Петък, ранна утрин ( телевизия), брой 43 (2661), 16 декември 2011" /> Култура :: Наблюдатели :: Бареков и Рашков, среден пръст
Български  |  English

Бареков и Рашков, среден пръст

 
„Този боклук, който беше стоварен тук под формата на трактористки машини, да се омита още днес от столицата, където сме дошли, пак казвам, да си изкарваме хляба, защото в противен случай аз ще оглавя едно гражданско общество (подч. мое, М.Н.) срещу тази развилняла се пасмина от провинцията и не се знае ние какво можем да направим – можем да режем гуми, можем да палим трактори… Аз не желая някакви разюздани селяни наистина в центъра на София да ми пречат да си изкарвам хляба!“ Думите са на Николай Бареков, изрече ги седмица преди написването на този текст, 7 декември 2011, в сутрешния блок на ТВ 7 „Бодилник“. Насочени са, както се вижда, срещу протеста на зърнопроизводителите, които стигнаха и до София с тежките си машини. По-нататък във филипиката си Бареков повтори няколкократно, че е на 40 години и че не е като двадесетгодишните репортерки, подскачащи около „трактористите“, докато ги интервюират. Възмущението му продължи: „Не желая такива хора да ми идват тука и да ми пречат да работя! Аз да не съм отишъл примерно в техните села да си паркирам колата отпред пред тракторите и да стачкувам?! От к’во? […] Да си режат сланината и винцето върху вестника и да ядат! Нали това е забавлението по селски в България?“ Както се казва, край на предаването…
„Изтрещяването“ на Бареков (така го определи сайтът „Vesti.bg“) само по себе си не е изненада, а – ако питате мен, то не е и изтрещяване, а просто поредна стъпка от неговия любовен валс с властта. Любопитно не е и вече откритото заявяване на този флирт – в ТВ 7 той е отдавнашен и безпардонен, на други журналистически места също, така че и тук изненада липсва. Но е любопитен речникът, изразните средства, употребеният език, които по нищо не се различават от един друг жест, също станал знаков миналата седмица – средният пръст, който Кирил Рашков („Цар Киро“) показа на жителите на Катуница на излизане от съда. Тоест, журналистът и подсъдимият (някои дори биха казали „престъпник“) говорят по един и същ начин, изразяват се по един и същ начин. Журналистиката е сякаш едно престъпно арго…
Всъщност, какво е престъпление? Ако следваме теорията – нарушаване на закон, който притежава актуално действие, сиреч, в сила е. Но ако разширим обхвата на понятието, ще получим, че престъпление е всяко действие, което по някакъв начин нарушава и дори отрича възможността някой друг да действа съобразно своето право на човек и гражданин. Казано иначе, престъплението е желание и дори изискване този друг да бъде обезправен: престъпникът е човек, който смята, че позволените нему неща не са позволени другиму. Спрямо тях той е в правото си да постъпва както си иска; спрямо него те не могат да постъпват както си искат, напротив – могат да постъпват единствено и само както той иска и им позволява. Единият има право да недоволства, другият – не (случаят Бареков), единият има право да предизвиква и провокира, останалите – не (случаят Рашков). Впрочем, формално погледнато, тези „правомощия“ на двамата им разрешават да мислят себе си не като престъпници, а като „хора в правото си“ – след като всичко им е позволено, те могат всичко. И всички онези, които пречат на това тяхно можене-на-всичко, са разюздани подстрекатели.
Тук е заровено кучето на един от големите проблеми на българската журналистика – самомнението й, самоубеждението й, че всичко й е позволено. В най-оголен вид го виждаме при нахлуването в личното пространство на хора, преживели някое нещастие – репортерът/репортерката изобщо не се интересува от трагедията, единственото важно е да си направи репортажа. Да си журналист, звучи гордо и тази гордост личи в думите на Бареков – вие сте селяни, аз съм гражданин, вие ядете сланина на омазнен вестник, аз ям трюфели в скъп ресторант. И никак не е случайна грешката му, че ще оглави „гражданско общество“: неговата вяра е, че само той и само такива като него са общество, всички останали са пасмина и паплач.
Обаче: когато журналистиката стане общество, обществото вече няма журналистика…
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”