Български  |  English

Двете лица на Емил Чоран

Разговор с румънските философи д-р Виорел Черника, д-р Константин Стоенеску и д-р Виорел Визуряну

 
Кой е Е.М. Чоран (1911-1995)? Как всъщност да определим този тъй скептичен мислител, чиято стогодишнина от рождението Европа отбелязва тази година? Нито румънец (освен по потекло), нито французин (освен по език). Автор, който не иска да го смятат за философ, за да бъде просто Чоран. Както казваме Волтер, Русо или Ницше. Човек от Изтока, от предградията на Европа, извървял своя път до Запада, за да сподели размисъла си за извървения път – път между история и утопия. Какво, обаче, би могъл да предложи на Запада потомък на хора, „разбрали прекалено много неща и претърпели много унижения”, комуто „всеки жител на Запада с душевни терзания навява представата за герой на Достоевски с банкова сметка”?
Стогодишнината на Е. М. Чоран беше отбелязана в София с две конференции (в Софийския университет и в Червената къща), на които по покана на посолството на Румъния взеха участие и трима философи от Букурещкия университет: д-р Виорел Черника, специалист по румънския период на Чоран и ръководител на катедрата по История на румънската философия; д-р Константин Стоенеску, зам.-декан на Философски факултет; д-р Виорел Визуряну, преподавател по съвременна философия.
Емил Чоран на български: Шемет на скептицизма, София, Панорама, 1997; История и утопия, София, 1997; Изкушението да съществуваш, София, ЛИК, 1999; Тетрадки 1957-1972, София, Факел експрес, 2004; Сълзи и светци, София, Захарий Стоянов, 2005; Наръчник по разложение. Признания и проклятия, София, Факел експрес, 2006.
 
- Как днес да мислим Чоран? Говорим, може би, за най-парадоксалния мислител на ХХ век, отхвърлящ за себе си всякакви определения. Човек отникъде („нито румънец, нито французин”), защото „човек трябва на всяка цена да се откъсне от корените си”?
Виорел Черника: Въпросът предполага Емил Чоран да бъде възприет по един или друг начин. Извън всяко съмнение е, че става въпрос за един парадоксален мислител. Достатъчно е да отворим някоя негова книга от румънския или френския му период, за да си дадем веднага сметка за парадоксалното естество на неговите мисли. Но от парадокса на Чоран се ражда дълбинно разбиране за нещата, тъй като той изважда наяве не само „това, което са нещата”, но и онова, което „той” чувства в обкръжението на тяхното „битие”. Парадоксална е самата му формула за живота. Оттук идва затруднението да уловим Чоран, неговото литературно-философско творчество и живота му в една дефиниция; самият той е „творчество”. С рядко срещани изразни средства, той изразява себе си; и макар да твърди, че не е „нито румънец, нито французин”, той е и двете. Една от най-проникновените му мисли гласи: човекът е донякъде самият език, който говори. А той е говорел – чувствал, мислил, писал – на румънски и на френски език: затова той е и румънец, ифранцузин. Но как можеш да бъдеш и двете? Само по един парадоксален начин: както реши езикът. Чоран иска да каже, че идентичността на всеки от нас се създава от само себе си и посредством Другите. Без да си откъснат от себе си (от собствените си корени), как можеш да бъдеш разпознат от Другите? Преминал изцяло към тях, как можеш да останеш самия себе си? И какво ще разпознаят Другите у теб? Ако Чоран не беше превъзмогнал себе си (не се беше откъснал от корените си), тогава вероятно нямаше да разполагаме с „френското” му творчество (10 книги, статии, разговори и интервюта и т.н.). Ако беше преминал изцяло извън идентичността си по произход, вероятно щяхме да се задоволяваме с въпроси върху най-разпространените му творби (френските), пренебрегвайки по този начин цялото му „румънско” творчество (6 книги, десетки статии и т.н. ).
- За да разберем тогава Чоран, трябва ли се върнем към отправната точка - детството на този син на селски свещеник от Ръшинар, Румъния, роден в една страна на Балканите. Ако го формулираме с неговите думи: „какво е да се родиш на Балканите?” И как оттук се стига до мислителя, предложил на Запада „наръчник по разложение”?
Виорел Черника: Мисля, че такова завръщане е необходимо. Самият той се завръща, дори, по някакъв начин, се е „завръщал” през цялото време (което означава, че винаги е бил тук, бидейки „заминал”). Никога не е отричал своя „балканизъм”. Напротив, смятал е, че този факт, дори и да не е едно от най-щастливите му индивидуални „предопределения”, упражнява силно влияние върху неговата същност на „метек”: „роден в кой знае кое нещастно племе, (метекът) броди по западните булеварди”, казва той в „Наръчник по разложение”, като говори за себе си. Какво означава да се родиш на Балканите? На първо място означава нещо, валидно за всеки „роден”: недостатъкът да се родиш. След това означава невъзможността да продължиш съдбата на своя „народ”, тъй като самия той няма такава. „Да се родиш на Балканите” означава и още нещо: способността да се уповаваш на едно съдбовно събитие, на „преображението” на твоята страна. Дали това е нещо нищожно? Ако не е, тогава Чоран изобщо не изглежда песимист, както е повтаряно толкова много пъти. По-скоро е оптимист, но не изцяло. По-скоро мечтател, почти мистик. Смятам, че тъкмо оттук възниква първата му книга на френски език – „Наръчник по разложение”: от желанието да оползотвори всички ресурси на пътя, който води от „недостатъка да се родиш” (на Балканите или където и да било другаде. Това е книгата на един осъзнат метек, който, изразявайки недостатъците на собственото си съществуване, разширява самата си матрица, „родното си място”, а именно - балканизма. Да го разшириш, означава да го укрепиш в неговите граници и да го покажеш на света. Не придобиваме ли по-ясна представа за това, което е балканизмът, след като се запознаем с творчеството на този парижки метек? И не се ли случва същото със „западняка”, опознал творчеството на Чоран, който се диви на „стилистичните постижения” на един балканец?
- Ако е така, не съществуват ли, всъщност, двама души с името Чоран? Румънският нихилист и френският скептик? И доколко хармонично е тяхното съжителство? През последните години беше публикувана една негова ранна книга – „Преображението на Румъния”, в която Чоран съвсем не преодолява изкушенията на национализма, че и на антисемитизма?
Виорел Черника: Смятам, че бихме могли да го формулираме и по обратния начин: „румънският скептик и френският нихилист”. Казано с други думи, Чоран е нихилист, но това, което той отрича, е подготвено да се изрече със смелост. Отрича, например, румънската история; но с надеждата за „преображение” на Румъния. Отрича Бог, но със съжалението, че е провалил призванието си на мистик, тоест, възможността непрестанно да се бори със самия Бог. Отрича също така философията, но с намерението да направи мисълта си „по-чувствителна”. Това правило на чорановото „лицемерие”, на отричането с цел още по-бурно утвърждаване трябва да се приложи и към разбирането на голяма част от казаното в „Преображението на Румъния”. Това не е книга, обръщаща се към едно мързеливо съзнание, което приема като саморазбиращи се повечето срещнати думи. Отвъд всяко съмнение е фактът, че обект на критика от страна на Чоран в посочената книга е преди всичко „Румъния”, тоест, румънският народ, който не е успял да се превърне в „нация” с гръмка история и култура, към която да е отправен всеки поглед, както например към историята и културата на Франция. Има множество преувеличения, множество нападки по адрес на „румънците” и „Румъния”, както и множество неистини в опуса на Чоран; всички те, обаче, идват от голямата любов към обекта на неговата критика. Не трябва да извиняваме Чоран за това, което пише в една книга; подобна наша нагласа не е нужна. При всички положения става въпрос за книгата на един страдащ от безсъние младеж, болен от любов към една възможна орис на своята страна. Изкушенията на национализма и антисемитизма стават по-ясни в статиите, които той публикува през 30-те години. „Преображението на Румъния” ще бъде „четена” в скоро време не като политико-историческа книга, както все още се случва в настоящето, а като културно-философска.
Виорел Визуряну: Да се каже, че в един Чоран съществуват две личности, е комплимент, който мислителят би приел, по мое мнение, безрезервно. Съществува едно „изконно лицемерие” у Чоран, едно непрестанно противопоставяне и съжителство. Не бива да забравяме това, когато си задаваме въпроси не само върху множество пасажи от „Преображението на Румъния”, но и по повод на всяка негова друга творба. Очевидно е за всеки верен читател, че основният обект на критика от страна на Чоран в „Преображението на Румъния” са самите румънци, а не толкова евреите. При всички положения, вината на този текст, вината на Чоран не е политическа или юридическа, а морална. Виновността (малодушието?) се проявява и по начина, по който самият Чоран подготвя „официалното” издание на опуса си след 1989 г., когато „чувствителните” пасажи са изрязани и то не поради „стилистични” съображения. Напротив, тези пасажи са „добре написани”. Ако Ницше философства „с чук”, Чоран сякаш често го прави „c парен чук”. Ала понякога е носил в джоба си фин скалпел, с който тайничко е изрязвал гангренясалите тъкани на миналото, оставяйки на читателя насладата да ги сметне за успешно отстранени метастази.
- Има ли все пак „случай Чоран”? Втора тъмна страна на този изтъкан от парадокси мислител, както има „случай Хайдегер” (и нацизмът) или „случай Селин” (и антисемитизмът”)? И каква е рецепцията на „този Чоран” в днешна Румъния, примерно от крайната десница или национализма?
Виорел Черника: Съществува „случай Чоран”, ако под „случай” разбираме двойствената или дори парадоксална структура на дадено произведение, на даден живот, на даден творец. От този ъгъл „случаят Чоран” обозначава по-скоро една стилистично-философска нагласа. Емил Чоран е писател: за такъв е смятан от появата на първата си книга на френски език (от Морис Надо преди всички); но той е и философ, доколкото, както казва Ницше за „новите философи”, мисълта му разбива предразсъдъци и отваря път за свежи въпроси. По отношение на политическите значения на „случая Чоран”, разполагаме с донякъде „прости” аналогии с посочените „случаи”. Националистически и антисемитски идеи могат да се открият най-вече в статиите във вестниците. Книгите му, макар и изключително язвителни по отношение на историческия мързел на някои народи или индивиди, изваждат наяве по-скоро една естествена привързаност към неговия произход. В този смисъл трябва да се прочетат наново цели пасажи от „Изкушението да съществуваш” (1956). Чоран не е бил нацист (и е нямало как да бъде), както се говори за Хайдегер; не е бил антисемит, какъвто е бил Селин. Впрочем, „нацизмът на Хайдегер” и „антисемитизмът на Селин” в момента се анализират контекстуално и при това доста снизходително. Което означава, че творчеството на тези автори до голяма степен се приема безусловно. Питате как се възприема у нас „онзи Чоран”, ”случаят Чоран”. Не знам в съвременната румънска култура да съществува негова „дясна” или „националистическа рецепция”. Има младежи, които го четат пламенно, има изследователи, които го изучават. Както наскоро отбеляза един изследовател (Сорин Виеру), с Чоран може да се докаже всичко. Но не смятам, че сред съвременната румънска публика има значително „търсене” на политически нюансираните мисли на Емил Чоран.
Виорел Визуряну: В една култура от медиен тип, каквато е съвременната, дори нещо, много по-малко от написаното от Чоран, може да те превърне в „случай”. С едно единствено, но много важно условие: да имаш „стойностно” творчество, в което да се вписват съответните страници. Чоран, както и Хайдегер, са „случаи”, тъй като в рамките на изключително стойностно цяло има „скандални” елементи. Много престъпници са забравени, на мнозина грешници не е простено. Въпросът е изключително сериозен и важен. Чоран е ине е „случай”. И това е валидно за всички. Най-вече за самия Чоран, който, вероятно, би се страхувал с всички пори на своята същност да го сметнат за случай, вече без кавички (което е нямало как да стане, защото се е страхувал прекомерно от това). И същевременно би ликувал – в моментите, когато забрави за тази заплаха – защото цялото това произнасяне на „екзистенциална присъда” би доказало, че изобщо не е разбран. Чоран прилича на дете, което, в порив на бунтарство, хвърля камъни по прозорците на институция, където живеят „големи хора”, които то не разбира. Детето побягва и го залавят. Признава си вината, но желае само едно: нищо от признанието му да не бъде публично разгласено от другите. На практика, детето иска да сключи невъзможно споразумение, с което всичко да потъне в сън. Проблемът е, че някои хора са били наранени, че не винаги видимото се превръща в невидимо. Нека бъдем честни: ще ни се да знаем дали една дума може да убие човек. Дали чорановите думи са убили някого? Проблемът е, че всяка дума има значение, няколко значения (именно затова говорим); тя е като обект, видян от няколко гледни точки. Затова никога няма да узнаем нищо за връзката между живота и смъртта. Но същевременно това означава, че може би ще останем завинаги начумерени. На много от снимките си от младежките години Чоран е начумерен.
Константин Стоенеску: „Случаят Чоран” би трябвало да се разглежда в контекста на периода между двете войни, за да бъде разбран максимално правилно, във всичките му крайности. При положение, че младият Чоран иска да шокира, да се изказват съждения за Чоран означава, както гласи една румънска поговорка, да не видиш гората заради дърветата. Чоран пише за „преображението” на Румъния в период, когато, както отбелязва самият Чоран, целият свят говори за Румъния. В сравнение с други, които са се опитвали да разгадаят румънската съдба, Чоран дава израз на своето отчаяние, че в румънското географско пространство е възприето прекалено малко от историята на основаването на самата страна. За да стигне в „Изкушението да съществуваш” до възприемането на румънизма като стигма. Истината е, че през втората половина на XIX в., по подобие на немския модел на „духа на народите”, множество румънски културни дейци са писали за националната специфика. В този смисъл, Чоран не прави нищо друго, освен да участва в един интелектуален дебат, станал политически единствено по силата на рикошета. След което, през 90-те години на ХХ век, когато има връщане към младежките му творби, самият Чоран реагира хирургически. Той се съгласява да бъде преиздадено „Преображението на Румъния” и сборник с негова публицистика от 30-те години, но след корекция на онези, да ги наречем така, политически некоректни пасажи.
- В един от най-ранните си румънски текстове („Смисълът на съвременната култура”,1932), Чоран пише: „Нещастието на днешния човек произтича от невъзможността на съществуването понастоящем. Бъдещето е елемент на несигурност, от друга страна, материята го кара да се разпада понастоящем…” Дали Чоран всъщност не е постмодерен, още преди да е бил модерен?
Виорел Визуряну: Ще си позволя оттук нататък да възприемам Чоран като философ, въпреки че самият той се противопоставя бурно на такова определение. При постмодернизма всяко допълнително уточнение е жизненоважно, за да можем да установим значителните разлики в проявленията на човешкото в различните „зони” на това направление. По мое мнение, Чоран се вписва в една традиция на критика на модерния субект – свързана със залеза на съвременния субект, която може да се характеризира като „пост-хегелианска” и „пред-постмодерна”. Бихме могли да я наречем и „ницшеанска”. От тази позиция, Чоран има своето „гарантирано” философско място. Но имайки предвид Чоран, аз би трябвало да изясня дали някога сме били постмодерни? Кой не иска да живее в настоящето? И кой не иска да живее вечно, тоест, в бъдещето? И ако определим постмодернизма като недоволство от нещо, каквото и да е то, или като доволство от нищо (тъй като всичко, което съществува, е модерно), то тогава Чоран е прав да ни каже нещо изключително просто: ние самите сме модерни и постмодерни.
Разговаря Тони Николов
Превод от румънски Генади Станев


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”