Български  |  English

Вън от рамката – в природата

Разговор с Маша

 

Те са двайсет и няколко годишни. И търсят изход от един свят, който не е добър или просто не е техният. Представят се с малките си имена, дали не за да се отграничат от нас, уседналите в света, свикналите с него и приели правилата му като неизбежни императиви?
Преди година представихме Петър (бр. 31, 2010 г.), който с приятелите си събира в сайта „Живот след капитализма” идеи как да се изгради едно по-човечно и равноправно общество.
В този брой представяме Маша. Някои несъмнено ще я възприемат като събирателен образ на всички онези млади хора, които драматично - за родители и познати, затръшват вратата на градското си жилище, за да отворят портата на селската къща.
Маша е и част от най-голямата мрежа за доброволци, работеща в екологични ферми в страната и чужбина- WWOOF (World Wide Oppotrunities on Organic Farms), която открива свое представителство в центъра на София на 17 декември, събота, 2011. За повече информация вижте: http://www.wwoofbulgaria.org/
Разговаряме с нея в селската къща (до селцето Х, в местността Y, България), където живее с приятеля си. Вече две години те я оправят и дооправят, но има още много работа. Маша е високо, стройно, русо, синеоко момиче, облечено в широки оранжеви шалвари и свободна бледожълта риза; кладе огън, за да направи чай от билки пред селската си къща, около която са наредени щайги с червени и жълти ябълки. Близо до нея - на пъстри черги, са насядали няколко младежи и девойки. Те са наметнали ръчно плетени шарени жилетки и отпиват от емайлираните си канчета билков чай, усмихват се един на друг и мило разговарят... (някои от тях на английски).
Наоколо са пъстри хълмисти местности – подобни на онези, предизвикали възторженото: „Природата! ... Тамо при нея, уединен и свободен като птица, човек често се превръща на дете, усеща тайнствената радост на битието...” (Вазов)
К
 
- Какво ви доведе тук, Маша?
- За мен никога не е било въпрос дали ще живея в града или извън него.
Винаги съм била наясно, че мястото, което ме кара да се чувствам най-спокойна, най-концентрирана, най-удовлетворена и най в мир със себе си, е сред природата. Дълго време намирах това вдъхновение и това умиротворение, пътувайки и пребивавайки извън града за известни периоди от време, но в един момент разбрах, че това не ми е достатъчно и че по-скоро бих искала да живея по този доста опростен начин – в непрекъснат досег с природата, извън системата, без някой да ти създава ритъма на живот, да определя какво да правиш и с какво да се занимаваш. В допир с нещо по-естествено, по-близо до „първоначалното”. Когато си сред природата, не се чудиш толкова много какво ще правиш със себе си, в какъв университет ще влезеш, каква ще ти бъде професията и към каква точно рамка ще започнеш да се придържаш, а по-скоро се свързваш с един извор вътре в теб, който те насърчава и те напътства. Защото онова, което е различно в природата, е, че в нея има една пасивност – тя няма очаквания и изисквания от теб, а винаги ти дава много красота и много плодове. В момента тук сме на етап „реставриране на къщата”, което отнема много от енергията и времето ни. И се надявам това да приключи в близките няколко години, за да можем да имаме повече свободно време. Защото целта ми е да съм в досег с природата по начин, който да ме вдъхновява. Тоест, не искам да се фокусирам само върху оцеляването – само върху произвеждането на храна. Опитвам се да намеря някакъв баланс между това хем да съм тук и да правя необходимото, за да живея, и в същото време да знам, че все още имам избор и че ако желая, съм свободна да се занимавам с изкуство и други неща.
- А ако някой, след като прочете това интервю, реши да ви предложи работа в ботаническата градина в София, вие ще приемете ли?
- Има нещо в природата, което е друго, и това е свобода. И все повече осъзнавам, че за мен това е най-важното нещо. Чрез живота в града тази свобода изключително много се ограничава и то не само защото трябва да си на работа от едно определено време до друго, за да си платиш наема и сметките, да правиш нещата точно по начина, който се изисква от теб, да поддържаш статуквото, а също и защото хората около теб се опитват непрекъснато да те вкарат в някакви точно определени рамки, за които те си имат своите изисквания и очаквания. А в природата няма нещо, което така да „трябва” да се извърши и тогава на човек отвътре му идва естественото желание да прави разни неща, които по-скоро са подтикнати от вдъхновение, а не от задължение. И те са ми по-интересни. Иначе природата навсякъде е прекрасна – и като отида в града, обожавам да ходя по паркове и да се свързвам с нея, и това е чудесно, но има и много тежест, има и много мъка, защото хората са много несвободни. Тяхната свобода е ограничена и те чувстват, че трябва да живеят по един конкретен начин, да притежават определени неща, за които рядко се запитват доколко наистина са им нужни и каква е всъщност вътрешната липса, която се опитват да изпълнят с материалното изобилие, притиснати са от масите да поддържат един стандарт, а иначе са аутсайдери; и това вечно гонене може да потопи всеки нормален човек в много мъка, особено в България, където всеки се оплаква, че всичко е много зле, а на Запад е по-добре, без изобщо да вижда какви богатства има страната... Живяла съм дълго време „на Запад” и, макар и на повечето „нормални” хора да звучи абсурдно, има причина от центъра на северноамериканска столица да се върна да живея в България на село. Западният модел, към който почти всеки българин, за съжаление, не само се стреми, е стремежът към материален успех, докато духовността, изкуството, философията, смисълът, аджеба, на това съществуване остават на заден план. А това са основни неща, без които животът наистина става само metro-boulot-dodo (метро-работа-спане). А те идват по естествен начин сред природата. Разбира се, като живееш сред природата, имаш друг вид работа с материята, не може да се каже, че работиш само на духовно или интелектуално ниво, но е по-различно, защото ти е дадена възможност да се занимаваш с материята с малко повече уважение, любов, спокойствие, с възможността да направиш личен избор, а не да бъдеш притискан от мненията на другите хора. Защото много често в днешно време, ако нямаш работа, ако нямаш университетско образование и не си поел в някаква определена посока – просто защото още не си я намерил, отстрани гледат на теб много накриво, а и винаги си намират причина да го правят, когато не си успял, дали професионално, материално или интелектуално... Така се е загубила ценността на това човек просто да бъде – без да е писател, артист, без да има някакво призвание, а просто да бъде...
- А как си се представяте след пет или пък след десет години?
- За съжаление, много бих искала да не мисля за това, но умът ми е прекалено зает с мисли и с различни проекти за бъдещето. Представям си тук да има много повече хора, които да живеят в автономни местенца наоколо и с тях да поддържаме общност, в която заедно да правим различни неща, които биха въздействали благоприятно не само на нас, но и на света около нас. Бих развила това място не само с цел земеделие, но и с цел обмяна на опит и познание, благодарение на което да се излезе от калъпа и да се намери не само физическо, но и духовно пречистване; място - отворено и за други хора, които искат да придобият опитността какво е да си сам със себе си, да разчиташ само на собствените си сили и на малкото хора, които са около теб; и така да видиш какво можеш да направиш в първичното си състояние.
- Имате ли съмишленици?
- Да, хората, с които живея. Странно е, но повечето ми познати живеят по такъв начин на различни места в страната и извън нея. И все повече хора идват при мен на гости с идеята да се заселят някъде или пък просто искат да видят как се случва. Вече тук има три къщички на приятели, но ако има повече, би било много по-добре. Много ме радва, например, че, ето, сега двама души ни дойдоха на гости – това са хора, които също си търсят място около нас, а аз тъкмо бях започнала да се чувствам объркана и да си задавам въпроси - но какво правя тук - сама в планините, какъв е целият смисъл, особено имайки предвид, че не допринасям по някакъв особен начин за другите хора – нямам някакъв директен позитивен ефект върху тях... Но като станах свидетел на това каква радост изпитаха тези двама души - мои приятели, които ми дойдоха на гости и видяха, че ние сме тук и че те могат да са с нас, и че това, за което си мечтаят, е възможно, и аз се въодушевих. Защото така си го представям – една общност, която може би не живее на едно място, защото в момента повечето хора, които живеят по този начин, са доста разпръснати един от друг, но поддържат едно общо съзнание и имат една и съща цел да живеят сред природата, с едно малко по-изчистено и по-медитативно съзнание, с които да споделяме плодовете на труда си, както и опита си. И фокусът в отношенията ни да се измести не толкова към постижения и изтъкване на дадени качества чрез идеи, колкото към практичен поглед към всички тези неща, за които са изписани толкова много неща във великите книги – как да се живее в мир със себе си, в мир с другите и как да се работи с удовлетворение, а не само заради самата работа... И целта е да се опиташ да въплътиш всички тези неща, за които е писано, защото и да надградиш върху тях, добавяйки още томове и томове, в крайна сметка отвътре ти остава едно такова болно. Защото това са идеи – а те, докато преминат от ума към тялото на действие, трябва да мине известно време... В крайна сметка, този начин на живот е познат от 60-те години на миналия век, така че има една доста голяма мрежа от хора, които работят за това. На мен най-вдъхновяващо ми подейства една среща в комуна в Канада, където видях една 40-50 годишна жена, която ми разказа как, когато била на моята възраст- т.е. на около 20 години, отишла да живее сред природата, а в момента, в който разговарях с нея, тя държеше внуче в ръцете си. Тази картина толкова много ме впечатли, защото видях как нещата се случват от поколения насам и днес човек може да намери достатъчно много информация за това как да си улесни живота сред природата – хората са измислили системи за максимално ергономични печки със системи за затопляне на вода; печки, които работят със слънчева енергия. Разработват се "нови" системи за ниско интензивна агрикултура - пермакултура, която е невероятен начин да развиваш земеделие, без да влагаш толкова много от своето човешко усилие, а просто да оставиш природата да си върши работата. И има толкова много информация как да живееш извън системата и толкова много хора, които да я споделят – и толкова много места, на които можеш да отидеш да се научиш... Да, те в България тепърва се заформят, но и тук познавам много хора, които знаят много повече от мен по тази тема.
- Някога монасите са се отделяли от света, за да преписват свети книги, а вие, разбрах, че превеждате...
- Просто така съдбата ми го подхвърли – иначе никога не съм го чувствала като призвание в живота. Има прекрасна литература, която не е преведена на български, но не съм особено убедена, че това е моето призвание. Аз подхождам по-практично към нещата - търся директна комуникация с хората, защото личният опит ми е показвал, че прекаленото заравяне в книгите води и до откъсване от реалността, до едно идеализиране, което е прекрасно и вдъхновяващо, но не е реалистично и не е практично. Защото, за да видиш дали всички тези хубави неща, описани в книгите, работят, единственият начин е да ги пробваш на практика. И тогава първото нещо, с което се сблъскваш, е голямо разочарование. Но след това идва приемането и разбираш как всъщност нещата са – в света на материята, не в идеите. Защото толкова много книги са написани... и толкова много мъдрост е излята – а и хората са прочели толкова много книги, но не виждам някой да е станал по-щастлив от четене на книги.
- А представяте ли си някой да дойде с камера и да ви снима как предавате есенцията на нещо, което сте прочела, и после тези кадри се предават през интернет по света...
- По-скоро бих разказала някаква история от личния си живот. Нещо, което знам, че е така – нещо, което е мое преживяване. Навремето старите племена – индианците, например, не са чели опитността на някой друг, макар че има и такива истории, но те са си разказвали истории от живота на племето, които са по-близки до тяхната реалност. Те са си разказвали приказки, а това е много по-различно от писменото предаване на опита, което е малко по-дистанцирано, отколкото в случаите, когато една история ти се предава от жив човек, енергизирана е от него - той я оживява, придава й нещо от себе си. Нещата трябва да се преживяват, да се въплътяват. Иначе умът ми произвежда милиони идеи на ден и те наистина са прекрасни, но не става ясно колко от тях могат да се реализират...
- А наистина ли имате толкова много идеи?
- О, аз непрестанно имам идеи... може би важното е да си позволиш повече да мечтаеш и да си позволиш повече да вярваш, че това, което искаш да направиш, е възможно - стига то да ти е приоритет и ти да си готов да дадеш всичко от себе си, за да може то да се случи... и, разбира се, въпросът е доколко съдбата ще допусне то да се случи. Защото, ако не му е предречено, значи просто сега не му е времето.
- А дали тези хора, които сте срещали и които живеят сред природата, са избрали този начин на живот, защото търсят по-силна връзка с нея, или са направили този избор, защото нещо ги е изплашило – примерно, непрекъснато увеличаващото се замърсяване...
- При всеки е различно. Но със сигурност при всички, както и при мен, съществува едно силно нежелание да пребивавам в градска среда и то не само заради замърсяването, включително и звуковото, но и чисто мисловното, енергийното замърсяване на хората – тази завист, това осъждане и неприемане, това непрекъснато надпреварване... Да, аз не искам всички тези неща, но не бягам от тях, просто искам да създам алтернатива.
- При срещите си с хората, които от години живеят сред природата, забелязали ли сте дали техните деца имат възможността да избират и между живота в градска среда?
- Да, те са имали тази възможност - някои от тях дори са се записвали в университет, след това са се премествали да живеят на друго място, в съседен град, но винаги са знаели, че могат да се завърнат. И аз си мисля за поколенията, които ще дойдат след нас, като със сигурност не искам да поставям живеенето сред природата като нещо догматично – желанието ми е да предложа пространство, в което детето здравословно да се развива... Но по никакъв начин не очаквам и няма да го притискам това да му е единствената алтернатива за живот, защото знам, че всяко натискане води до точно обратното. И наистина, през последните години виждам да се случват и много хубави неща в града – неща, свързани с екологията или с духовността, неща, които са по-естествени и по-първични и които са също толкова хубави, колкото и алтернативата тук – така че за всеки си има някакво пространство, на което да действа... Но истината е, че сред нашето поколение, сред хората, които са около мен, виждам една нетърпимост към градската среда и веднъж като си видял хубавото на природата, после не искаш да се връщаш. Време е хората да се завърнат към себе си и ще е добре, ако това ги доведе до природата, защото начинът, по който в момента се развива цивилизацията, далеч не е градивен, той е самоубийствен.
- Един от козовете, грубо казано, на някои хора, избрали да живеят сред природата, звучи така: ако в София всичко блокира, мен няма да ме засегне и аз ще продължа да си живея, а вие – не...
- Сложните кризисни ситуации не се преодоляват заради материалните неща, които са налични в конкретния момент. По-скоро съзнанието и мъдростта, овладяването на вътрешните емоции и адекватната комуникация с другите, чувството за единство и братство с тях и готовността за взаимопомощ - това са нещата, които биха спасили хората, ако в бъдеще настъпи истински крах. А не това кой какво има, кой колко няма, кой колко е постигнал и кой колко чисто живее...
Да, животът е тежък, но ние си го правим такъв и сме приели да е така. Съществуват много начини хората да се измъкнат и от най-заплетената ситуация и да променят из основи нещата за себе си, а в бъдеще - и за другите. Но тръгнеш ли да променяш само и единствено средата около себе си – да се опитваш да я направиш по-добра, ти неизменно ще оставаш прецакан, защото първото, което трябва да се случи, е промяната в теб самия.
- Вие какво променихте в себе си? Освен, че дойдохте тук?
- Наложи се да проявя много смелост. Смелост трябва, за да не мислиш вечно за бъдещето и вечно да се притесняваш - откъде ще дойдат пари и дали това или онова ще стане, и т.н. Просто го правиш. Това на моменти граничи с безумието и лудостта, защото умът все се притеснява за нещо... Освен това, е необходимо и много смирение, и много приемане, с които да намеря баланса със смелостта и агресивността. Да приема, че къщата ми няма да изглежда идеално в близките 2-3 години, защото съм избрала да си я правя сама, с помощта на приятели, разбира се, но без да наемам майстори; и трябва да следвам възможностите на тялото и психиката си. Човек трябва да се учи да приема собствените си граници – доколко може да промени нещо от обстоятелствата и доколко да ги приеме такива, каквито са, а не само да ръчка в една посока, докато не станат нещата.
- Вероятно сред хората, които живеят сред природата, човечността е много повече, но няма ли риск да се породи високомерие?
- О, била съм в общност, чиито членове се придържат към същите архетипови йерархии, които съществуват в града, така че все тая, че си на природа, системата пак ти е в главата. А по отношение на високомерието, то си е нещо, с което сме закърмени и трябва да се научим как да се отърсим от него, ако искаме да създадем нещо ново, защото човек си носи егото, където и да отиде – независимо дали е в града или сред природата.
- Все пак, сред зъберите и скалите егото малко се смалява...
- Да, те помагат, но ти си носиш егото в себе си и ако човек наистина иска, то той може за няколко месеца да превърне и най-чистото райско кътче сред природата в град като Ню Йорк. Пространството си е пространство, въпросът е какво е намерението на човека, който го използва.
- Това означава ли, че не смятате, че човек може да се превъзпита сред природата?
- Напротив – може, но зависи от твоето лично желание, защото съм виждала хора, които живеят сред природата, но не са променили изобщо характера и манталитета си и си живеят по начина, който се предлага в града. Това е въпрос на личен избор и заради това хората, които живеят в града, също могат да живеят по много хубав начин, ако наистина решат да променят манталитета си. Но това си е лично вътрешно решение и готовност. Не толкова къде си и какво правиш, а как! Ти можеш да си мъдрец и да правиш най-великите неща, според някой си там, но пак да ги правиш с напрежение и да създаваш напрежение и недоволство около себе си. За мен важното е да се промени вътрешното настроение от това как се правят нещата и от това да има някакъв смисъл и удовлетворение – както за теб, така и за другите, за общото благо.
- Мислите ли един ден, когато земята ви дава повече плодове, отколкото са собствените ви нужди, да приемете тук и бездомници и гладни хора...
- (смее се) Да, преди няколко години с приятели организирахме точно такава инициатива - кухня за бездомни хора в София, но не мисля, че днес това, което липсва, е храна. Без съмнение, в България няма никаква социална структура за онези, които са в недоимък, но истината е, че в природата наблюдавам как хиляди тонове ябълки и череши отиват обратно в земята - неупотребени... Така че, не храната е това, което го няма ... а по-скоро вярата, дали в себе си или пък в съществуването на сили, които те подкрепят; надеждата, позитивността и съзнанието, че имаш свобода и възможности, и някаква естествена любов, която те спасява от това непрекъснато да бъдеш съден и изритван. А иначе, ако мога по някакъв начин да бъда от полза на онези, които са в недоимък, това би било прекрасно, но мисля, че има още какво да уча. И пак ще повторя, че не материалната храна е това, което липсва, а разбирането и любовта между хората, които, когато човек живее в града, няма време да даде дори на собственото си семейство, камо ли на някой странник...
- Сигурно сред по-възрастното поколение, което вече не работи активно и се е оттеглило на село, имате познати, с които си контактувате. Те как приемат начина ви на живот?
- Да, като пътувам, често срещам такива хора наоколо. И с тях можеш да обмениш опит за земеделската работа, за нещата по къщата, за разни практични неща, и тези хора се радват, че могат да ги споделят с млад човек... защото така се предава знание и защото, реално погледнато, много от това познание е загубено. И в случая не говоря само за фолклора, за песните, но и за разни много по-практични неща – защото колко хора, например, знаят как да си оплетат кошница? Не са много... А и колко са младите, които се интересуват от подобно нещо? И винаги е много хубаво, когато намериш някого, с когото да можеш да си споделяш тези знания...
- А имате ли някакви универсални общи теми – философски или свързани с историята?
- Музиката много ни обединява - тук всеки един от нас се учи да свири на нещо или вече свири на някакъв инструмент. Аз се уча да пея и да свиря на индийски хармониум, но тук има далеч по-добри музиканти от мен. Музиката, с която се занимаваме, е или български, или друг фолклор, или някаква друга автентична музика, която ти идва отвътре като импровизации, като нещо искрено. Друга обща тема, освен музиката, е насочеността към някакъв вид духовност – ориентирана към земята и благодарност към нея, или пък някаква друга... Другите неща са желанието за земеделие, желанието за общност, желанието за в бъдеще да се развива място, което да е общо за всички – нещо като библиотека, училище, където да си помагаме взаимно при гледането на децата.
- Това означава ли, че няма да пратите детето си да учи в нормално училище?
- Много бих се радвала то да не трябва да преминава през същото студено травмиращо стандартно образование, през което всички сме минали, където ще му се налива интелектуална информация и остарели догми, защото по-скоро бих предпочела личния пример и практичното познание.
- Като говорите за практично познание, не мога да не ви попитам открихте ли вашия талант?
- Още го откривам..., но напоследък ми е много интересна работата в група – комуникацията в ситуация, когато се работи в името на някаква хубава цел, без да се намесва ego trip; и как човек да запази личното си пространство и личните си нужди, действайки в група. Иначе се занимавам с алтернативна медицина, психология, йога, медитация, фотография, музика, танцуване и др. Може би талантът ми е да знам от всичко по малко. (смее се)
- И накрая, последен въпрос, макар че разбрах, че вие не желаете да убеждавате никого да живее като вас, но все пак, ако някой ви каже - не мога да живея извън града, защото това означава непрекъснато да се грижа за посевите и за животните и не мога да замина някъде - ей-така, за две седмици, вие какво бихте му отговорили?
- Че е прав. А пък и аз съм от хората, които обичат да пътуват... Но за мен начинът на живот сред природата е не толкова живеенето сам или в семейство, колкото да имаш някаква общност около себе си. При мен интересното е, че когато започнах да живея извън обществото, тогава по някакъв начин го оцених. Миналата зима, която изцяло прекарахме тук, видях колко всъщност са важни за мен хората... И това е начинът хората да живеят – да знаят, че могат да разчитат на някого, да споделят опит, да имат някого, който да се грижи за котката, да полива цветята... докато ги няма.
 
Разговора води Теодора Георгиева


2 - 18.11.2012 00:41

ZA JIVOTA
От: Станислав
0879004270-СВЪРЖЕТЕ СЕ С МЕН,ТЕОДОРА ГЕОРГИЕВА ИЛИ ДРУГ ЗА ДА ЖИВЕЕМ СРЕД ПРИРОДАТА...
1 - 18.11.2012 00:37

.....Теодора Георгиева
От: Станислав
Как да се свържа с вас,искаме да живеем точно по този начин
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”