Български  |  English

Политиката като проблем на изкуството

 

„Българският павилион”, куратор Светлана Куюмджиева, галерия CredoBonum.
Винаги, когато изследването на проблемите на националния характер напусне границите на добрата литература или аргументираната есеистика, то се превръща в политически проблем. Губи яркостта на описанието и прецизността на наблюдението в полза на обществената дискусия и актуалните проблеми. С две думи, подчинява се на социалните клишета. Нещо подобно се случва и с визуалното изкуство, когато се заеме да разрешава проблеми, дефинирани в чужди за него области. И не просто да разрешава, а и да коментира споделено недоволство или съвкупност от идентифицирани социални липси или очаквания.
Вероятно това твърдение е напълно неотносимо към базовите платформи на съвременното изкуство, но ми се струва, че напоследък все по-често концептуалната чистота е смущавана от търсения, връщащи изобразяването на света към първоизточника на вдъхновението. Социалният ангажимент на образа не се оказа достатъчно устойчив, за да компенсира загубата на преживяването за красиво и съответно за грозно. Накратко, чрез своите инструменти визуалното изкуство може да разрешава проблеми, някои от които са привнесени механично. В такива случаи външният проблем изисква своето и ако изкуството настоява да го разреши по неговия си начин, резултатите са неясни, безполезни и създават грешното усещане, че нещо се прави по въпроса.
Нямаше да започна този текст, ако увереността ми не бе катастрофирала в концепцията на „Българският павилион”, кураторски проект на Светлана Куюмджиева в галерия CredoBonum. Съзнателно избягвам да пиша за съвременно изкуство и се отнасям с респект към работата на изкуствоведите в тази посока. Убедена съм, че в тяхната дейност трудностите са повече от ползите. Затова този текст няма за цел да анализира проекта като такъв, отнесен към визуалното в чиста форма.
Участващите в експозицията работи вероятно притежават своите достойнства и безспорно някой от тях са доста находчиви (Айоделе Ариотбабу/Констанц Фишбек/Даниел Кьотер/Андреас Мюлер - „Повторен внос”; Лора Димова - „Без название”, Наташа Кюпова - „Спонтанна революция”; Камен Стоянов - „Да внесеш култура”). Объркването се състои в това, че решението, което търси проектът, или поне частичния резултат, който иска да постигне, се отнасят за привнесен проблем. И, както вече споменах, той иска своето. Защото от всичко написано и изговорено, става ясно, че проблемът „Български павилион” във Венеция е проблем на националния характер и съвсем не е свързан с доказване на качеството на съвременната визуална култура в страната. И понеже за този спор не се е появила аргументирана есеистика, още по-малко добра литература, той се е превърнал в политически и като такъв вече е обсебен от съответните клишета. Визуалното изкуство, пък било то и в най-съвременните си форми, не може да го разреши чрез своя инструментариум. Дори да го използва и да определя реакциите на участващите художници като болезнено откровени, резултатът не е нищо повече от объркване. Защото „Българският павилион” би имал смисъл само в контекста, към който се стреми – в случая Венецианското биенале. Всичко останало изглежда като локална реакция, която дори и в своята среда остава незабелязана. Или поне незабелязана от гледна точка на проблема, който би искала да разреши. Напрягането на ресурсите не дава резултат, а изтощава енергията. В този ред на мисли и защото не подценявам сериозната заявка на проекта, очаквах от експозицията повече ирония. Действително, някои от авторите бяха схванали правилно каква би била полезната форма на участие – иронична и дистанцирана, но като цяло, усещането за „вземане на сериозно” проваля преживяването на някакъв вид отпор срещу немотивираните и дори вече болезнени политически решения.
Анализът на актуалните проблеми в българската култура, ако е необходимо да бъде извършен чрез инструментите на съвременното изкуство, задължително трябва да премине през находчивия коментар и, разбира се, през иронията. За последното имаме убедителни доказателства в надеждността на българските визуални артисти. Във всеки друг случай е уместно да се доверим на дългосрочната дискусия, т.е. на перманентното говорене/писане, поставено пред образите. Още повече, че и самият проект търси дискусията, анализа и критичната археология на настоящето. Иначе има реална заплаха изкуството да загуби без време и без нужда яркостта на описанието и прецизността на наблюдението в полза на обществената дискусия и анализа на актуалните проблеми.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”