Български  |  English

Постсоциалистическа надменност

 

Трагедията на Виктор Орбан и унгарската левица
От година и половина Унгария започна често да присъства в новинарските заглавия. Даниел Кон-Бендит гневно нарече Виктор Орбан новия Уго Чавес или новия Александър Лукашенко на Европейския съюз. Държавният секретар Хилари Клинтън предупреди настоящия унгарски премиер да не нарушава основните човешки свободи и да не поругава независимостта на съдебната система. Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозо недвусмислено заяви, че не трябва да се изменят законите за Народната банка и че не трябва да се замразява плоският данък в страната. Освен това, Европейската комисия изрази недоволство от новата унгарска конституция и медийния закон. МВФ и ЕК прекратиха преговорите с унгарското правителство и призоваха да се поемат реални ангажименти за основните „пазарни“ принципи на икономическо управление. От банките във и извън Унгария са недоволни и предупреждават, че унгарското правителство съсипва финансовия сектор с допълнителни данъци и с неизгодно управление на заемите в чужда валута (евро и швейцарски франк) на унгарските граждани и местната власт. Това непрекъснато се тръби и от умерените ненационалистически местни буржоазни групи, които досега можеха да изкарат десетки хиляди души на протест заради действителни, както и заради въображаеми диктаторски елементи в политиката на управляващата партия.
От друга страна, обаче, местни проправителствени медии представят Виктор Орбан като истински „примитив“ или „социален партизанин” (вж. Ерик Хобсбаум), който се бори срещу неправдите на световния капитализъм и брани правата на народа. Вероятно това виждане се споделя и от 20% от унгарците. Но тази представа за бореца за социална справедливост и национална независимост, която сама по себе си говори за някакъв ляв национализъм, е погрешна. Виктор Орбан не е Уго Чавес, както и не е Робърт Мугабе, и Гамал Абдел Насър или която и да е друга фигура, борила се или бореща се за някакви социални идеали в контекста на световния капитализъм. Щеше да е такъв, тъй като първоначално клонеше към политика, с която да осигури суверенитет на страната, но подобно на цялото унгарско общество, в това число леви, либерали и консерватори, той е един постколониален горделивец, според когото социализмът сам по себе си е една упадъчна система, а истинският прогрес е капитализмът в страните от полупериферията. Да не се прозре тази истина, е ужасна грешка, която ще предизвика хаос.
Единственият мотив, който е останал на Орбан след 25-годишната му политическа кариера, е да покаже във и извън страната, че е призван да въдвори ред в Унгария, като прогони всички „комунисти“, тъй като ги смята за слуги на световния капитализъм (следователно, и за негови лични неприятели). Така той трябва да направи от Унгария една малка европейска империя, която има пълна независимост. Този ентусиазъм да се съживи националната гордост заедно със създадения от капитализма постсоциалистически хаос в политиката, всъщност, го представя като безгрижна и все по-трагична фигура в местната и регионална история.
Предвид някои исторически примери, е тревожно, че не знаем дали той и една значителна част от унгарското общество не проявяват гордостта си, залитайки към фашизма. Но нека едно по едно видим какво се случва.
Обезвереното унгарско общество се заслепява от политиката на управляващите, която, мислят си всички, брани обществените интереси. То е запленено от една малка, арогантна политическа група, търсеща отмъщение, която все пак долавя какви са някои от основните проблеми на унгарското общество. Но, същевременно, поради когнитивни и структурни причини (структурата на унгарската икономика, интересите на дребните унгарски магнати, собственото им социално положение, цялостното отслабване на Запада, евроцентризма и антикомунизма), тази група задълбочава проблемите и пряко или косвено тласка унгарското общество към фашистка истерия. Но не към една фашистка, еднопартийна система (все още не), а към една авторитарна структура, в която лидерите мечтаят за един нов растеж като този на Южна Корея, за по-малки разходи за заплати и за много по-малко социални услуги.
В същото време, местните и чуждите либерални критици нарочно или от грубо невежество не разбират какво точно се случва. Те си мислят, че се е появил някакъв бъдещ диктатор, който напада либералната конституционна система заради идеологическите си виждания и чисто властолюбие. Те го сравняват с Лукашенко и твърдят, че авторитарният социализъм се възражда. Според мен, тук роля играят някои спомени от миналото (една от причините за трагичния развой на събитията), но, като цяло, това не е възраждане на минали авторитарни системи, най-малко пък като тази на Янош Кадар. Тук ясно прозира опитът да се спаси местният вид капитализъм и това прави нещата още по-трагични. Наблюдава се известен колективизъм, който трябва да защитава националния капитализъм, който пък е напълно отворен към световния капитализъм.
Естествено, политическата реторика не е либерална в изказа си, тъй като на всичко се придава национален оттенък и на прицел е разгневената средна консервативна класа (колкото и голяма да е тя). И в това се изразява фашисткото в цялата история. В ежедневните прояви на неприязън (по новините и в политическите предавания по държавните унгарски медии) между фашисти и консерватори непрекъснато избухват ожесточени спорове за левицата, либералите, гейовете, циганите и, преди всичко, за комунистите, които всъщност никога не са били комунисти.
В наши дни „комунист” означава влиятелен и не толкова влиятелен бизнесмен или мениджър, заемащ висок пост. Към тази група се причисляват хора, като Ференц Дюрчани и Гордон Байнаи, които имат огромно влияние в местната икономика и които никога не са правили нищо друго с комунистическата система, освен заедно с некомунистите настървено да смучат от държавните богатства. Така „комунист” или „болшевик“ означава някой, който е отговорен за корупцията днес, предател е на държавните интереси и е пряко свързан с издевателствата на комунистите над населението през 50-те години на миналия век. И интересното е, че по-голямата част от унгарския народ вярва в тези врели-некипели.
В същото време, тези „антикомунисти“ правилно описват „комунистите“ като група, защото именно нейните членове върнаха страната към световните модели на социална йерархия още преди промените. Те нямаха колебания, че трябва страната да отговоря на външните изисквания. Те насърчаваха износа, основно като купуваха нова техника и намираха нови източници на евтина работна ръка, която лесно се експлоатира, макар така и да рискуваха „социалния“ характер на системата. Освен това, те така застрашаваха автономността на тогава все още силната държавна икономика.
И така, тази политика може да се разглежда като целяща да дисциплинира обществото, за да отговори на изискванията, които принципно се поставят към една страна от полупериферията.
Това е съществено за политическия сценарий, създаден от истеричните десни партии. Те вече ръководят изграждането на класово общество в Унгария по един нов начин, различен от този при управлението на либералните социалисти. Първо твърдят, че в момента защитават националните интереси и са спрели да разпродават ресурсите на чужденци. В това отношение десните комисари подписват всякакви договори и ежедневно си измислят големи „скандали“. Някои от тези случаи са истински, а много от тях са просто резултат от една икономика, която поддържа огромен брой частни компании, които изнасят производството си. Това е отредено за местната буржоазия и за едрите представители на световния капитал в институциите. По света на тази икономическа система не се обръща голямо внимание и корупцията, която тя позволява, осигурява добър политически капитал по всяко време. Естествено, дори мейнстрийм медиите се въздържат от разкриването на цялата система, тъй като това е начинът, по който дори и журналистите работят. Много от политическите маневри се базират на капитализъм, който насърчава източването на ресурси. След като чуждестранни компании и унгарски „магнати” пресушиха много богатства, за малкото все още останали източници на ресурси ламтят мнозина.  
Тази обществена сфера не води до държавно забогатяване и в страната атмосферата е мрачна. Големият външен дълг и постоянният дефицит водят до системни опити да се намалят разходите, но това се отразява най-вече на социално слабите. Дори изглежда, че Виктор Орбан и министърът на икономиката Дьорд Матолчи завиждат на Николае Чаушеску, „гения на Карпатите“, защото изплати външния дълг, независимо от последиците за страната. Изглежда, в това се изразява параноята на Фидес и това показва колко систематично те се опитват по свой собствен начин да подчинят унгарското общество на интересите на световния и местен капитал, без да предоставят възможност на народа да живее нормално. И с просто око се вижда, че крайната цел е да се поддържа такава капиталистическа система, в която имащите възможност да купуват имоти да се ползват с привилегии, независимо от факта, че това може да доведе до конфликт с чуждестранните банки (тъй като изплащането на ипотечните кредити с фиксирана лихва може да ги ощети с около 1 милиард евро).
Нека сме наясно, че национализирането на частните пенсионни фондове беше не само разумно, но, всъщност, и един от малкото ходове, който вбеси либералите, но който заслужава адмирации. Въпреки това, повторното национализиране и последвалото незначително погасяване на унгарския външен дълг (3% заради краха на унгарската валута) не попречиха на правителството да купува нови активи. За 2 милиарда евро, взети от МВФ, те отново откупиха акции на унгарската петролна компания MOL, които се трансферираха през австрийското OMW до някои руски гиганти. Това отново показва, че целта не е да се отслаби хватката на световния капитал, а да се лавира по начин, по който местният едър държавен и частен капитал да бъде увеличен. Унгарските „магнати“ просто използват държавни ресурси, за да спечелят предимство пред други чуждестранни и местни конкуренти. Вземете, например, демократично приетия с мнозинство от 2/3 законопроект, който освобождава един конкретен бизнесмен от фирмени и местни данъци. Или пък друг прочут унгарски бизнесмен, който поръчва на властите да закрият бизнеса на конкурентите му. Това разкрива каква е съдебната система в момента. Тези бизнесмени просто контролират икономическата политика и пряко нареждат на правителството да намали държавните разходи, да ограничи изплащането на помощи за безработни до 90 дни, да гарантира възможността да се гонят хора безпричинно, да се намали минималната работна заплата чрез „задължителен“ обществен труд, да се орежат социалните помощи, особено за най-бедните и беззащитни социални слоеве. Такъв е бил капиталистическият модел в полупериферията и преди един век, когато възнагражденията на селскостопанските работници е трябвало да се поддържат изключително ниски, за да не се губи конкурентоспособността. Но след 40 години държавен социализъм, това изисква много строги идеологически и дискурсивни репресии.
Това налага гореописаните маневри и парадокси, включително непрекъснатите несправедливи обвинения срещу бедните и циганите, с цел засилване на социалното разслоение и расизма. Неслучайно се гонят бездомните (на тях със закон е забранено да се мяркат по обществени места) и непрекъснато се говори за престъпленията на циганите. Човек се удивлява на огромната радост, която те изпитват, след като сега могат свободно да мразят циганите, които трябва да работят, и да обвиняват „комунистите“ за всички социални конфликти, които възникват заради по-голямото неравенство и маргинализация. За пръв път от много време насам в страната се разпространява такава грозна пропаганда и тя е тази, която държи сегашните управляващи на власт, тъй като в Унгария нищо не се говори за световния капитализъм.
Най-тревожното е, че този механизъм на пропаганда изпълнява множество политически функции. На новите клиенти може да се плаща, ако се гонят предишните изпълнители по договори; могат да се назначават нови лица, стига постовете им да са освободени от „комунистите“. Така правителството показва, че непрекъснато работи за „унгарския“ народ, като се бори срещу вътрешните врагове и световния капитал. В същото време, то кара несигурните „средни“ класи да се страхуват, както по време на фашисткия режим, от останалите две класи. И най-обезпокоителното е, че това е единственият му шанс, тъй като то няма как открито да говори за обещанията и жестовете, които прави за световния капитал и представителите му. Това би довело да политическия му крах.
Така че, онова, за което трябва да се замислим, е какво ще излезе от тази фалшива националистическа борба. Най-очевидното е, че т. нар. радикална десница може да набере още сила. За зла участ на левите, тя споделя много от техните идеи, които левицата пропусна да постави на дневен ред в правилния момент. Но е някак чудно, когато най-отявлените критици на световния капитал биват цитирани от местни журналисти, които в същото време са „против” циганите, „за” Велика Унгария и „за” арийската раса. Така че, когато видим възхода на крайната десница, не трябва просто да го разглеждаме като резултат от политически и социални кризи, но и като следствие на това, че никоя политическа група не е успяла да измисли нищо ефективно в периода на отслабване на Запада и на преструктуриране на световния капитал. Ето защо не трябва да се изненадваме, че радикалните десни са втората по популярност партия.
Друга последица от новата ситуация е, че Унгария ще трябва да продължи да се бори за унгарците, живеещи в съседните страни. Подобно на Румъния, тя сега дава гражданство на хора, които твърдят, че спадат към съответния народ. До момента това не е бил кой знае какъв проблем за съседните страни, с изключение на Словакия. Но можем да сме сигурни, че щом Унгария „напредне“ в тази си политика, нейният пример ще бъде последван от съседните страни. Тогава ще видим хаоса, създаден от дребните империалисти, които са „за” Велика Унгария и мразят Трианонския договор. Унищожаването на всички политически групи, които са положили усилия за превъзмогването на етническите бариери и за осигуряването на някакви основни етнически права, и заменянето им с алчни, отявлено глупави „радикали“, ще съсипе всякакъв род стратегии, целящи охлаждане на страстите. Страсти, събудени от политици, които нямат никакви други идеи за справяне с кризата.
Бъдещето на тази националистическа защита на здравите капиталистически структури в страна от полупериферията до голяма степен зависи от бъдещите европейски политики.Германия може да се разгневи от провинциалните опити Унгария да набере нови сили, тъй като Германия използва страната като местна китайска провинция, която я снабдява с части за конкурентните им продукти, и като пазар за международните си гиганти. Освен това, в Берлин не обичат провинциалните размирници, особено в момент, когато еврото рухва. В подхода си те са на страната на САЩ, които също държат на основни западни елементи при политическото управление. Китай пък изобщо не се интересува от Унгария, тъй като унгарска икономика няма и страната не играе почти никаква роля на международната сцена. Така че, големите просто прагматично ще изчакат да видят как Германия ще се справи със ситуацията, без ни най-малки притеснения. Ако Унгария не е подходяща за някои техни компании, те просто ще отидат в Словакия.
Казано накратко, Виктор Орбан ще загуби. Той изгуби на международната сцена, губи сили и в Унгария, където по различен начин вбеси отделни социални групи. Няма истински съюзници и арогантността му отблъсна много от поддръжниците му. С тази си горделивост само фашистката истерия може да засили позициите му и то за известен период от време, ако световната криза се задълбочи. Но опустошението, което ще остави след себе си, ще създаде още по-големи проблеми, защото срещу фашистите ще останат да се борят само експертите по световен капитализъм. Все пак, левицата не се справи с нито един от проблемите на световния капитализъм и с влиянието му в Унгария. Всъщност, страхливи леви политици с буржоазни интереси твърдят, че няма как да се борят срещу неправдите на капитализма от полупериферията и подчертават, че, независимо от всичко, което Орбан е направил, той пак се е провалил. И това е истинската трагедия на унгарската левица и на самата страна.
 
Превод от английски Росен Асенов
Атила Мелег eунгарски социолог. Текстът е предоставен на румънското електронно издание www.criticatac.ro и на в. „Култура”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”