Български  |  English

Отговор на откритото писмо на Деян Деянов

Академичност и етос

Подобно на Деянов, аз също имах колебания дали да му отговоря. Причината е, че го ценя твърде много – и като учен, и като преподавател, и като приятел, и не бих искал да влизам в публичен дебат, в който ще съм принуден да бъда остър. Но на открити писма се отговаря. Няма как.

Писмото на Деянов само привидно е критика на едно мое лично решение, придобило публична известност. То оголва предразсъдъците на автора си. Поставя по принцип важни проблеми, но несвързани с повода за написването му. Отправя ми морални упреци, които се размиват в пространството, защото няма как да съм им адресат.

Аз напуснах Пловдивския университет, съобщавайки съвършено ясно причините за това. Висше училище избира за Доктор хонорис кауза (неизвестно на кои науки, сериозните университети обикновено присъждат званието за принос в определена научна област, дори да се дава за други заслуги) един слабо образован човек. При това – единственият мотив за този избор, който чух, е, че г-н Стоичков е помогнал на Университета да получи едни държавни пари за изграждането на спортен център. Намирам това решение за унизяващо висшето училище и толкова. Не желая да имам повече нищо общо с него, за да не споделям унижението.

Деян не отрича, че изборът на Стоичков е фарс. Но нарича оставката ми „символен жест”. Защо ли? Нито е жест, нито е символен. Просто отказвам да работя в институция, която съм престанал да уважавам. Нататък. Отказът ми да бъда унизен, когато никой не ме унизявал, бил парадоксален. Някъде да съм твърдял, че аз лично съм бил унизен? Аз твърдя, че институцията се е самоунизила, и че отказвам да споделя това унижение. Не се чувствам унизен от избора на Стоичков, защото не съм участвал в него, но бих се почувствал унизен, ако след този избор продължа да работя в ПУ и затова напускам.

След тези странни констатации, Деян се пита: „Какъв е мотивът на едно открито писмо, в което, общо взето, няма смислени мотиви?” Е, съжалявам, какво да отговоря? Мотивите в писмото ми са съвършено ясни, да не ги повтарям за пореден път. Какво значи, че не са смислени? Един мотив не е смислен, ако не е свързан с действието, което мотивира. Да не би да съм писал, че си хвърлям оставката, защото вън вали дъжд или защото крокодилите са зелени? В зависимост от гледната си точка, Деян може да нарече мотивите ми както си иска, но не и да отрича връзката им с оставката ми.

Отричайки свързаността на явните мотиви с оставката ми, Деян започва да търси скрития. Прочетох внимателно няколко пъти това писмо, но така и не разбрах кой е скритият мотив, който Деян съзира в оставката ми. Общо взето, виждам упрек, че не съм реагирал на по-сериозни проблеми от този с избора на Стоичков.

Да, съгласен съм. Но не приемам упрека и ето защо. Човешкият живот е низ от компромиси. Някои от тези компромиси са морални компромиси, компромиси с принципи. Подобно на повечето хора, и аз съм правил маса такива компромиси. Вероятно има някаква вътрешна граница, при която решаваш, че поредният компромис е невъзможен. Къде се намира тя, е повече психологически проблем. Но и морален. Защото хората, които изобщо нямат такава вътрешна граница, с право наричаме безпринципни.

За мен в случая със Стоичков беше премината вътрешната ми граница. Затова и напуснах. Със сигурност има кумулативност, когато човек извършва компромиси, така се приближаваме до вътрешната си граница и може да я преминем и в резултат на дразнител, който е по-несъществен, отколкото дразнителите, довели до предишни компромиси. Както се казва, чашата прелива...

Идеята, че ако човек е изтърпял някакво безобразие, без да реагира, няма да е морално да реагира на следващи безобразия, особено ако те са по-малки, дълбоко ме отвращава. Тя е чужда на каквато и да е смислена етическа концепция. Това е логиката, която не признава моралното право на проститутката да се откаже от занаята си. Не приемам тази логика, Деяне, защото тя ни обрича на вътрешно робство и гражданска пасивност.

Иначе си прав – наистина сериозните проблеми и самоунижения на академичната колегия са тези, които си посочил. Затова изцяло подкрепям тезата, че с тях трябва да се води борба „отвътре”, както и тезата, че и тази борба изисква компромиси. Но съм изцяло несъгласен със следното: „Затова, преди някой да изкупи вината си за тези самоунижения, той не е упълномощен да говори от името на академичния етос за фарса с Христо Стоичков”.

Но, ей Богу, та аз именно това не правя! Напуснах този университет именно за да мога да говоря за този фарс не от името на академичния етос.

По-нататък, говорейки за „гражданската ми доблест”, ти отново ми приписваш претенции, каквито аз нямам. Нямам намерение никого да будя, не разбирам защо трябва да намесваш трагичното достойнство на Ян Палах, не искам ничия оставка и не нападам Пловдивския университет. Отвратен съм и напускам, това е всичко. Не будя задрямалия академичен етос, нека си дреме, негова си работа.

На другите ти бележки няма да отговарям. И ето защо: защото ти нямаш право да се отнасяш по такъв начин към едно мое лично решение, но имаш пълното право да се чувстваш огорчен от това, че съм поредният човек, който се отдръпва от делото на твоя живот. Да, ти си човекът, който може да говори за академичен етос, защото си негова персонификация. Дълбоко уважавам гордото себеотрицание, с което цял живот строиш оазиси в пустинята. Дълбоки, хубави оазиси, макар и непрекъснато заривани от пясъка.

Е, аз просто отминавам нататък.

още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”