- Вие сте уникален случай в критическата ми практика - разговарям с български режисьор, когото виждам за първи път. Не се появихте дори на “Златна роза”...

- Мисля, че бях болен. А и най-хубавото нещо, което ни се случи с Валери Йорданов, е, че жените ни са бременни и трябва да се грижим за тях.

- Чудесно! Знам името ви още преди да заснемете късометражния си дебют “Валсове и танга от село Бела вода” (2007) – Надежда Косева и Светла Цоцоркова от “Фронт филм” говореха за вас като за много талантлив колега, на когото ще бъдат продуцент... Вие сте от класа на Георги Дюлгеров, нали?

- Да, и на Светослав Овчаров. Завършихме през 2001. “Валсове и танга...” беше и първият продуцентски опит в игралното кино на Надето и Светла и те имат страшно голяма заслуга филмът да стане.

- Спомням си, че го гледах в конкурса на Jamesonна София Филм Фест, а след това обиколи много фестивали.

- Да, бяхме в състезателната програма на Локарно и Котбус, в Монпелие ни дадоха Специална награда на журито...

- Там играе Димитър – малкият син на Светослав Овчаров, след като участва с брат си Тодор във филма на баща им “България – това съм аз”, а пък вие сте негов чест асистент-режисьор...

- Да, и нещо повече - в “България – това съм аз” играх ролята на бащата. И беше много смешно, тъй като адски се притеснявам от изяви пред камера – беше ми трудно, дърпах се, но Светослав Овчаров настояваше. Смятам филма за много забавен, но, за съжаление, мина незабелязано. Като прочетат “документален филм”, хората някак си го пропускат. Наскоро гледах “България – база данни” на Юлий Стоянов, светла му памет. Той е изключително интересно преживяване – човек абсолютно може да се отпусне, научавайки нови неща и за себе си, и за света... Но хората гледат етикетите и се страхуват да експериментират. Така пропускат важни филми като тези двата, да речем.

- Да, доста е матрициран вкусът на телевизионната аудитория, но пък доста мои приятели гледат само каналите за документални и научнопопулярни филми. За жалост, обаче, там не показват български заглавия...

- Аз също ги гледам. И ми се струва, че понякога предъвкват едно и също. Как ще дават български филм? Това, прочее, се казва и във филма на Юлий Стоянов, че ние сме твърде малки – и като пазар, и територия, и количество хора... Сега с “Кецове” бяхме на впечатляващия фестивал в Маракеш – страшно много пари, филми, звезди, публика... И, разговаряйки с обикновени хора, установихме, че те имат затруднения с ориентацията за България – като им кажеш, че си от София, мислят, че си от Унгария.

- Но, гледайки “Кецове”, няма как зрителят да си помисли, че е унгарски филм...

- Мисля, че не. Нашият филм е различен от всичко, което видях в Москва, Карлови вари, Манхайм и Маракеш, а аз се постарах да гледам доста. Не е имитация, а и мисля, че държи доста добро равнище. Направи ми впечатление, че повечето филми – от Китай до Австралия – се занимават изключително с насилие и то е показано доста натуралистично, да не кажа физиологично.

- Но и “Кецове” е натуралистичен.

- Да, но в него има опит да се вкара поезия.

- Но е стъпкана от бруталността.

- И целият този пакет от натуралистични филми ни заля и не успяхме да блеснем.

- Сравнявайки “Кецове” и руския “Шапито шоу”, Валерий Кичин твърди, че вашият филм е консервативен, а онзи е новаторски.

- За съжаление, не успях да видя „Шапито шоу”. По принцип, имам странното усещане за моите си филми, като че ли са извадени от края на 70-те...

- Да, и моето усещане е такова, особено за “Валсове и танга...”.

- И в “Кецове” го чувствам... Не знам дали се дължи на мен или на нещо друго.

- Как попаднахте в проекта?

- Валери ми се обади две седмици, след като ми дадоха Наградата за дебют на НФЦ. Прочее, това беше ужасно тъпо – един филм и хоп - награда. С Валери се познаваме от НАТФИЗ, снимал съм го в първата си курсова работа... Даде ми сценария, говорехме си, първо имаше идея само аз да го правя, но това си е неговата история, неговият живот и решихме да го направим заедно с всичките уговорки, че това е трудна работа, че ще има търкания и разправии...

- Видът ви не е на купонджия.

- Само така изглежда.

- Защото филмът е голям купон.

- Страхотен купон е не само филмът, а и правенето му.

- Видимо е, че сте се кефили на терен.

- Точно така беше – през цялото време на снимките се забавлявахме, още повече, че в екипа бяхме събрали само приятели или хора, с които сме работили ние с Валери или продуцентите ни Галина Тонева и Кирил Кирилов. Всеки даваше 100 процента от себе си. Като асистент-режисьор съм бил в продукции, например американски – просто усещаш, че кипи злост. И не само на снимачната площадка – хората са изключително изнервени, гледат само да се приберат вечер, да изпият три ракии и да си легнат. Докато при нас беше точно обратното – страхотно прекарване, съчетано с адски много работа. Освен това, много ни помогнаха и продуцентите, и хората с повече опит в киното като оператора Рали Ралчев... Ама то като отидеш на хубаво място с хубави хора, как да не се чувстваш добре...

- В “Кецове” за първи път показахте на екрана едно от най-невероятните кътчета на Черноморието ни - Кара дере. Спомням си, че преди няколко години стигнах до него като герой от “Вятърът ще ни понесе” на Киаростами – поле, пръст, угари, пустош и изведнъж дъхът ти спира от красота.На екрана моментално познах мястото, но бе лишено от своята свръххубост. Нарочно ли е търсено това?

- Хващането на пейзажната красота е доста трудно, защото камерата все пак е техническо средство и не може да се сравни с човешките очи и изобщо с човешкия дух и начина, по който възприема света. И по принцип не сме искали да покажем рая на земята, защото с Валери ни се струваше, че във филма има само идея за рай. Аз също много харесвам Кара дере и понякога в обедните почивки сядах на брега и наблюдавах морето, вместо да ходя на обяд. Медитативно място е. Не знам дали не му направихме лоша услуга, но вече е доста посещавано. Заради случилото се с българското Черноморие хората бягат към диви места.

- Но в Кецове” всъщност има две камери и филм във филма...

- Втората камера, според мен, стои равностойно на шестимата главни герои. Пък и тя оцелява до края, за да разкаже какво се е случило с тези хора. Страшно много се притеснявах за тази камера, защото точно когато започвахме подготовката, гледах „Прогноза” на Зорница София, където също хора живеят на плаж и се снимат с видеокамера...

- Също мултиетническа компания...

- Да, казах си, ще стане като в Холивуд, където правят даден филм, конкурентната компания шпионира, копира го, взема по-скъпи актьори, а ние сме толкова малък пазар...

- Е, Кецове” е съвсем различен. Но трудно влязох във филма. Експозицията ми се стори прекалено дълга и невнятна. Първите 20 минути се лутах като пиле в кълчища. Вярно е, че прожекцията във Варна бе кошмарна като звук и това също допринесе за объркването.

- Знам, че трудно се влиза във филма. Има такова странно усещане, че той започва, когато отиват на морето. Много сме си говорили с Валери, че експозицията е дълга, но това се дължи на големия проблем, че имаме шестима равностойни герои, които трябва да бъдат въведени. От друга страна, хора са ми казвали, че първите 25 минути страшно им харесват – били стегнати, за разлика от средната част на морето, към която имат упреци, че сме я развлачили...

- Това е самата истина. Но възприемам това като част от общата атмосфера. Настоявам, че филмът трябва да е по-кратък с 15 минути. За мен силата на „Кецове” е във финалното избухване. Новсе повече се убеждавам, че двата финала са в повече. Първият е толкова адреналинен и свиреп, че няма какво да се обяснява. Дори само заради искрения му поколенски бунт и цялата мерзост, която се случва в държавата ни, „Кецове” би трябвало да бъде гледан. А, когато качвате героите на въображаемия отвъден сал, се стремите да омекотите настроението и на мен ми е deja vu – давам за пример „Ъндърграунд”, но не е само той...

- С риск да бъда бит от колегите си, признавам, че и аз настоявах само за първия финал. Но, в крайна сметка, решението беше общо. „Кецове” разказва за това, че в нашия свят, какъвто е в момента, вече не са останали места, където да избягаш и да се чувстваш свободен.

- Груповото живеене в българското кино е въведено от други ученици на Дюлгеров: Иван Черкелов и Людмил Тодоров. «Кецове» продължава линията на вътрешното емигрантство – от дебютите им, през «Любовното лято на един льохман» и «Емигранти» на Людмил до «Раци» на Черкелов, където играят Валери Йорданов и Филип Аврамов, а и Рали Ралчев е дълбоко свързан с тях. Доколко във вашия филм е съзнателно експлицирането на отчаянието от социума в техния ключ, макар и все пак по-радикално?

- По-скоро е случайно. Ние познаваме и филмите, хората, за които говорите, но сме искали да цитираме, въпреки че всички говорят за «Телма и Луиз», «Бъч Касиди и Сънданс Кид»... Да, има го, но не това е била целта. Според мен е забележителен фактът, че Иван Черкелов хареса нашия филм – той дори ни помогна накрая да съкратим още една-две минути. Опитахме се да правим «Кецове» като джемсешън. С Валери бяхме много подготвени – знаехме какво искаме да правим като мизансцен, като поведение на героите. Не сме обсъждали филмът да следва дадена тенденция или философско течение. По-скоро сме се занимавали като музиканти, които се събират и имповизират, трупа се материал, след това го прослушват, селектират и така се получава парчето. От Дюлгеров съм научил, че строгата концепция може да удуши филма. Важното е да има емоция. Преди няколко месеца гледах корейския «Поезия» и не спирам да мисля дали ми харесва или не – първия път полудях по него, следващия път всичко ми изглеждаше преднамерено, намислено... Пак ще се боря с този филм.

- Как режисирахте с Валери?

- Не сме се „специализирали”, както например знам за братята Коен – единият следи камерата, другият работи с актьорите. Всъщност, и режисурата ни беше част от този „джемсешън”.

- Кой друг филм напоследък ви направи впечатление?

- «Пророк» на Жак Одиар, «Аквариум» на Андреа Арнолд. Всички говорят за Ларс фон Триер, но понеже много обичам «Порейки вълните», аз лично съм резистентен към новите му филми – заради месианското вещаене за края на света с размахан пръст. Харесват ми старите режисьори – например Бресон, японците Одзу, Куросава, Кането Шиндо и филмите им от 50-те... Между другото, адски съм горд, че в конкурса на Московския фестивал «Кецове» бе редом с новия филм на смайващия 99-годишен Шиндо, както и с режисьорския дебют на Вацлав Хавел. Блестяща компания.

- А имате ли фаворит сред новите български филми?

- «Подслон» на Драго Шолев. Изключително смела режисура.

- Да, защото не искам семейството ми да умира от глад. За съжаление, «Кецове» не успя да стигне и 60 хиляди зрители. Знам, че има неща, с които не сме се справили в нашия филм.

- Но той е още на екран.

- Да, но еуфорията мина.

- Продължава да бъде коментиран в интернет – съдя по facebook.

- Нямам facebook, пък и съм си наложил да не влизам във форуми. Ругатни не ми се четат, те не са конструктивна критика.

- Как си представяте оттук нататък пътя си в киното?

- Искам да направя още много, много филми.

- Тук?

- Да, а къде другаде? Имаме НФЦ и БНТ и мисля, че вършат работа. Човек просто трябва да пише проекти. Като минават – да снима, като не минават – да ги поправя, да пише нови...До пролетта възнамерявам да напиша идея и да кандидатствам. Освен това, страшно ми се иска да заснема отново късометражен филм и сега съм си наложил лимит от 15 минути. Ще го направя независим, с приятели, ще си взема HD камера... Иначе бих работил в чужбина. Но не и да живея там.

- А бихте ли работил отново в тандем?

- Като нищо, ако си струва.

- С какво се издържате?

- Бил съм асистент-режисьор на доста български филми. Не отказвам работа. Толкова рядко правим филми, че от липса на форма на моменти изпускаме занаята. То е като в спорта, музиката, хирургията...

 

Разговаря Геновева Димитрова