Български  |  English

Константин Божанов: В пътуването откривам елемент на катарзис

 
Константин Божанов (1968) е скулптор, видеоартист, продуцент, документалист, пътешественик, а вече и носител на Наградата за режисура от «Златна роза» 2011 за игралния си дебют «Аве». Завършил е Националната художествена гимназия, Националната художествена академия, Кралския колеж за изкуство в Лондон и документално кино в Нюйоркския университет. «Аве» спечели още Специалната награда на журито и на интернет портала Cineuropa от Сараево, приза за млад талант „Die Elfe” от Хамбург, FIPESCI от Варшава и др.
  
- Тук видяхме „Аве” чак на „Златна роза”. Въпреки участието в Кан и наградите в Сараево, филмът беше пазен в дълбока секретност, а твоето име кръжеше като фантом из филмовите среди - живееш в Ню Йорк, снимаш дебюта си тук... Това някаква специална стратегия ли беше?
- Не. По-скоро липса на всякаква стратегия и практика от моя страна. А продуцентът Димитър Гочев, който иначе от самото начало застана зад дебюта ми, е зает с десетки други проекти. Или пък, ако е имало подобна стратегия, аз самият не съм знаел за нея. Колкото до мен, голяма част от годината прекарвам в България – прибирам се през няколко седмици. И пълнометражния си документален филм „Невидими” снимах тук през 2005...
- Той е показван на десетки фестивали в чужбина, награждаван е, а тук не сме го гледали, въпреки че май на София Филм Фест 2006 е имал прожекция.
- Това беше мой избор. Филмът проследява пет млади момчета и момиче, зависими от хероин, и е правен с много любов към тях. Не е социална драма, а изследва собствените им мотивации. Въпреки че всеки един от тях беше дал писменото си съгласие за снимки, в един момент получих доста покъртително писмо с молба, ако е възможно, филмът да не се показва в България, защото едното от момчетата има вече напълно различен живот и се бои да не му повлияе зле...
- Ако не си в Ню Йорк или София, пътуваш по фестивали или поне с такова впечатление оставам покрай участията на „Аве”.
- Да, избрах Ню Йорк за временна база, а вече минаха 15 години... Преди прекарвах доста време в Испания, Мароко, Азия...
- Това свързано ли е със скулптурните ти проекти?
- Някои от пътуванията – да. Всъщност, твърде рядко вече мога да пътувам без ангажименти.
- Несъмнено работата ти като художник е повлияла върху респектиращо виталната визия на филма „Аве”, заснет от Ненад Бороевич и Радослав Гочев – и като композиция на кадъра, и като позициониране на човешките фигури в пространството, и като атмосфера...
- За мен правенето на игрално кино бе естествена стъпка, защото през целия си живот не съм преставал да пиша в различни форми – най-вече за себе си. Изпитвам необуздана необходимост да пиша, да гледам, да слушам истории. Това е част от мен и в един момент изпитах потребност да вкарам визуалното изкуство в наративна форма.
- Изненадана съм, защото, общо взето, скулпторите са невербални хора.
- Самите скулптури, които правя, са изчистени от каквато и да било наративност, клонят към аскетизъм...
- Можем ли да те смятаме за последовател на Дюшан?
- Според мен са малко художниците от ХХ век, на които той не е влиял.
- Как попадна в Кралския колеж по изкуствата в Лондон?
- По леко налуден начин. Имах приятелка, която учеше в Кралския музикален колеж, и един ден получих от нея писмо – тогава още съществуваха физическите писма по пощата – и ми съобщи, че като минавала покрай скулптурните ателиета на Колежа по изкуствата, един младеж я поканил да влезе вътре... Изпитах ревност и диво желание да уча там (Смях). Приеха ме. И така завърших там магистратура. С всичките лутания, Лондон се превърна в едно от местата, където се чувствах културно асимилиран. После останах две години на специализация в колежа, същевременно преподавах два пъти седмично, а през останалото време използвах фантастичната му база за собственото си изкуство. Но тогава повече се интересувах от жени, отколкото от работа. (Смях) И по тази причина много от видеата, които правех, бяха доста конюнктурни, т.е., в конвейера на съвременното изкуство, което, според мен, е доста безлично. Така че зарязах Лондон.
- И отиде в Лос Анджелис...
- Да, защото се влюбих в българка. Там имах две изключителни изживявания – алиенацията си и срещата с Пол Маккарти, който оказа огромно влияние върху мен. Той е един от най-влиятелните художници от 70-те години насам, а аз усетих, че е опасно да стоя повече в Ел Ей - Пол интелектуално изсмуква кислорода около себе си. Така се оказах в Ню Йорк, но все още си плащам за тази сложна връзка помежду ни. В студиото ми продължават да се изпълняват негови работи. Всъщност, сега ще го видя в Лондон – на 15 ноември открива изложба.
- В Ню Йорк си завършил документално кино. А какво представлява „Лимонът си е лимон” от 2001?
- Той е 21-минутен филм с един епизод и дълги кадри. Част от него ползвах в началото на „Невидими”.
- И двата ти проекта са независими.
- Да, финансирал съм си ги сам.
- Всъщност, ти се издържаш от т. нар. „артфабрика” – ателието за артпродукции или изпълнение на големи скулптурни проекти, заради която ти е посветена статия в „Ню Йорк Таймс” през 2006... Има ли влияние на Анди Уорхол върху наименованието?
- (Смях) Няма нищо общо с фабрика, освен че помещението е било такова. Така го наричат другите. Намира се в Бруклин, който днес е значително по-оживен от корпоративния Манхатън, и се случват много повече неща. Театри, кина, галерии, клубове с жива музика, ресторанти...
- Тоест, интересува те ъндърграундът.
- Да, но, за съжаление, в Ню Йорк почти не остана ъндърграунд. Всичко се промени заради факта, че цените на недвижимите имоти и наемите за 15 години се увеличиха 5-6 пъти. И това почти унищожи бохемския дух на Ню Йорк. Ентусиазмът, който едно време ме екзалтираше там, днес откривам в Берлин. Между другото, и в американското независимо кино до голяма степен се наблюдават същите тенденции. Снощи, например, гледах „Заешка дупка” и така ме подразни, че не се сдържах да се изкажа след прожекцията. Единственото измерение за независимост на създателите му е пет пъти по-ниският бюджет и че филмът е направен извън големите холивудски студиа. А артистично, всъщност, филмът не се различава по нищо от тяхната продукция.
- Напълно съм съгласна. Не виждам с какво „Заешка дупка” е алтернатива на Холивуд. Но той е част от провеждащия се в момента фестивал на американското независимо кино „So! Independent” и не може да се отрече важността на неговото съществуване за днешното случване на филми – и като осъществяване на проект, и като естетика – какво би било киното без Дейвид Линч, Джим Джармуш, братята Коен, Вим Вендерс...
- О, разбира се! Те артикулират тоталния хаос в човека и света. Но имам предвид младите - в началото на 90-те в Ню Йорк имаше сериозна вълна от независими режисьори, като Аронофски, например, които започнаха с ударни проекти на супер 16. В крайна сметка, не са важни само парите, а и самото разказване на историята. По някакъв начин от началото на ХХI век автентичното независимо кино затихва. В момента има нова вълна на различно кино в Ню Йорк и списание „Кайе дю синема” през септември й посвети цял брой. Може и да е нескромно, но и аз попаднах сред представените режисьори.
- На миналогодишното издание на „So! Independent” видях “Пъти Хил” на Матю Портърфийлд - абсолютният независим филм. Гледал ли си го?
- Вярвай ми, не исках да го давам за пример, но за мен това е нов начин на филмово изразяване. Не става въпрос за харесване, а за неконвенционалност. Това е един от най-свежите филми, които съм гледал през последните няколко години. Но да не бъда разбран погрешно – нямам абсолютно нищо против комерсиалното кино! Да не забравяме, че през 70-те много от авангардните филми, чиито език е все още актуален, са правени в системата на студиата. Аз съм противник на клишираното и скучно кино. Тъжното е, че въпреки несметните ресурси на Холивуд, там днес правят кошмарни консуматорски пакети в интерес на едната печалба. А днешното независимо американско кино, което се показва в Сънданс, се отличава от системата на студиата само по бюджет – иначе в него се прилагат същите конвейерни конвенции.
- В „Аве” преминаваш в „зависимото” кино, ала филмът излъчва непоколебимо независим дух и покоряваща искреност. Той е нежен и тъжен. Чиста проба лъчисто roadmovie насред смърт, дрога и безпризорност. Докато го снимаше, представяше ли си пътя като катализатор на промяна?
- В личен аспект открай време в пътуването откривам някакъв елемент на катарзис. Движението в пространството ми помага да бягам от самия себе си, а в същото време изчезва самоанализът. Независимо дали има физическо пътуване, за мен е важно филмът да ме поведе, да ме вкара в историята и да я преживея. В „Аве” има автобиографичен момент, но филмът не е автобиографичен. Исках да разкажа комплексна история с прости средства и да не третирам зрителя като идиот. Стремях се към максимална деликатност, която да води емоциите. И по тази причина художественото ми решение беше мизансценът да се случва в самия кадър, а не през монтажа, който не ти позволява да останеш достатъчно дълго с героя, за да усетиш какво се случва вътре в него.
- Достоверно и вълнуващо стоят на екрана младите ти герои в изпълнението на Анжела Недялкова и Ованес Торосян. Но особено в нейното поведение откриваме универсалната психоза „не искам да съм аз, а друг”.
- В случая Аве не би могла да предпази чистотата си, ако не изгражда този илюзорен свят от лъжи. Като структура, най-голямо влияние върху филма има „Плашилото” на Джери Шацбърг. Референциите към този филм са няколко и ясни – от срещата на пътя на двамата антагонистични герои до епизода, където за секунди виждаме семейството на Аве. Беше много важно да се покаже поведението на родителите: вечно емоционално отсъстващият баща (Евгений Михайлов) и изключително доминантната майка (Бойка Велкова). Разбира се, филмите са различни, но и в двата героите са алиенирани по собствено желание и не са движени от материалистични подбуди. Освен това, исках в атмосферата да се усеща и лекота, свързана с възрастта на героите.
- Въздействаща е хотелската сцена между Аве и Камен – хем достоверна, хем тъжна. Внушава, че дори при най-младите любовта е мираж, независимо дали си в Горна Оряховица или Париж.
- Стремежът ми беше да не знаят как да посегнат, какво да правят... Уж Аве е отракана, излъчва и разиграва сексуалност, а всъщност си е ранимо дете.
- Как бяха избрани актьорите?
- С Ваня Баждарова, една от двете кастинг режисьорки, работихме около година и пробите за Аве минаха от манекенки до момичета от ТВУ, докато не се появи Анжела за една от ролите на наркоманите. Щастлив съм, че не се поддадох на външни влияния от типа: „Константине, налудничаво е да снимаш някого буквално от улицата”... Вече я бях виждал за малко в „Източни пиеси”. Много обичам този филм. Но да се върна на „Аве” – приятно работех с младите и се намъчих с повечето от големите...
- Във филма има и немска нишка.
- Бруно С. бе първият актьор, когото ангажирах – филмът беше буквално скитащ синопсис от две страници, а аз съм много импулсивен и реших да го открия. Обожавам този актьор от „Каспар Хаузер” и „Строшек” на Вернер Херцог от 70-те. Понеже нямаше никакви координати, освен домашен телефон, влязох във връзка с немски документалист, който беше направил филм за него, и го помолих да го попита дали би се снимал при мен. Съдейки по и-мейл адреса ми, те са решили, че филмът ще се снима в Америка. И получавам мейл: „Бруно за последно беше в Америка за „Строшек” и оттогава няма да стъпва там”. Отговарям, че филмът ще се снима в България и получих изречението „Бруно ще дойде в България”. Понеже имаше аутизъм, той говори за себе си в трето лице. Колоритна личност – не е само актьор, а и изключително интересен художник примитивист. Освен това, от 70-те, когато го е открил Херцог, до края на живота си през 2010, той е обикалял почти всеки ден вътрешните дворове на Берлин, свирейки на акордеон средновековни балади в негова си интерпретация – нещо подобно на изпълнението му в „Аве”. Не като бизнес, а като най-чиста форма на изкуство. Когато прие да играе, веднага го посетих в Берлин – апартаментът му бе приказен свят, изграден от него.
- Има и френска нишка – копродуцентът Жофроа Гризон. Предполагам, благодарение на него „Аве” стигна до „Седмица на критиката” в Кан...
- Той е направил прожекция в Париж още преди филмът да е напълно готов, на която е поканил всички френски агенти по продажбите. На нея присъства легендата Жан Лабади от Le Pacte. Той от 35 години разпространява филми, включително и на споменатите преди малко големи независими режисьори, като дистрибутор има 9 „Златни палми” и 4 чуждоезични „Оскар”-а и обича истински киното – срещал съм малцина като него. И казва на Жофроа, че на другата сутрин ще даде предложение. То беше невероятно. Някак се беше влюбил във филма. Предложи го в Кан. От „Особен поглед” отпаднахме в последния момент и се радвам, защото тази година бе адски силен и филмът ни щеше да бъде смазан. „Седмицата на критиката” се оказа точно попадение – 50-годишнина, само 7 филма, обърнаха ни внимание... И за такъв малък филм като „Аве” не можех да се надявам на по-добър старт.
- Филмът вече спечели 5 международни награди и 1 национална. Окончателно ли се ориентираш към киното?
- Първо трябва да намаля личната си активност. Мисля, че поне още 10 години ще издържа между киното и ателието. Необходим ми е преходен период. Имам планове да поживея в Берлин и да пиша в Танжер...
- Кога ще излезе „Аве” на екран?
- В Париж излиза през март 2012. Иска ми се едновременно да излезе и в София.
 
Разговаря Геновева Димитрова
2.11.2011 г.
 


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”