова и UBV е основан чак през 2003 г. – година след опита за преврат и стачката в петролния сектор. Превратът е организиран от Търговската камара, подкрепен от опозицията и масмедиите и доказано спонсориран от правителството на САЩ. Скоро след като народът на Венецуела осуетява този насилствен опит за смяна на държавния глава, като излиза да защити демократично избрания си президент, венецуелският - предимно бял, проамерикански елит, нанася втори удар. В края на 2002 г. в един ден 20 000 високо квалифицирани административни и технически кадри напускат държавната петролна индустрия (PDVSA) и само бързата мобилизация на техници предотвратява пълен колапс в производството. Предизвиканата криза показва ясно, че реформа в системата е немислима, докато монополът върху познанието принадлежи на образованите елити.
Основаването на UBV има символично и стратегическо значение за „Боливарската революция” или „процес”, както наричат социалистическите реформи във Венецуела. Настанен в сградите на PDVSA, напуснати от петролната администрация, UBV е символ на новото начало за венецуелския народ. Стратегически той цели да се справи с три спешни необходимости: да образова лоялни на режима кадри, да универсализира достъпа до висше образование и да реформира и деколонизира университета, науката и технологията. Доходът от петролните добиви във Венецуела за пръв път се използва за масови социални програми за интеграция на местното население, голяма част от което живее под прага на бедността. С този амбициозен план се търси алтернатива и срещу съществуващата национална система на висше образование, и срещу пропазарните тенденции, завладели университетската институция в световен мащаб.
Скоро след създаването на UBV се открива и Мисия Сукре - заедно с Мисия Робинзон за ограмотяване на населението и Мисия Ривас I и II за средно хуманитарно и средно техническо образование. Сукре е една от програмите на правителството за образование за всички. Тя е развита, след като образователните експерти на правителството осъзнават, че петте сгради на университета в Каракас и други големи градове не могат да дадат образование на всички 470 000 души, заявили интерес в общонационално преброяване. Мисия Сукре дава възможност на всички тези хора да посещават курсове в някое от 1800-те „университетски селища” (aldeas universitarias), чиито студенти получават дипломите си от UBV. Университетските селища се помещават в уникални пространства. Общински сгради, детски градини, дневните на хора от крайните квартали, площади, планински хижи и игрища се превръщат в класни стаи, където се провеждат курсове по висше образование. До август 2011 г. 165 000 души завършват програми на UBV – двегодишни за полувисшисти или четиригодишни за висшисти.
 
III. Боливарският университет и Мисия Сукре: oт количество към качество?
Опитите да се оцени Боливарския университет с традиционни атестационни механизми са безпредметни. Създаден срещу конвенцията на университетските класации, в него се дава предимство на преподаването пред изследователската работа и на приложното познание пред индексирани публикации. Това не означава, че UBV е изграден срещу стандартите за качество в сферата на висшето образование. Той се осланя на алтернативно определение за качество, базирано на два други стандарта: равенство и уместност.
Качеството в образованието се дефинира според това какви ресурси са употребени, какви механизми за равенство са приложени и до каква степен образователният проект е уместен в местния, националния, регионалния и международния контекст. Преподаването, изследователската дейност и общественополезната практика трябва да бъдат свързани с решаването на проблемите на венецуелците.
За разлика от други социалистически експерименти, при които хора без средно образование са допускани директно в университета, в UBV може да се влезне само с диплома за завършена гимназия или приравнителна степен в Мисия Ривас. Друго задължително условие за всички приети студенти е да преминат подготвителен курс. В продължение на семестър току-що завършили гимназисти и хора, които са завършили училище преди много години, опресняват познанията си по езикова култура (100 часа), математика (100 часа) и история на Венецуела в световния контекст (36 часа). Оценки няма: положените усилия и постигнатите резултати се обсъждат колективно. Целта е преди всичко да се насърчат студентите да продължат с университетските занятия, а не да бъдат отказвани и обезсърчавани. Затова и повтарянето на подготвителния курс е само пожелателно, а болшинството учащи, явили се там, са допускани до следващото ниво. Там вече, в рамките на университетския курс, всички студенти са систематично оценявани по стандартната система в страната. Те трябва да правят колективни и индивидуални презентации в час, да пишат есета и доклади. Всички познания служат на колективния дипломен проект (proyecto) на всеки поток от около 40 души (tramo) - екстензивна теренна работа с хора от маргинални общности, който се защитава в края на учебния курс. Като част от курса си студентите посещават общността, с която работят всяка седмица през целия обучителен период. Целта на дейността им е насърчаването на общността да идентифицира и търси решения за проблемите си с експертната помощ на студентите.
Преподаваните предмети са разделени не в катедри, а в „национални програми”. Всяка една от тях е преподавана от екип от преподаватели по различни дисциплини и е свързана с потребности на държавата. Първите три програми са тези по право, журналистика и екология – три направления, централни за Венецуела. Новите професионалисти трябва да се заемат с отвоюването на държавния суверенитет от частни интереси на чуждестранни корпорации; със създаването на нови законодателни и съдебни практики, които да премахнат законовата рамка, останала от предишни управления; с нови медийни формати и съдържание, което не се поддава на пазарна манипулация, а създава критическо мислене; с борба срещу безогледното разсипничество на природата в богатата на петрол страна. По-късно се откриват програми по обществено здравеопазване, образование, архитектура, политическо управление, аграрна екология, информационни технологии в местното самоуправление и т.н. Този избор на предмети се прави с цел създаването на децентрализиран модел на управление и законова, медийна, промишлена, аграрна и научна автономия на държавата.
Боливарският университет е създаден като инструмент за социална интеграция на две нива. Той цели да предостави на студенти от маргинални бедни групи достъп до пазара на труда в страната, запазен за белия образован богат елит. Наред с това, целта му е да заличи бариерата между академичната общност и народа чрез радикална реформа на обучението. За да постигне това, той трябва да помири противоречиви политики. UBV цели да създаде квалифицирани кадри за трудовия пазар, но такива, които след обучението си да се откажат доброволно от конкурентния принцип на този пазар и да извършват дейността в полза на народа. Университетът трябва да акредитира по стандартна процедура катедри и факултети, които да не отговарят на стандартните дисциплини и административни деления, представени в традиционните висши учебни заведения. В него трябва да се ангажират преподаватели, които да зачеркнат собственото си класово „превъзходство” над студентите и да ги смятат за равнопоставени хора, които те „съпровождат” (acompañar) и от които самите те имат какво да научат.
Поради огромния брой студенти, които искат да се запишат в университета, и сравнително ниския брой квалифицирани академични кадри в страната, които да посрещнат този наплив, в UBV се предприема обучение на преподавателите на място. При приемането им на работа повечето преподаватели във Венецуела са завършили магистърска степен. В Боливарския университет за назначаване на преподавател е задължителна само бакалавърска степен (licencia). Магистърска или докторска степен преподавателят трябва да защити не по-късно от четири години след постъпване на работа. В същия период той или тя преминават през конкурс за работа, който се състои от три етапа: покриване на формални изисквания (биография, диплома за завършена магистратура, списък с публикации или осъществени проекти); теоретичен курс (sensibilizacion); защита на критическо есе (informe critico), в което преподавателят описва опита си, като използва теория от един измежду няколко тематични кръга. От 2009 г. вторият кръг, своеобразен идеологически тренинг, се провежда извън университетските сгради – в станция на университета, където преподаватели от различни градове се събират и прекарват времето си в лекции, дискусионни групи и обсъждания. Там те разсъждават върху общата си визия и върху мисията на UBV и Мисия Сукре.
Поради новаторската си структура първоначално UBV е приет с ентусиазъм от образователни експерти от световната левица като „революционен университет”. На него се гледа като на „икона” на венецуелската програма за висше образование за всички; като на истинска алтернатива на комерсиализацията на висшето образование. Консервативни гласове критикуват създадения от Чавес „университет по негов образ и подобие”, „доминиран от политически идеологии” и „банализиращ висшето образование”. Някои от кадрите в самата система започват да отбелязват някои епистемологически противоречия – противопоставянето на първоначалния постструктуралистки, постмодерен и постколониален дискурс в програмата на навлизащата ударно ортодоксална марксистка политическа икономия. Но дори и критиците отчитат, че университет като UBV, основан в южното полукълбо, е провокация срещу епистемологичната хегемония на северните държави и е състоятелен опит да се демонстрира, че „има и други възможни пътища”. На този модел се гледа като на крайъгълен камък за създаването на международна система, която Венецуела може да разпространи в целия свят.
IV. Боливарският университет и Мисия Сукре: oт качество обратно към количество…
Боливарският университет няма шанс да се нареди в класациите, доминирани от частните англо-американски университети. Опитът качеството на UBV да се измери с критериите за качество на най-известните световни класации показва, че масов университет, ориентиран към общественополезния труд, като UBV, не може да доминира в тези класациите. Със своите критерии за качество, базирани на равенство и социална уместност, UBV заедно с Мисия Сукре е опит за прекратяване на системното изключване на бедните венецуелци и за създаване на социално приложимо знание. Затова и качеството на университета не би трябвало да се мери според изследователската продукция на преподавателите и другите критерии. Принципите на образованието в UBV, отсъстващи от класациите, трудно могат да бъдат представени в количествени измерения: способността на преподавателя да практикува критическа педагогика и да загърбва властовата си позиция в класната стая; да владее културните и социалните кодове на хората от маргиналните общности; да има опит в социалната дейност и в организацията на местни общности. Броят на студентите, които се падат на преподавател, е от значение само доколкото преподавателят успява да организира студентите си в колективен проект в помощ на дадена общност. Обучението на студентите може да се оценява не според техните отличия и медали за индивидуална работа, а според ефективната и ефикасна работа с местни общности. Езикът, на който е написана дадена публикация, е по-ценен, ако не е английски, а е испански или местен, племенен език; не е натоварен с академичен „диалект” и е видим не само за международната научна общност, а преди всичко за хората, чиито проблеми адресира изследването. Нобеловата и други подобни награди изобщо не биха били от значение: те са критерий само за евроцентричния елит във властовите центрове, чиито членове са презирани от поддръжниците на Боливарската система.
Скоро след откриването на университета, обаче, държавната администрация в сферата на висшето образование се принуждава да се съобрази със съществуващите оценителни механизми. Това се случва по историческа необходимост. В първите си години правителството на Чавес няма план да създава нови университети, а само да реформира съществуващите. Прогресивните реформи предизвикват силна съпротива в традиционните университети, доминирани от белия образован елит, подкрепящ опозицията. В опита си да прекратят намесата на правителството, консервативните сили за пръв път прибягват към аргумент, употребяван срещу тях: университетската автономия. Заложена като принцип в Кордовския манифест, тя е извоювана с кървави битки от студентската левица във Венецуела през ХХ век.
При създаването на UBV и Мисия Сукре университетската система не просто се разделя, но се разслоява по класовите граници, които правителството се опитва да премахне. До 2010 г. повечето програми на UBV и Мисия Сукре не са акредитирани от Бюрото за планиране на университетския сектор, което се слави като доминирано от кадри на опозицията. Студентите, получили диплома от тези програми, не са допускани до магистърски и докторски програми в други държавни университети във Венецуела, нито пък в останалия свят. Въпреки образованието си, те не могат да се преборят за квалифицирани позиции на пазара на труда, където ръководни длъжности заемат хората от средната и висшата класи.
Опитът на правителството да противодейства на случващата се наново стратификация и дисквалификация на бедните венецуелци взима решителен обрат през последните години. Министърът на висшето образование поема ръководството на Бюрото за планиране на университетския сектор. Държавната администрация се разраства и се отварят нови работни места. UBV създава собствени магистърски и докторантски програми. За да стане последното възможно, обаче, е необходимо повече от акредитация на програмите. За да бъде признат като „университет”, UBV трябва да се съобрази с някои правила в глобалното поле, срещу което той се опълчва. Университетските преподаватели са подложени на атестация. Хора, добили едва бакалавърска степен, преди да влязат в UBV, и със солиден опит на социални, но не и академични работници, трябва да се превърнат и в отлични изследователи. Отвъд вътрешния конкурс за назначаване на работа, за това се изисква и преминаването през утвърдените национални програми за атестация: Програмата за насърчаване на изследователи (PPI).
PPI е учредена през 1990 г. от Националната обсерватория за наука, технология и иновация (ONCTI). Програмата е национален механизъм за финансово стимулиране на венецуелски изследователи. Комисия от академични кадри рецензира документите на кандидатите и ги класира като „кандидат”, „изследовател ниво I-IV” и „заслужил учен”. Областите, в които тяхното изследване попада, са шест: физика, химия и математика; инженерство, технологии и науки за земята; науки за околната среда и аграрни науки; биология и здравеопазване; социални науки; хуманитарни науки и образование. Изследователите, преминали успешно ниво „кандидат”, получават една до четири минимални работни заплати като надбавка върху основното си месечно възнаграждение. Желаещите да участват демонстрират завършени степени на образование, участия в проекти и конференции, статии, регистрирани според Индекса за научни публикации.
През първите години на правителството на Уго Чавес, PPI претърпява леки промени. До 2002 г. отпадат две изисквания за зачисляване към степента „кандидат”: максимална възраст (35 години) и минимална квалификация (докторска степен). Добавя се и категория „принос за формирането на човешки талант”. Наред с Индекса за научни публикации се включват и други индекси, някои регионални и национални - Biosis, MedLine/Pub-Med, Mathematical Review Cover to Cover, Compedex, Scielo Internacional Clase, и Catálogo de Latindex y Evaluación de Mérito FONACIT 2007. Тези реформи са ясен знак, че правителството позволява на хора, работили извън академията, да станат част от нея. През следващите години рязко се покачва броят на изследователите категория „кандидат” и „ниво I”, както и броят на учените, занимаващи се със социални науки.
Въпреки това, в рамките на PPI не се усеща никаква промяна на статуквото – по-голямата част оценители и учени на по-високо ниво са преподаватели от традиционните университети. Атестационните критерии за академичен успех са тези на световната академична общност. Преподавателите от UBV отхвърлят тези показатели като „пропазарни”, „буржоазни” и „индивидуалистични”. В последния доклад за дейността на PPI преди закриването й през 2010 г. експертите в ОNCTI дават сигнал, че програмата не функционира в рамките на правителствената политика: PPI не позволява оценяването на равенство и уместност и не дава пространство за оценка на колективни проекти извън публикациите и индексите.
През 2011 г. в сила влиза новата Програма за стимулиране на изследователите (PEI). Тя има качествено различно отношение към атестациите и е символ на промяната на стратегията на правителството – преминаването от две паралелни в една интегрирана система на висше образование. Без да премахва изискването за публикации и участие в изследвания на предишната програма, PEI поставя нови изисквания пред кандидатите. Научният труд се оценява според „новаторство” и „принос към задоволяването на нуждите на венецуелския народ”. Публикациите се броят не защото са индексирани или цитирани – съдържанието им също се рецензира. Статиите в местни издания се оценяват наравно с онези в международни трудове; публикациите в списания – наравно с монографиите в сборниците. Сред новите критерии влиза броят на ръководени дисертации на студенти, изследване в полза на индустрията и други форми на приложно познание. Изследователите не се класират по възходящ ред, а според номинални категории : „новатор” (А-В) и „изследовател” (A-B-C). Само две от тези категории изискват завършено висше образование – „изследовател” В и С. В останалите може да влезе всеки, допринесъл за развитието на научен проект.
PEI има своите врагове. Един от тях е завършилият в Харвард физик Исмалдо Боналде. Боналде твърди, че предишната програма PPI е била истински символ на „престиж” и „признание” и не е изключвала потенциални кандидати, „както ни карат да вярваме”. За него PPI е била единственият валиден механизъм за включване и видимост на венецуелските изследователи в „глобалната научна общност”. Той заявява, че въпреки значителното занижаване на критериите за записване в програмата през 2002 г., изследователите „от класа” в страната са останали все същите, които са били в PPI и преди тези първи реформи. За Боналде академичната статия е единственият валиден израз на резултатите на едно изследване, а публикуването й в индексирано англоезично списание след рецензия е атестация, че се съблюдава „универсалността на науката”. Дълбоко нормативното виждане на венецуелския физик е симптоматично за робуването на част от венецуелските учени, свързани със старата система, пред западните стандарти. То е характерно за интелектуалците в самоколонизиращите се култури: те „не само приемат за чиста монета експанзиращата универсалистка идеология, но и се влюбват в нея, и страдат от това, че чуждото универсално не присъства вече в своята "цивилизационна" цялост” (Александър Кьосев).
В същото време, обаче, наред с опит за фронтален удар срещу западната система, представена в традиционните университети в страната, новата програма PEI е предизвикателство и за академичната общност в UBV. Тя поставя нови въпроси, които могат да получат отговор само в практиката: Ще зададе ли новата програма радикално ново разбиране за качество или просто ще допринесе за понижаването на стандартите на венецуелската академична продукция? Ще бъде ли способен UBV, един нов масов университет, все още борещ се за финансова и символна стабилност, да победи традиционните университети на три фронта – изследване, преподаване и общественополезен труд? Ще покаже ли новият механизъм на оценяване със сигурност дали, защо и как качеството на висшето образование наистина се покачва със социална уместност и равенство? Ще бъде ли намерен алтернативен начин за систематизиране и разпространение на познанието извън утвърдените списания? И ще бъде ли рецензията на съдържанието на научните трудове гарант за тяхната стойност за обществото или ще се превърне просто в алтернатива на класациите: алтернативен механизъм за идеологически контрол?
 
Вместо заключение
Дефинирано през социалните и класови нужди в миналото, висшето образование се превръща в механизъм за обратна дискриминация, идеологически манипулации и принуда. Определянето на фронтова линия между „тях” и „нас” при масовизацията в социалистическите режими води до изключване на елитите, които смятат, че имат наследствено право на образование.
Рисковете на венецуелския модел не са в същата посока. Те са свързани по-скоро с крайните неравенства, създадени в постколониалния свят от капитализма и неолибералната световна система. Историческата необходимост от спешни решения на тези неотложни нужди на бедстващото и лишено от елементарни услуги население на богатата на петрол страна довеждат до някои пробиви в новата система. Основен проблем е, че се започва директно с реформа във висшето образование, без да е докоснато средното. Разслоено още от неолибералните промени през 80-те години на миналия век между западащи държавни и проспериращи частни училища, средното образование във Венецуела не позволява студенти от различен произход да влизат на едно ниво в университета. Този факт е признат и от преподаватели в UBV, и от експерти на правителството, които все още записват децата си в частни училища и традиционни университети. Затова, и за разлика от други социалистически експерименти, венецуелският елит не е загубил властовата си позиция в икономиката на познанието. В опита да наложи нови повсеместни стандарти, въпреки съпротивата, правителството зачерква собствените си намерения за децентрализация, приложна социална наука и автономия. В новата програма на Алма Матер за създаване на 50 политехнически университета постепенно се очертава тенденция към централно контролиран, вертикално структуриран и инструментален управленски модел на висше образование.
Въпреки противоречията и трудностите, венецуелският пример е значим. В епохата на криза, в която националните държави все по-ясно и безапелационно се подчиняват на неолибералния световен ред, боливарското правителство е едно от малкото в света, посмели да се опълчат срещу хегемонията в глобалното поле на висшето образование. Странен и донкихотовски, противоречив и може би заблуден, този алтернативен университетски модел показва, че има пространство за съпротива срещу елитарния американски стандарт, имитиран в Европа и защитаван дори от някои „социалистически” страни като Китай. UBV е пример за това, че трябва да проявяваме въображение и че можем да се борим за алтернативни модели на развитие: във висшето образование и не само.
още от автора
Мария Иванчева е завършила философия в Софийския университет (2004) и магистратура по социална теория в Университетския колеж в Лондон (2005). В момента е докторант към Катедрата по социална антропология и социология на Централноевропейския университет. Изследователските й интереси са свързани с различни аспекти на социализма в неговото източноевропейско минало и латиноамериканско настояще. От 2008 г. провежда теренно изследване във Венецуелския боливарски университет в Каракас.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”