Бутафория на смисъла
За премиерата на мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, в Музикалния театър
Кризата в Музикалния театър не е нито от днес, нито от вчера, тя продължава вече близо 15-ина години и се задълбочава от сезон на сезон - заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почерк на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко - с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, каквито има Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентността или безидейността са основните виновници, е трудно да се каже, но при всички положения, от далечното директорстване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постановки на „Хубавата Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното, твърде лъкатушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временният директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на сега експерта в Министерството на културата, режисьор на несполучливи мюзикъли, Борис Панкин, когото напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск”, днес, вече почти две години, театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.
Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета, единственото, което изпитвам, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копнееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и не на последно място - за жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на не можещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също - кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и това не е далеч от истината); каза, че трябва да поставя повече мюзикъли. Но това не означава да се прави мюзикъл след мюзикъл и да се кани кой ли не на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. Оперетата е храм на особен вид музика - бравурна, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, великолепна и многопластова като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. А защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла, като Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнстейн?! Риторическите въпроси са безкрайни.
Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе, Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовия си успех. Миналата година - нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда”, тази - на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на оригинала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, той вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра. Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас, обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка, идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, а са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органика. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репертоар в Оперетата - от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки” до „Иисус”, той все ще е осъществен по един и същи начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи оригинала или сте го видели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи зрелища, „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.
Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път (негов е миналогодишният „Иисус...”) не залага на никакъв втори план или конфликт, а търси евтините ефекти като прелитане с въже и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и ситуации, безсрамно копира шаблони, без дори да се помъчи да ги интерпретира. Въпреки многотията на събития и образи, действието тече вяло и не рядко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете - груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.
„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008, вече няколко години е касов хит в Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинации за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички мерки на жанра - големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н., но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, не затормозващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, красиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен. Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експлозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. При него същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно, като разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет на слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява, докато танцува или прелита над сцената, и ако той притежава силна харизма, ще успее, ако ли не, партията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото е несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.
Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркестъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. А когато това престава след двайсетина минути, солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балтаджиева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява на бездруго не толкова виртуозно написаните фортисими в партията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание, е също толкова неравен и като актьорско присъствие - тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро. Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николаева като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, но, за съжаление, не съумява актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии, тип Кармен. Въпреки това, именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и, надявам се, ще се окаже един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие. Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непрестанно самонаблюдаващо се поведение в и без това елементарните актьорски задачи, с избора на твърде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните й постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.
Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца, бутана от сценичен работник, църква от свещници и червена драперия –все в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство, тежко песъчливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе.
Костюмографията, дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното - от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламенко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.
Балетният състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние, липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки че се състои от школувани класически балерини, качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и, за съжаление, не успява да въплъти прекрасните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес. Едва когато на сцената танцува самата Алексиева, се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда непристъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламенко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихийна страст, че спира дъха - големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.
Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите, е сложен рисков занаят, който изисква мислене. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на българската култура и държава – всичко се прави на ужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовина, без майсторлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава, е съжалението за пропиляното на вятъра.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
6 - 20.02.2012 13:58
зрител
зрител
От: Надя
Като непрофесионалист, а просто като зрител - хареса ми постановката, харесаха ми Инес, Луиза и Зоро, хареса ми и полета на Зоро, хареса ми и балета (особенно фламенгото), харесаха ми костюмите, а най-вече ми хареса настроението идващо от сцената. Гледах мюзикъла на 18.02.2012 г. и го препоръчвам :)
5 - 01.02.2012 12:10
От: vania mihova
Поздравявам автора за това, което е написал, макър, че не е много убедителен в много неща, свързани с управлението на театъра, защото по времето на директорстването но Карталов, оперетата беше в доста горям крах. Постановките , които цитира нямаха никакъв успех, те паднаха от афиш много бързо. За настоящото ръководството, отново автора се изказва много постно. Това е едно ръководство без всякъв интерес към изкуството наречено "Оперета". Директора - провинциален хоров изпълнител, а директорката наречена "Звезда" просто прави пиар само и единствено на себе си /прочетете статията "Царицата на оперетата" от вестник Телеграф и ще разберете за нея от нея/. Вълната от външни актьори наводняват всички постановки на Музикалния театър. Аз мисля, че това не е опитен театър, за да гледаме ние зрителите дебютни изяви на млади артистчета, незавършили дори НАТФИЗ, да не говоримч за консерватория. Тулярите в класическите постановки ги няма. Явно Директорите на театъра водят някаква неясна политика относно професионализмът в трупата. Или казано на прост език - щом си профеисоналист нямаш място тук, място тук има недоказани, току започващи да изграждат себе си артисти. Къде са големите имена на Оперетата, които са ни вълнували в "Котки", "Исус", "Прилепът", "Царицата на чардаша" и др.. Състава на музикалният театър преобладава от нисички, немощни, застаряващи над 55 години актьори. Къде са високите красивите, пеещите актьори, такива каквито трябва да са оперетните - няма ги! Джужета и прогресивно дебелеещи актьори пеят Едвин, Айзенщайн, граф Данило и други емблематични роли от класическия репертоар. Та да се върнем на "Заро...". Преди мойте писания накой казва, че авторът не е изгледал втория състав, преди да напише статията си. Дори и да беше гледал и третия/незнам дали има такъв/, файдата е една и съща. Скучен, дразнещ, прекалено дълъг,фалшиво пеене,хаотична режисура, изключително бавно диригентско темпо. Моят съвет към деркторите, художествения съвет и господата, които решават какъв ще е репертоара на М. Театър: Не правете неща, които не можете да правите. Това е Оперетен театър, единствения в България, не плюйте върху паметта на Големите певци, кото го създадоха, които дадоха живота си да го запазят, не плюйте срещу тези, които все още са в този театър и могат. Опомнете се господа Директори, историята ще забрави имената Ви, но грешките Ви ще останат като Дамга върху името на Театъра, който управлявате. Той не е Ваша собственост, ако не можете да го управляват, просто се откажете от управлението. Това е додта скъпа играчка в ръцете Ви.
4 - 28.01.2012 20:39
От: Ана
Честно казано ми се искаше г-н Пламенов да изгледа и втория състав на "Зоро" преди да напише тази статия. След като гледах първата премиера и моето усещане не се различаваше много от това на автора. Но на следващия ден гледах втората премиера и нещата бяха коренно различни. Не бихте могли да кажете същите неща нито за Богомил Спиров, нито за Александър Мутафчийски. Доста е неприятно да обезценяваме усилията на актьорите, оркестъра, балета и въобще всички, които са положили неимоверни услия, за да се случи този страхотен спектакъл.
3 - 28.01.2012 17:16
От: Maria Shuleva
Моля г-н Пламенов да ми прости неволната техническа грешка, допусната при изписването на фамилното му име.
2 - 28.01.2012 17:10
Едно различно мнение
Едно различно мнение
От: Maria Shuleva
Не мога да не се запитам къде и защо се пишат подобни статии. Причината е проста- не съм съгласна с оценките на автора и, а и съм изправена и пред една дилема: или авторът на статията не е посетил спектакъла, или двата състава са работили по различни партитури!!! Повод за това ми дава фактът, че в статията г-н Пламенов пише:" Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски". В спектакъла, който гледах образът на Рамон не изискваше каквито и да било вокални умения, което ме кара да мисля, че авторът на статията прави злонамерени коментари, които не почиват на реалността. На мен спектакълът ми хареса, включително "сцените в пещерата и затвора", в които съвсем неедноплановият Рамон на Александър Мутавчийски убедително ни доведе до генезиса на своето поведение и лична драма. Актьорската игра и вокални умения на Богомил Спиров, Надежда Панайотова, Ивелина Балчева (не Балтаджиева, както я нарича г-н Панайотов), Георги Ханджиев и балета също не бива да бъдат подценявани. Уважавам различното мнение, но чувството ми за етика и почтеност не ми дават право да мълча и като обикновен зрител да не споделя респекта си и от "Зоро", и въобще от редица други постановки на театъра. Не зная какви са вътрешните борби в тази институция, но за по-редно считам да заменим по-леката и удобна позиция на критикари с позицията на хора, които имат силата да признаят качествата на по-талантливия човек, имащ смелостта да твори изкуство в тези тежки години. И защо да не се потърси начин за възстановяване на свалените спектакли ("Графиня Марица" и "Котки"), които по публична информация театърът не може да си позволи да играе единствено поради липсата на средства за заплащане на авторски права, въпреки пълните салони!? За мен това е по-достойно, отколкото съмнителните оценки в статията на господин Панайотов!!!
