Български  |  English

По пътя

 

 
Ангел Игов. „Кратка повест за срама”. ИК „Сиела”, С.,2011
Балканската душа – ако има такова животно – не обича пътешествията. Да си събереш багажа, да зарежеш всичко познато и да тръгнеш, ей така, без цел и посока: тая работа не е съвсем нашенска. Балканската душа е домошарка, привързана към къщата и улиците на родния град. Пътешествията из Балканите са по-скоро запазена марка на чуждоземни антрополози и авантюристи, бекпекъри в търсене на ориенталщини, отколкото на кроткото коренно население.
В този смисъл, романът на Ангел Игов „Кратка повест за срама” е различен и не съвсем нашенски. Това е роман за пътя, на пътя, балкански road novel – оксиморонен роман. Тук витаят духовете на Керуак и Дилън, на американските хипита, дори, ако се върнем по-назад във времето, на просвещенската пикареска. Пътят: това е главният герой на тази стилна, прекрасно написана книга, която читателят следва с наслада и любопитство от начало до край. Път, който, въпреки многото завои, е добре асфалтиран и обозначен, без дупки и неравности.
Основната сюжетна линия в „Кратка повест за срама” е относително проста. Борил Кръстев, мъж на средна възраст, някогашен култов рок музикант, превъплътен в мениджър на промоутърска агенция и собственик на магазин за черна техника, решава да тръгне на път, ей така, без цел и посока. Той е „човек зад волана, без история, без живот и без смърт, функция на шосето, километраж”. Наскоро изгубил жена си и отчужден от единствената си дъщеря, която живее в Америка, Кръстев вече няма нищо, което да го задържа вкъщи.
Кръстев не е сам на пътя. В колата му – „голяма, хубава, удобна” – се возят и трима младежи, стопаджии, които той съвсем импулсивно е спрял да качи. Сирма, Спартак и Мая са приятели от гимназията, а сега студенти, прекъснали за една година „да им се избистрят нещата”, тръгнали на пътешествие към остров Тасос. Случайно става ясно, че Борил Кръстев не им е съвсем непознат: Елена, дъщеря му, е някогашна тяхна приятелка и бившо гадже на Спартак. Без да има определен план или маршрут, Кръстев решава да закара тримата до Тасос и, в хода на романа, преградите между тях постепенно падат и триъгълника се разтваря, за да се превърне в квадрат. В компанията на младите стопаджии Кръстев не просто се завръща в миналото си, но сякаш успява задочно да се сближи и с отчуждената си дъщеря, липсващия център на историята.
Всъщност, повествованието е линейно само на пръв поглед. Романът, спираловидно разказан от редуващите се гледни точка на четиримата главни герои (по подобие на Фокнъровия метод в „Докато лежах, умирайки”), е едновременно прогресивен и ретроспективен, плавно преливащ спомени и настояще. В хода на събитията се оказва, че всеки един от персонажите пътува към някаква тайна в миналото си, травма, срам – срам, който, в разкриването си пред другите, очиства и сплотява още повече. (Легендата за цар Крез, разкаял се на кладата заради прекомерната си гордост, е ключова за книгата.)
Темата за срама в „Кратка повест за срама” функционира не само на лично ниво, но и на политическо. Въпреки че действието се развива на места, които за родните читатели са ясно разпознаваеми като днешна България и Гърция, всички географски, исторически и културни реалии от съвремието са закодирани и преплетени с понятия от античността, създавайки един хибриден, митологичен свят, едновременно близък и странен. Спартак е „чистокръвен тракиец”, музикантът Кръстев е „славянин”, паметникът на съветската армия е „паметникът на скитската армия”, София е „Севтополис”, Европейският съюз е „Общността”. Ефектът от подобни преплитания е често комичен – Игов е фин комик дори и в най-сериозните ситуации – но целта е по-скоро да се постигне определено ниво на историческо отчуждение, да се създаде призма, през която читателят да преоткрие и преосмисли конструираната колективна памет на съвремието – и срамните колективни спомени. В този смисъл пътят, по който пътуват героите на романа, е пътят, по който пътуваме всички ние, живеещи във въображаемите ни Балкани.
„Кратка повест за срама” е чудесен и донякъде уникален роман в българския контекст не само заради пътешественическата road-trip тематика и магичната смесица на исторически периоди, но и заради изключително четивния език, който, въпреки ексцентричния си синтаксис и ритмика, завладява още от първите страници. Това не е нито претенциозна нео-модернистка проза, нито ироничен постмодерен колаж – тук няма самоосъзнато заиграване с езика, а различните гледни точки не целят да покажат субективна, мозаечна действителност ала Рошомон. „Кратка повест за срама” е по-скоро в традицията на съвременния литературен реализъм, типичен за автори, като Иън Макюън, Джонатан Францен и Джон Банвил („Морето” на Банвил е може би най-близкият паралел тук). Героите на Игов са триизмерни, психологически издържани, съпреживени.
С новата си книга Игов поема в една нова литературна посока. Ако първият му сборник с разкази „Срещи на пътя” – изключително интересен дебют – беше в руски абсурдистки ключ, препълнен с пространствено-времеви дупки, булгаковски котки и смучещи мастило комари, а вторият сборник „К.” разчиташе почти изцяло на постмодерни хрумки в стил Пол Остър, то „Кратка повест за срама” отказва да бъде самоцелно експериментална. Реалният свят и реалните хора – с цялата проблематичност на тези понятия – се оказват централни в романа. Какво е болката, какво е срамът, какво е историята, какво е да остаряваш, какво е да обичаш – това са някои от познатите, но винаги актуални въпроси, които намират място в книгата на Игов.
Може би единствената сериозна слабост на романа е равният сюжет, прекалено гладкото пътуване, което не предлага сериозни психологически кризи и обрати. Любителите на силни усещания и емоции едва ли ще бъдат удовлетворени. Но това е също така и силата на „Кратка повест за срама”: отказът от драматизъм и литературни фойерверки, вярата, че едно пътуване може да бъде вълнуващо и без катастрофа.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”