Български  |  English

Истина, измислица, изкуство, вяра

 

През 2011 на 15. София Филм Фест гледахме «Майки» - четвъртия филм на македонския филмов майстор Милчо Манчевски в негово присъствие. Неотдавна той бе отново в София, където откри фотографската си изложба „Пет капки сън” в Музея за съвременно изкуство „Софийски арсенал”, срещна се с публиката на Дома на киното, където бяха показани българо-македонската продукция «Сенки» и носителят на «Златен лъв» «Преди дъжда», и проведе майсторски клас в НАТФИЗ.
По повод гостуването си Милчо Манчевски ни предостави лекцията си «Истина и измислица, изкуство и вяра», изнесена на 1 декември 2011 в Папския латерански университет във Ватикана. Публикуваме я със съкращения.
К
 
Истина и измислица, изкуство и вяра
 
 
Преди три години прочетох увлекателна статия в „Ню Йорк Таймс”. Тя разказваше за македонския журналист Владо Таневски, кореспондент на голям национален вестник от малкото градче Кичево. Той отразявал случая с няколко изчезнали местни жени. Всички те били възрастни, някои преди работели като чистачки, а сега живеели в един квартал. Таневски написал, че пенсионерките изчезвали в рамките на три години. По-късно били открити мъртви, изнасилени и удушени, в найлонови чували, изхвърлени на незаконни бунища. Таневски едва бил предал последния си репортаж за неизвестния сериен убиец, когато го арестували и му повдигнали обвинения за изнасилване и убийство. Неговото ДНК било открито в телата на жертвите, а по дрехите, в които те били увити, имало косми на жена му. И доказателствата започнали да се трупат. Таневски им бил съсед. Живеел в същия квартал. Те го знаели като любезен съсед. Децата им посещавали едно и също училище. Пазарували от едни и същи магазини. Разговаряли, когато се срещнели на улицата, а понякога дори си помагали. Възможно е някоя от жертвите да му е чистила къщата, тъй като жена му живеела в столицата... Таневски бил уважаван като примерен гражданин, журналист, стълб на обществото.
Прочетох статията и си представих Кичево. Малко градче, където хората се познават, живеят тихо и консервативно. Доста предприятия са закрити през последните 20 години. Безработицата е висока. Македонски и албански селяни идват на пазара да продават плодове, зеленчуци и други стоки. Деца играят баскетбол до ръждясваща кола в училищния двор. Привлекателни жени си бъбрят в кафенетата по центъра. Трудно ми бе да повярвам, че такива отвратителни престъпления, каквито могат да бъдат замислени единствено в най-тъмните кътчета на човешката душа, са се случили на това място. За нас е нормално серийни убийци да има в Америка, а не в тихата македонска провинция. И то не какъв да е сериен убиец, а изнасилвач, който напада пенсионирани чистачки...
И, за да е ситуацията още по-безумна, Таневски не само пишел статии за серийния убиец (включително със заглавие „Умишлено спъване на разследването”, в която укорява полицията в неефективност), ами и посещавал семействата на изчезналите жени с молба за данни и снимки, които да прилага към статиите си. И те любезно му съдействали.
Историята на Владо Таневски обиколи света: криминалният репортер, за когото се твърди, че нощем извършвал убийства, а денем пишел за тях.
Три дни по-късно медиите съобщават за още по-странния обрат на събитията: Владо Таневски е намерен мъртъв в килията си с глава, потопена в кофа с вода.
„Е, това вече е невъзможно”, възкликват доста от читателите.
И наистина изглежда невъзможно. Дори две години след полицейското разследване все още не се знае какво точно се е случило през въпросната нощ. Съдебният лекар заключава, че смъртта е настъпила вследствие на удавяне, но не пише нито за следи от насилие по тялото на Таневски, нито за следи от психотропни вещества в кръвта му. А за случая пише дори пресата в Корея, Аржентина и САЩ.
Като разказвач на истории и създател на филми, гледам на реалните събития или на литературните произведения, мислейки как ли биха изглеждали, ако някой се опита да ги екранизира. И тази история ми направи впечатление - една от онези, на които трудно се вярва, но са все пак реални.
„Но това наистина се е случило!”, пък бяха думите на мой студент, който ми възрази, след като отбелязах, че идеята му за филм не е драматургично издържана. Реакцията му съответстваше на всеобщото разбиране, че, ако един филм е базиран на действителни събития, то значи, че е достоверен и би следвало да му се вярва.
Въпреки това, всички сме гледали лоши и недостоверни филми по действителни случаи. Както и страхотни филми, изцяло плод на нечие въображение.
Какво ни кара да оценяваме едно произведение на изкуството по различен начин в зависимост от знанието или убеждението ни, че е по действителен случай?
Трябва да се има предвид, че не става въпрос за реално наблюдаване на събитията. Ние не виждаме истината в процеса на случването й. Това, което наблюдаваме, докато гледаме филм, създаден по действителен случай, е изкуствена конструкция - актьори, изричащи реплики, писани от сценарист; пейзажи и предмети, снимани по начин, определен от режисьора, оператора, сценографа. Гледаме произведение на изкуството – или понякога просто филм – със собствена логика, ритъм, развитие и усещане. И всички те се създават от авторите му, обикновено преднамерено, в съответствие с многобройните споразумения, установени между тях и зрителите и, разбира се, в зависимост от основния им замисъл.
Същите неща важат и за един документален филм. По време на прожекцията не следим как реалността се случва пред очите ни. Гледаме просто един документален филм с негови си трактовки и заключения за това, какво точно се е случило. Те понякога могат да зависят от гледната точка или от контекста. Или пък да зависят от изводите, до които авторите му са стигнали в процеса на създаване, а доста често - и още преди да са го започнали. Независимо колко точно искат да се придържат към разказваните събития (на които повечето от тях не са били преки свидетели), такива филми си остават просто реконструкции. По-точно - техни нови конструкции.
Освен това, внушението на документалния филм почти изцяло зависи от създателите му. Така той се отдалечава с още една идея от реалността – а понякога дори и от истината. С други думи, филмът винаги ще се различава от истината, за която се разказва в него.
Защо тогава е нужно да се настоява за „достоверност” или „автентичност” в киното? Никой досега не е казал, освен по съвет на адвоката си: „Този филм е напълно измислен. В него няма капчица истина”. И въпреки това, режисьорите често подчертават връзката им с действителни лица и събития, понякога още в началните кадри. Дали настояването за „достоверност” е начин да се придаде на филма по-голяма правдоподобност? Може би в някакъв смисъл: например, че „щом това наистина се е случило, значи в това, което разказвам, има логика; повярвайте ми”. Или, както бившият ми студент би се изразил: „Но това наистина се е случило!”.
Дали пък изразът „по действителен случай” не помага на зрителя да потисне предразположеността си към недоверие? Предполага се, че, влизайки в киното, се пренасяме в света на създателите на филма. Това може да е свят, който харесваме или не; в който вярваме или не – свят с конструирани взаимовръзки и изкуствени чувства или пък свят с логически навързани епизоди и плътна драматургия. А дали пък, като свързваме произведението си с истината, не се опитваме, всъщност, да му придадем правдоподобност? Сякаш искаме да кажем, че „това не е просто моя измислица, а действителен случай, който преразказвам и това ме прави загрижен член на обществото”. Дали това не е причината повечето сериозни хора да предпочитат документалните филми?
Не е лесно да се установи полето на реалността в игралния филм, така че позоваването на истинска история може наистина да помогне за спечелване на зрителското доверие. Хората вярват, че филмът ще оправдае очакванията им; че за тях той ще е емоционално, интелектуално, а вероятно дори и поучително преживяване. Те очакват да ги хванете за ръка и да направлявате вътрешния им свят за два часа.
Интересна подробност за това доверие – или вяра – е, че е двупосочно: творецът създава произведението си, а зрителят го възприема...
Трябва да вярвам, че филмът, който създавам, си заслужава да вложа в него емоционалното си, а често пъти и физическо здраве за минимум две, а понякога, както се случи при мен, и за седем години от живота си.
И най-важното – трябва да вярвам в начинанието си, за да се разкрия изцяло, да оголя душата си, истинските си чувства и размисли по важни проблеми. Именно личното въвличане е основополагащият елемент на изкуството, което създавам. Не е нужно директно да говоря за грижите си, но е необходимо да вложа себе си, защото професионалните умения, сами по себе си, не са достатъчни.
Разбира се, всяко произведение на изкуството трябва да съдържа истината. Но не истината за това „какво се е случило”, а за това как стоят нещата по принцип. Докато работя, общувам с произведението си, не с публиката или със себе си и нищо не може да разклати вярата ми в него. Искреността в отношението ми към филма, в комбинация с умението ми да му придавам тази искреност, вдъхновяват зрителя да вярва.
И от двете страни се влага вяра в огромни дози. Нито филмът, нито изкуството биха могли да съществуват без нея.
И ето, тук се прокрадва перверзен въпрос: дали на Владо (ако той наистина е бил убиецът) му е било нужно да превръща в действителност изнасилванията и убийствата, за да може да пише за тях? Сякаш не е можел просто да ги измисли... Възможно ли е това да е бил един от мотивите за случилото се?
Преди два дни зрител ме попита защо съм решил филма с историята на Владо Таневски да бъде документален...
Всъщност, неговата история е само една от трите несвързани помежду си истории във филма ми „Майки”. Другите две части са с актьори и с диалог, писан от сценарист. Но, въпреки това, и двете са по действителни случаи, свързани с двама мои приятели. Така и трите истории са базирани върху реални събития, но представени по различен начин, тъй като режисьорски подходих коренно различно към всяка от тях.
Истината е изключително важна и в „Майки” изпълних дълга си спрямо нея, като се опитах да разнищя до най-малката подробност случилото се в сложната плетеница от събития. Също така се опитах да дам възможност на всички участници да разкажат своята гледна точка... И така, „Майки” се състои от три несвързани помежду си истории. Те нямат нищо общо от наративна гледна точка. Остават си сюжетно несвързани и с комбинация от „истина с измислица”, като подобен подход в киното не се среща особено често. Но аз изпитвах необходимост да не се ограничавам в стила и подхода си. В изобразителното изкуство се използват готови обекти отпреди близо век... Шокът да се види неочакван външен елемент в картина или скулптура придава ново измерение на преживяването. Художници като Пикасо и Раушенберг са създавали произведения с класическа красота, използвайки на пръв поглед несъвместими обекти, като одеяла, балатуми, велосипедни кормила, плюшени кози или вестникарски снимки. И все пак, важното за крайния резултат не е шокът от неочаквания обект, а по-скоро фактът, че той е бил включен по такъв начин в творбата, че да докосне сърцата и да проговори. С други думи, само включването на готов обект в дадено произведение на изкуството не е достатъчно. Самото то също трябва да е добро.
Защо тогава киното да не разшири възможностите си, като свободно комбинира документалното с игралното? Та нали все пак историята си е история?
Преди няколко години прожектирах първия си филм - „Преди дъжда”, в университета „Браун” в Провидънс, Роуд Айлънд. Той разказва три любовни истории, развиващи се в Лондон и Македония на фона на напрежението и насилието, което е на път да избухне и на двете места. Причината, „извинението” или катализаторът за част от напрежението е липсата на етническа толерантност. Филмът е направен 8 години преди събитията, обяснявани като етнически конфликт в Македония. Но, въпреки това, тъй като „Преди дъжда” е македонски филм (страната ни съвсем наскоро беше обявила независимост), а в Югославия се водеха етнически войни, много хора търсеха в него препратки към причините за югоконфликта. Не смятах, че „Преди дъжда” може да помогне на когото и да било да осмисли случващото се в Югославия. Намерението ми бе не да обяснявам конкретна война, а да покажа човешки проблеми, които тогава ме вълнуваха. Възприемах „Преди дъжда” като игрален филм, който може да бъде отнесен към всяка част от света. И наистина, зрители от разни националности са ми казвали, че филмът ги е накарал да се замислят за страната си. Но, преди прожекцията в „Браун”, предупредих публиката, че филмът не е документален - нито за Македония, нито за войните в бивша Югославия. И бях доволен, че съм им помогнал да очертаят рамката на филма.
Дали нещо е „истинско” или не, е външна категория. Със сигурност това може да ни помогне да повярваме на реалността в измерението на дадения филм, но не и да замести липсата на сърце и душа. Вяра, която се нуждае от подобна външна подкрепа (даден филм да бъде „по действителен случай”), ми изглежда подозрителна. Фалшива вяра.
Защото харесваме дадено произведение заради това, което преживяваме, докато го гледаме, четем или слушаме; харесваме го, защото вярваме на реалността в измерението на самото него; вярваме на вътрешната му логика и почтеност, вярваме в това, което се случва, докато му се отдаваме...
Приемаме истината в изкуството, защото вярваме в нея.
А, за да приемем изкуството, трябва да имаме изключителна вяра.
 
Превод от английски Цветелина Вътева
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”