Български  |  English

Бележки за Наивно изкуство на Марин Бодаков

 

Марин Бодаков, „Наивно изкуство”, „Жанет 46”, 2011
 
Думите, които следват, са читателски бележки, бележки под линия, footsteps, следи от стъпки, от прекосявания, от бродене, от промъквания крадешком.
Да се говори за стихотворения на Марин Бодаков е неизбежен риск. Риск, доколкото в работата на Бодаков с думите има изключителна дисциплина, работа на прочистване, натиск към смаляване. «По-малко тяло ти ми дай». Натискът към смаляване е натиск към празнота. Това, което пленява, всмуква и плаши в тези стихотворения, е празното пространство, което ги описва, прекосява, изпълва. Риск е да се запълва празнотата с думи, да се запълва пространството на думите, заставени да липсват, с прибързани и неутаени думи. Да се говори за тези стихотворения е възможно, ако е, чрез опазване, чрез отстояване на това празно пространство.
Някои, много от тези стихотворения са писма или посвещения. Те са мисли, присъстващи отдалеч, близки отдалеч, близост през далечината. Те са мисли със сведен поглед: свеждане на погледа, което е жест на самите думи.
В тези стихове четем не das Unheimliche [1]на без-родното (Un-heim-lich), не тревожеща странност, не страх и трепет пред далечното, а тревожещата близост, странността на това, което е прекалено близко, близостта на скритото пространство – скрито, защото е вътрешно пространство, на шума на органите (който често пъти се „чува” в поезията на Марин Бодаков), както и на криптата на тайните, лъжите, отвратителните истини. Нещо така близко, че не може да бъде фокусирано – странно, плашещо, сякаш сме обградени от мъгла, в която внезапно различаваме плътна форма, тяло досами лицето си.
Близост, докосване, премрежване от близостта. Премрежване, което не разфокусира пространството, не произвежда миражи, не води видения; стихотворения, пространства, в които няма призраци, няма Unheimlich: няма далечина. Далечината се разстила като повърхност, повърхност на допира, твърде близка повърхност, като настръхнала кожа или детска ръка («тази пухкава яка ръчичка, която остава в ръката ми»); не орган-фантом, а докосване, което попива (като) следа, остава в кожата.
Няма нито фантоми – няма фикция, нито удар, удар от директното присъствие: там, където раната и насилието съвпадат с допира на нежността. Наивно е това изкуство, което не призовава призраци, а присъства както кожата в допира.
Изглеждаме така, сякаш никога няма да умрем. Но не е вярно. «Всичко подлежи на унищожение, абсолютно». Харесваме тела, които сякаш няма да изчезнат. Но не е така. «Искам да умра на мястото на есента, ти пиша в отговор».
Как да се говори отсам цезурата, отсам разсичането на близкото и далечното, как да се отговори от тази страна на далечината, на необратимото? Не от другата страна, а отсам браздата на дистанцията? Има далечина, има и сгъстяване, има простор. Има гняв, има и рана («разпервам рани»): но отсам цезурата. Как да се говори отсам цезурата, отсам разсичането, отсам браздата, която завинаги отрязва всичко останало? Отговорът на тези въпроси, отговор, който е даден, преди те да бъдат зададени, е «Наивно изкуство».
Силата на тази поезия, която смалява думите, е силата да смалява думите, защото знае силата им. Защото знае, че няма призраци.
Марин Бодаков устоява в пътя на силните думи, които не хвърля в лицата ни, а пред които е премрежил очи. Затова те бдят над него.
 


[1]Фигура на застрашителното, тревожещо или етимологически преведено, без-родно, не-приютно, усещане за странност, за тревожно присъствие, за което пише не само Фройд, но и Хайдегер след Хьолдерлин, мислейки трагическото изживяване на участта на човека.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”