Спасителни разкопки в паметта за близкото минало
Насилие, политика и памет: Комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлексии на съвременника и изследователя. Съставители: Михаил Груев, Веселин Тепавичаров, Петя Василева-Груева, Виолета Коцева-Попова, Мария Костадинова; Университетско издателство “Св. Климент Охридски” 2011, 656 с.
Мустафа Али Тисалов, 72-годишен: “Бях и македонец по-напред. Всички бяхме македонци 58-а година. ... След македонци бяхме българо-мохамедани, после пак българи. Както та пишат там, такъв си.” (с. 373)
На книжните рафтове се появи внушителен том, резултат от проекта на катедра “Етнология” в Софийския университет “Индивидуалните спомени и колективната памет за сталинските и постсталинските репресии в България”. Проектът е подкрепен от Изпълнителната агенция по образование, аудиовизия и култура (Education, Audiovisual and Culture Executive Agency) към Европейската комисия и има за цел да събере лични спомени, които хвърлят светлина върху манипулирането на индивидуалните и групови идентичности в Пиринския край през периода 1944-1989 г. Томът съдържа 60 наративни интервюта с хора на различна възраст от градовете Сандански, Гоце Делчев и Петрич и селата Дамяница, Тешово, Брезница, Рибново и Корница. Те са избрани от над 200 интервюта, записани от участниците в проекта през 2009 г. - 2010 г. Книгата попада в традицията на подобни публикации от края на 90-те години насетне,* които очертават полето на устната история – събирането, съхраняването и проучването на лични свидетелства за миналото. Подобни “спасителни разкопки” са особено необходими в периоди на мащабни обществени промени, когато миналото твърде бързо отминава, а настоящето твърде радикално се различава от него.
Какво спасяват “спасителните разкопки”?
Струва ми се, те изпълняват поне две мисии. Първата е изследователска – тези проекти улавят и запазват свидетелства, които не са подкрепяли доминиращия исторически разказ и поради това не са съхранени в институциите на паметта (архиви, музеи и др.). Така те са били осъдени да потънат в забрава. Следователно, спешната задача на “спасителните” проекти е да превърнат тези свидетелства в извори за писането на историята и антропологията на социализма (не непременно алтернативни, но често даващи достъп до аспекти от миналото, за които липсват други сведения, или пък до гледни точки, които не са представени другаде). Такива извори не само обогатяват картината на миналото, но откриват нови писти за изследване, като насочват фокуса към въпроси на социалната история, всекидневието, субективността. Тоест, населяват историята с хора.
Втората мисия е гражданска – даването на думата на хора и групи, които комунистическият режим е оставил безмълвни. Така хората, населяващи историята, имат шанс да се превърнат в нейни субекти. Тази мисия допринася не просто за развитието на историята и социалните науки, но за промяната на тяхното социално послание; тя ги демократизира. Така, правейки възможно да бъде чут гласът на онези, които традиционно са били лишени от правото или възможността да говорят, устната история се ангажира и с една политическа кауза (в широкия смисъл): да позволи на интерпретираните да оспорят определенията, които им се натрапват, и категориите, в които биват напъхвани. Иначе казано, да им даде право на памет и на позиция.
Спасение или предизвикателство?
Наистина, в периоди на криза и промяна, на преоценка на ценности и проблематизация на идентичности, значението на паметта нараства. В постсоциалистическите ситуации краят на всепроникващата идеология, която е предписвала поведението, мисленето и самовъзприемането на хората, довежда до вглеждане в паметта като условие за поддържане на континуитета в опита на индивиди и групи.
Паметта, обаче, е зона на конфликти: различни групи (локални, етнически, политически, религиозни, поколенчески, дори родствени) се конкурират, отстоявайки своята версия и своето право на памет. Всяко свидетелство е субективно, избирателно, фрагментарно. Самите разкази не са “сурови факти”, а осмислени и оценностени факти. Те са интерпретирани, вплетени в светогледи, пристрастия, житейски философии и тази вплетеност ги лишава от невинност (ако изобщо някога са я имали). Но, от друга страна, фактологически “погрешните” твърдения често се оказват психологически верни. Затова Луиза Пасерини твърди, че всяка автобиографична памет е истинна. Въпросът е да се установи за кого и в какъв смисъл. Това предизвикателство прави паметта много важен, но и много труден изследователски терен, особено в район като Пиринска Македония, където през по-голямата част от изследвания период са упражнявани явни или перфидни репресии.
Безспорно, книгата Насилие, политика и памет успешно се справя с предизвикателството. Още подзаглавието съпоставя гледните точки на съвременниците и на изследователите в равноправен диалог. По-нататък се редуват разкази на хора от различни места и поколения, жени и мъже, възрастни и млади, с различно образование, професия и опит. Те разказват за македонизацията, за горяните, за ТКЗС-тата, за “разфереджаването” и по-късните кампании на “възродителния” процес. Позициите им понякога се допълват, а друг път взаимно се оспорват (напр. разказите за репресиите при македонизацията). И това не е изненада. Свидетелите най-често не могат да обхванат случилото се в неговата пълнота и да го представят цялостно. Тяхната гледна точка е ограничена. Тъкмо на тази ограниченост, обаче – на видяното, чутото и почувстваното – се гради авторитетът на свидетелите. Те противопоставят личната си ангажираност на хронологическата дистанция. Затова личните свидетелства дават по-различен достъп до миналото: непосредствен, автентичен и интензивен. Това, което научаваме от тях, е не какво точно се е случило, а какво означава да си го преживял; не само какво са правили хората, но и какво са искали да направят, както и какво смятат, че са направили. Уважавайки авторитета на свидетелите, съставителите са коректни и толерантни към гледните точки на своите събеседници дори в случаите, когато вероятно не ги споделят.
Кой говори?
Представяйки полифония от гласове, книгата поставя въпроси, свързани колкото с методологията, толкова и с етиката на изследователската работа в тази област: кой говори? откъде? чия дума чуваме, когато даваме думата? Паметта не е компендиум от факти, които повече или по-малко услужливо уплътняват разказа на свидетеля. Тя е процес, при който миналото бива реконструирано, концептуализирано и представено от определени позиции, имащи отношение към настоящето. Преживяното се превръща в опит, когато бъде свързано с такива позиции, от които черпи своя смисъл, тоест, когато бъде осмислено, интерпретирано и коментирано. Никак не е чудно, че всеки си “спомня” повече от това, на което лично е бил свидетел. Както посочва още Халбвакс, индивидите са тези, които си спомнят, но те помнят като членове на общности. Тези общности се появяват в книгата със своите споделени репертоари от жанрове, образи и сюжети. Така тя дава уникална възможност за вникване във формирането на тези репертоари и разбиране на ценностите, артикулирани в тях.
Как историята разговаря с паметта?
Както повечето подобни книги, и тази предлага на читателя различни “входове” и “маршрути”. Успешното навигиране между версиите на събитията и техните смисли е възможно благодарение на пространната студия на Михаил Груев в началото на тома. Тя задава контекста, очертава рамките на историческия разказ, в който се разполагат биографичните разкази, както и “действащите лица” в него, историческите актьори (ВМРО, горяните, комунистите). Същевременно, авторът се обръща и към събрания теренен материал, като често прави препратки към него, съпоставя го с историческия разказ, интерпретира го и уплътнява този разказ. Но неговата задача не се изчерпва с контекстуализацията и критиката на личните свидетелства. Той стига до оригинални и значими изводи за миналото и неговото седиментиране в памет. Изключително интересни са разсъжденията за вплитането на ВМРО в локалните структури и парадоксалната употреба на традицията като легитимационен ресурс на този политически продукт на модерността. Вследствие на това ВМРО се превръща във фактор, забавящ процесите на модернизация в района. По отношение на конструирането на местни идентичности са направени любопитни паралели между локалните самоинтерпретирания в районите на Сандански и Гоце Делчев и митологиите около двете големи фигури в организацията. По-нататък, реконструирайки развитието на политиката на македонизация през 40-те и 50-те години, авторът обръща внимание на липсата на травма в спомените на съвременниците за този процес и предлага възможно обяснение. В задочен спор с опасенията, че изследването на всекидневието “нормализира” социализма, Груев откроява обхвата и дълбочината на “възродителния процес” на всекидневно ниво в контекста на политиката за изграждане на “единна социалистическа българска нация” и опитите “отдолу” да се тества пропускливостта на системата. Проследявайки завоите на политиката по отношение на този край, авторът, без да натрапва позицията си, убедително показва, че отвъд видимите противоречия и непоследователности, има нещо неизменно: стремежът да бъде манипулирано и държано под контрол населението на Пиринска Македония. Именно във всекидневието този контрол се проявява с цялата си всеобхватност и цинизъм.
Студията на Михаил Груев не само помага на читателя да се ориентира в многогласието, което следва. Тя участва в диалога, обещан в подзаглавието на книгата: “Рефлексии на съвременника и изследователя”. В нея задълбочено, сдържано и аргументирано е представена една от позициите в този диалог, която се съобразява със свидетелствата на съвременниците, но не ги следва безкритично. А тъкмо очертаването на разбирането и неразбирането, на съгласието и оспорването е основата на всеки диалог.
Как се възпитава памет?
Студията на Веселин Тепавичаров внася ново ниво на рефлексивност, което прави книгата уникална сред досегашни подобни проекти. Авторът проследява въздействието на изследването върху участниците в него – студенти и жители на посетените населени места. Тук става дума за доверието на събеседниците и как се печели то, за приемането на подкрепата от европейска институция като гаранция, че с него няма да бъде злоупотребено. (Говорейки за доверие, забелязвам, че само двама от интервюираните са пожелали да скрият самоличността си.) Става дума и за това, че авторитетът на свидетеля се дарява от онези, които го канят да свидетелства и които слушат неговия разказ, че личните истории се създават в диалог и съучастие. Най-впечатляващото в тази студия, обаче, е ефектът от проекта като школа по гражданско образование. Според цитираните от Тепавичаров анкети със студентите, 53-ма от 87 участници в проекта са имали негативни стереотипи за мюсюлманите, преди да ги опознаят на терен; 58 от тях за първи път са се запознали с този аспект на режима, а 46 са променили представата си за него. (Питам се как ли са се формирали първоначалните им представи, след като този период не се преподава в гимназиалния курс по история.) По-убедително доказателство за спасителната мисия на “ровенето” в паметта за миналото трудно мога да си представя.
Широко е прието в днешния свят, че паметта за травматичното минало трябва да се поддържа като условие за справедливост към жертвите, като гаранция, че миналото няма да се повтори, а историята няма да се цензурира, и като основа на демокрацията. Признаването на минали несправедливости и поемането на отговорност за тях е рефлексивен и самокритичен акт, който прави общността истински демократична. Това не е само теория: това е начинът, по който Германия се справя с нацисткото си минало, Франция – с колаборационизма, ЮАР – с апартейда. Има, обаче, и контрааргументи: памет, която разделя, може да подкопае солидарността и да втвърди политическите или етнокултурните граници. Тоест, не социалната памет, а социалната амнезия прави възможно новото начало. И това не е само теория: при възстановяването на Атинската демокрация след гражданската война през V в. пр. Хр. припомнянето на миналото било забранено със закон. Това осигурило политическа стабилност с цената на отказ от възмездие. Може би не е случайно, че и в Германия, и във Франция, и в Италия критичното обръщане към наследството на Втората световна война започва десетилетия след нея.
И така, да помним ли или да забравим? Отговорът на авторите на книгата е, че сме длъжни да помним. Само така ще можем да се справим с миналото и да не останем зависими от него. Това е донякъде и социалната цел на историята сега: да “върне” опита на индивидите, да “признае” преживяното от тях и значимото за тях като значимо за нас. Защото, както казва Мустафа Мусса Исса: “Преди всичко трябва да си човек. Оттам нататък всичко се нарежда.” (с. 406)
* Без претенции за изчерпателност: Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет. Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани в Гоцеделчевско и Разложко. (съст. П. Воденичаров, Кр. Попова, А. Пашова), Благоевград, 1998; Моето досие, пардон, биография. Българските модернизации (30-те и 60-те години) – идеологии и идентичности. (съст. П. Воденичаров, Кр. Попова, А. Пашова), Благоевград, 1999; Слънцето на залез пак срещу мен. Житейски разкази. (съст. Д. Колева, Р. Гаврилова, В. Еленкова), София, 1999; Русе – портрет на века. (съст. Николай Ненов), София, 2000. Техните собствени гласове. (съст. Кр. Даскалова и др.), София, 2003; На мегдана, на двете чешми. Житейски разкази от село Искър. (съст. Д. Колева, Р. Гаврилова, В. Еленкова), София, 2004; Историята, населена с хора. (съст. В. Мутафчиева), София, 2005; Върху храстите не падат мълнии. Комунизмът – житейски съдби. (съст. Д. Колева), София, 2007; Белене – място на памет? (съст. Д. Колева), София, 2010. По-различен е замисълът на: Аз живях социализма. 171 лични истории. (съст. Г. Господинов), София, 2006.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
