Български  |  English

Ново руско кино

Патриотизъм и действителност

 

Приключих книгата си „Въртележки на абсурда. Руското игрално кино (1991-2011)” през април с нервността, че не съм гледала „Мишена” (2011) на Зелдович по сценарий, писан от него и Сорокин. Първо, защото смятам, че „Москва” (2000) е един от най-важните филми, екстраполирали идентификационния вакуум в Русия през 90-те. Второ – защото е единственият от произведените през последните 20 години, прехвърлил отчаянието върху терена на утопичната стабилност през недалечната 2020. Все още не съм го гледала, но след излизането на книгата се случиха 3 събития, вдигнали адреналина ми до нарушаване на личното ембарго върху писането за руско кино поне известно време: Седмицата на руското кино през октомври, ноемврийското гледане на „Изпепелени от слънцето: Цитаделата” (2011) на Никита Михалков като единствено руско заглавие на „Киномания-Презареждане”ина „Елена” на Андрей Звягинцев (online). Междувременно стана известно, че Путин отново ще се кандидатира за президент, че „Цитаделата” е избран за руския „Оскар”-кандидат, че актрисата от „Елена” е номинирана за Европейската филмова академия.
Новините и изгледаните десетина филма, от една страна, потвърждават много от тезите ми в книгата и абсурдът в Русия си се вихри с неумолима сила, но пък, от друга – открих изненади.
Що се отнася до Седмицата на руското кино, с архаичния си апломб и селекция тя препраща към едновремешните Празници на съветското кино в навечерието на 7 ноември. Всъщност, единственият индикатор за промененото време прозвуча в лаконичния ми диалог с един от нейните организатори. Когато чух фамилиите на гостите, спонтанно отсякох: „Искам интервю само с Бондарчук”. „С кой Бондарчук?” „Фьодор, естествено”. „А, не, Наталия ще идва”.
Нейният филм „Гогол. Най-приближеният” (2009-2011) е непоносимо претенциозен и спокойно би могъл да се окачестви като дъното на програмата. Подобно на предишния й „Пушкин. Последният дуел” (2006) със Сергей Безруков, той е съсредоточен върху края на Николай Василиевич (Евгений Редко) и конструиран във флешбек (прочее, и онзи Пушкин се появява). Заглавието е вдъхновено от легендарната картина на Александър Иванов „Явлението на Христос сред народа”, където, според експерти, е изобразен Гогол (полуобърнатата фигура в червено, всъщност, най-близко до приближаващия се Христос). И в този първи игрален филм за великия абсурдист, посветен на 200-годишнината от рождението му, Наталия Сергеевна елиминира писателя, за когото Петър Бицили, пише: “Именно защото в обикновения, всекидневен живот Гогол е виждал само пошлост, уродливост, безсмислие, той е могъл да се разправи с него толкова безцеремонно, безпощадно – необходимото условие, за да се възприеме произведение на повествователната литература като соната на Моцарт или Партенона, произведения, отнасящи се до онези изкуства, където материалът и средствата са едно и също, за разлика от литературата и живописта.” Тя е избрала да представи героя си като гибелно болен и мятащ се православен търсач. И безцеремонно се влива в конюнктурната вълна „нова религиозност”, която в момента е на мода в Русия и се стреми по възможно най-отблъскващ начин да представи амбивалентността на руската душа, проповядвайки християнските ценности. Не можете да си представите по-противен екранен брътвеж.
В програмата на Седмицата бяха включени и два блокбастъра за героиката на руския дух насред ада в конвенцията на „новия патриотизъм”: „пленническият” „Кандахар” на Андрей Кавун и руско-белоруският „Брестката крепост” на Александър Кот. И двата са по действителен случай: първият е тавтологичен и невнятен разказ за похищението на руски товарен самолет Ил-76 в Кандахар по време на гражданската война в Афганистан през 1995, пленничеството на петчленния екипаж повече от година, талибанските гаври и многострадалното бягство. Филмът е създаден по подобието на американските екшъни и е бъкан от спецефекти, ала си е жалък, въпреки харизматичното присъствие на Владимир Машков и Александър Балуев. Вторият разказва през детската гледна точка за историческата отбрана на Брестката крепост в самото начало на Отечествената война (22 юни 1941). Мащабен, внимателен, натуралистичен и „температурен” епос в канона на съветското кино за Втората световна война. Закономерно сред продуцентите е името Владимир Путин - като премиер той оглавява специалния Федерален фонд за поддръжка на киното, създаден през 2009 и субсидиращ „социално-значими” продукции. От една страна, за руснаците, независимо от идеологическата пропаганда, и до днес, когато почти няма живи съвременници, Отечествената война е една от светините на руския национален дух. Посветените й филми отправят различни идеологически послания, но неизменно са заредени с ресурса на националната идентификация – през жертвата, подвига, стоицизма... От друга страна, сериозните военни филми, създадени след 1991, демонстрират отказ от баталното й представяне и смяна на визията за героизма и предателството в екстремна ситуация (подобно на “Извисяване” на Лариса Шепитко или “Проверка по пътищата” на Герман). Сериозните филми, като “Свои”, “Последният влак“ на Алексей Герман-младши и дори “Край“ на Алексей Учител са фокусирани в екзистенциалните колизии на малките хора и психологическите парадокси на оцеляването, екзорцирайки досегашните представи за военно-времевите отношения руснак-немец.
В този контекст “Брестката крепост“ стои бутафорно, както и “Изпепелени от слънцето-2: Предстояние“ (2010) на Никита Михалков, оказал се най-големият провал в новото руско кино. Ако детайлно-аристократичната гротескност в изобразяването на сталинизма през 1936 в “Оскар“-овия “Изпепелени от слънцето“ (1994) недвусмислено препраща към виртуозния “Незавършена пиеса за механично пиано“ (1977), най-ценното в продължението му са обилните цитати от него самия. Перипетиите на генерал Котов (Никита Михалков), Митя (Олег Меншиков) и другите продължават през 1941 в Отечествената война през хаотично-неправдоподобен сюжет за оцеляването и непобедимостта на руския войник. Рекламиран като “велико кино за великата война”, филмът е мегаломански, кървав и нелеп блокбастър с неясна фабула, огромни масовки, визиони-кръпки, нелепа телесност, стрелби, огън, смърт, религиозност... С този провал Никита Сергеевич постига собствения си абсурд – нацията, в която се кълне, за чийто говорител се смята и за чието светло бъдеще бленува в политическия си експлозив “Право и истина. Манифест на просветения консерватизъм“, скандализирана, му обърна гръб. Дори и любимият му Путин.
Но ето, че с “Изпепелени от слънцето –3: Цитаделата” (2011) Михалков изненада. Филмът продължава перипетиите на генерала и най-банално стига до Берлин, но е жежък, събран и на места – дори въздействащ. Физиология и емоции, фронт и Сталин, догматика и храброст, немци и руснаци, благородство и малодушие, смърт и оцеляване, мишка и насекоми са омесени в мощен епос. Макар и консервативен като стил и внушение, той напомня за едновремешния артистизъм на Никита Сергеевич. Друг е въпросът, че дори бляскави епизоди, като Котовото завръщане в имението, корозира от отровата на Михалковия нарцисизъм. Ако мислеше в някакви по-обозрими човешки категории, щеше да се откаже от двусерийното продължение и от „Предстояние” и „Цитаделата” да направи наистина стойностен филм. Но пък той и обкръжението му не мислят така. И ето, след “12“, сега отново атакува “Оскар“.
След„Париж, обичам те” (2006) и „Ню Йорк, обичам те” (2009),омнибусите-обяснение в любов към мегаполис се увеличиха с „Москва, обичам те” (2010), показан в Седмицата. За разлика от предишните, тук режисьорите на 18-те 5-минутни новели са само руснаци – т.е., представена е не външната, а вътрешната гледна точка към руската столица на разни поколения между Георгий Натансон (1921) и Алексей Голубьов (1976). И още – независимо, че разиграват иронично-приказни вариации на нощното и дневно московско живеене, те не напускат големия център. Инициатор и основен продуцент на проекта е Егор Кончаловски, поканен за участие в „Париж, обичам те” и напъден (заради липса на политкорекност), но пък тук е събрал кого ли не, включително и родата (сестра си Екатерина Двигутска, дъщеря на майка му Наталия Аринбасаева, която също се мярва в „В ГУМ при фонтана”, и братовчед си Артьом Михалков, син на чичо му Никита, с абсурдистката, ала неоригинална „d3ob”). Героите са пришелци (предимно), мутри, ангели, студенти, родители, наркомани, влюбени, изоставени, воайори, метросексуалисти, аутсайдери, старци, но ситуациите, проблематиката, игровите стратегии са конвенционални, а общото внушение е за патетична идилия. Самият Фьодор Бондарчук, емблемата на династическия филмов бомонд, се появява два пъти: в „Писмо до баба Уйне” на Натансон, където млада китайска цигуларка свири на улицата и епистоларно въплъщава мечтите си да бъде новата Ванеса Мей в зала „Чайковски” и да се снима при Бондарчук, и в „Небостъргач” на Нана Джорджадзе, където е зализан баровец, който всячески не успява да се застреля, а накрая е спасен чрез наблюдаващ го с телескоп от сталинска кула през Москва река. И в „Цигуларят” на Вера Сторожева героят (Евгений Миронов) е с двойна самоличност и носи калъф, но е килър, който загива, спасявайки дете. Най-креативна ми се стори новелата на Мурад Ибрахимбеков „Обект № 1” – двама алпинисти (стар и млад) се катерят и купонясват (различно) по висините на московски забележителности – до петолъчката на Кремъл. Решена в монохром, тя е забавна поанта на иначе позитивистичния и тягостен като стар виц омнибус, където Москва е показана синкретично-илюстративно. В него, естествено, няма нито един от младите и талантливи представители на „мрачната руска вълна” Борис Хлебников, Иван Вирипаев, Кирил Серебренников, Пьотър Буслов, Алексей Герман-младши, създали на свой ред концептуалния омнибус на тема любов “Късо съединение” (2009) – те са от другия лагер, от другия “ Киносъюз“. Затова пък, за разлика от техните филми, фокусирани в безпределната безпризорност, съвсем закономерно в „Москва, обичам те” има цели две новели с благородни милиционери („Mosca ti amo!” на Александър Касаткин и „Телефонът е изключен”).
„Елена” (2011) на Звягинцев обема амбивалентната същност на руската столица – виждаме и престижната Москва, както е в омнибуса, и окаяната, както е във филмите на „мрачната руска вълна”. Събира социалните полюси през героинята си Елена (невероятна Надежда Маркина) – корпулентна и смирена лелка, като в сапунен сериал успяла от болногледачка да стигне до съпруга на възрастен богаташ (прекрасен Андрей Смирнов). Видимо е, че подписът не е променил статуса й на обслужващ персонал – спят в отделни стаи, върши всичко с делови автоматизъм, със съпруга си разговаря лаконично само на закуска. Изобщо, тя изглежда много по-адекватно в електричката, отколкото в огромния дизайнерски стерилен апартамент. И двамата имат деца-непрокопсаници от предишни бракове, за които се грижат поотделно: нейният син е разплут тунеядец (Алексей Розин) с отпусната жена, разпуснат син и бебе, които обитават жалка панелка из предградията и се прехранват от майчината пенсия. Неговата дъщеря е ърбън-бохемка (Елена Лядова), нахъсана срещу баща си. Всъщност, единственият проблем между Елена и съпруга й са децата – тя си позволява да забележи, че глези „разпътната” си дъщеря, той отказва да даде пари за следване на внука й, за да бъде освободен от казармата. И тази жена пред очите ни се променя – от хрисима християнка се превръща в хладнокръвна убийца. И, както веднъж изтърсва пред съпруга си „С какво право смятате, че сте различни, само защото имате повече пари и вещи? Всичко може да се измени и последните да станат първи”, така го осъществява. Звягинцев с вцепеняващ реализъм диагностицира състоянието на руското общество – от социалната до етичната несъвместимост между богати и бедни, от прескачането на лимитите до разпада на човешкото. Ако в „Завръщане” и „Изгнание” гради метафизичното напрежение през страхотно визуализирани философски тези и християнски символи, тук лансира диаметрално различна стратегия – на оголената, дълбока, вледеняваща простота. Филмът е чист до кръв. Поразителен е.
Е, тук има да чакаме не само „Елена”, а и „Вълче” на Василий Сигарев, „Безследно изчезнал” на Анна Фенченко, “Другото небе” на Дмитрий Мамулия, “Приказка за тъмнината” на Николай Хомерики, „Безумна помощ” на Борис Хлебников... Тези филми, представители на „мрачната руска вълна”, буквално се впиват в действителността, за да извадят актуални проблеми за човека и времето, неподвластни на никакви патриотични призиви от Кремъл.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”