Български  |  English

Велко Кънев (1948 - 2011)

 
 
Той бе най-прекрасният грозник. Излъчваше обаяние без суета. И остана съзидателен до края – режисираше в разни театри.
Велко Кънев е откритие на Апостол Карамитев – завършва неговия клас през 1973. След три славни сезона в Сливенския театър, идва в София. След още три в Сатирата, попада в Народния театър „Иван Вазов” и свързва сценичната си съдба с него. Гледала съм го в десетки роли, сред които Матей Нищото и Сганарел, Оберон и Чушкаров, но най-неизтриваемата ми е на поп Кръстьо Никифоров във „Великденско вино” на Константин Илиев и Иван Добчев.
Огромният му талант се изявява успешно в театъра, но огромната слава на Велко Кънев се дължи на киното – има повече от 40 роли, превърнали го в един от обожаваните български актьори. Играл е в съвременни и костюмни филми, в комедии, драми и криминалета, а героите му са тарикати и задръстеняци, шмекери и романтици, непрокопсаници и борци... И главните му роли, и най-епизодичното му мярване са белязани от уникалното екранно присъствие на Велко Кънев – онази лавинна смес от мачизъм, кротост и щурост. Умееше с жест да изпълни кадъра, изпод вежди да го съживи, с дрезгаво остроумие да го взриви... Незабравими са образите му в „Мъжки времена“ на Едуард Захариев и „Бой последен“ на Зако Хеския (1977), „Матриархат“ (1978) и „Оркестър без име“ (1982) на Людмил Кирков, „Бон шанс, инспекторе!“ на Петър Донев (1983), „Да обичаш на инат“ на Николай Волев (1986)...
За съжаление, българското кино по време на Прехода не се възползва достатъчно от могъщия екранен ресурс на Велко Кънев – видяхме го само в „Онова нещо” на Георги Стоянов (1991), „Испанска муха” на Киран Коларов (1998), „Приятелите ме наричат Чичо” (2006) и „Стъпки в пясъка” (2010) на Ивайло Христов... Но пък последните две роли – на професионалния джебчия и чичото митничар – са чудно-посребрени въплъщения на днешния български хаос.
Да не забравяме, че Велко Кънев компенсира дефицита от филмови ангажименти с преподавателска дейност и с БНТ-шоуто „Клуб НЛО” (1996-2004), в чийто генезис е феноменалният успех на „Оркестър без име”. И върху терена на скеча той съумяваше да „надхитри” и най-плоския хумор.
Филмовият му път е рамкиран от два дебюта: „И дойде денят” на Георги Дюлгеров (1973) и „Още нещо за любовта” на Маргарита Ралчева (2010). Първият е отдавна част от българската кинокласика, а премиерата на втория предстои.
Още приживе Велко Кънев бе стигнал до брега на безсмъртието. Но сега, когато и физически се установи там, нашият суетен свят ще бъде с един Артист по-беден.
Незабравим е!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”