Български  |  English

Десет години след Бурдийо

На 23 януари се навършват десет години от смъртта на световно известния социолог Пиер Бурдийо. И ако „класик” е онзи, който ни дава възможност да се мисли чрез него това, което става след него, няма съмнение, че той е такъв; и то не защото в класацията на Международната социологическа асоциация на най-значимите социологически творби на ХХ век неговата „Дистинкция” заема шесто място.

За да разбере скритата логика на социалния живот, Бурдийо анализира образованието като средство за възпроизводство на социалните неравенства, брачните стратегии, мъжкото господство, естетическия вкус, механизмите на академичната власт, символното насилие на държавата, сондажите на общественото мнение, автономизацията на литературното поле, неавтономните медии, социалното страдание, ускорения възход на неолибералния разум... И всичко тръгва от един екзистенциален въпрос – каква социалната магия е направила така, че дете като него, родено в малко село в Южна Франция, може да се превърне в професор в Колеж дьо Франс? Какви всъщност са обективните позиции, но и представите за тях, стратегиите?; как може „да се нарушават правилата на играта по правилата на играта”?
Критическата социология на Бурдийо е битка за ценностите на Просвещението, защото "скептичното или цинично прогонване на всички форми на вяра в универсалното, в ценностите истина, еманципация, казано с една дума – Просвещение, е опасно..." Това обяснява неговия граждански ангажимент. От статиите му в началото на 60-те години върху Алжирската революция и колониалния въпрос до манифестите срещу неолибералната „нео-консервативна революция”. От „Социологията на Алжир” до „Нищетата на света”, социологически бестселър за страданието. Поради тази двойна вяра в теоретическата истина и в политическата еманципация, той едва ли би се съгласил с един от „най- любимите” си философи, Витгенщайн, че „животът на познанието е щастлив живот въпреки нищетата на света”.
Затова неговите битки са и десет години по-късно „даващи възможност да се мисли чрез Бурдийо”. Битките срещу: радетелите на чистата наука и философия, „чиято илюзия е, че нямат илюзии”; „доксософите”, т.е. манипулиращите с общественото мнение; новата икономическа наука и нейното „осакатено знание”, наред с „новите мрежи от авторитети, които вървят от математик към банкер, от банкер към журналист, от политик към журналист” и т.н.; „науката, в която научната цензура често е само маскирана политическа цензура”; универсалните интелектуалци; интелектуалците троцкисти или маоисти от май 68, които днес заемат властови позиции в банките; медиите и „безконечната серия от новините към скандала и от скандала към шоуто”; „подобията на авангарда, мислещи се за въплъщение на свободата, а всъщност са само леки стружки в силовите линии на магнитното поле”; тиранията на експертите, вкл. експертите thinktank, съ-произвеждащи „новата планетарна вулгата”... Срещу „учените на привидностите и привидните учени”.
Бурдийо не само „едва през 1995 година” поема своя граждански ангажимент. Не само тогава, когато държи прочутата реч пред железничарите, стачкуващи на Лионската гара. А е с тях, защото се борят „срещу разрушаването на една цивилизация”. Цивилизацията на социалната държава и на неговата утопия, „Просвещението”.
Лиляна Деянова
 
 
Разговор с Лоик Вакан
 
- Как бихте характеризирали с една дума социологията на Бурдийо?
- Бурдийо е енциклопедичен социолог. Публикувал е 30 книги и почти 400 статии на много различни теми: от родството в селското общество до науката, като се мине през училището, социалните класи, културата и интелектуалците, правото и религията, мъжкото господство, икономиката и държавата, а сигурно пропускам някои неща. Но под объркващото изобилие на тези емпирични обекти се крият малък брой принципи и понятия, които придават на творчеството му единство и учудваща съгласуваност. Бурдийо развива наука за човешката практика – която подхранва критиката на господството във всичките му форми (класово, етническо, сексуално, национално, бюрократическо и т.н.). Тя преодолява наследените от класическата философия и социология антиномии - между тяло и душа, индивидуално и колективно, материално и символно; тя не противопоставя интерпретация и обяснение, микро и макро нива на анализ. Тази социология е също така и агонистична, тъй като предполага, че всички социални светове, дори на пръв поглед най-безконфликтните, като семейството или изкуството, са места на многообразни и непрекъсващи борби. И накрая, тя се различава от другите по това, че е рефлексивна: социологът трябва задължително да обърне своите оръжия срещу себе си и да работи, за да неутрализира социалните детерминации, които тегнат върху него като социално същество и производител на култура.
- Кои са специфичните понятия, които са в сърцевината на теорията му?
- Според Бурдийо, историческото действие съществува в две форми – въплътена и институционализирана, утаена в телата и в нещата. От една страна, то се „субективира” и се съхранява в най-вътрешното на индивидите под формата на категории на възприятие и оценка, на пакети от предразположения, които нарича хабитус. От друга страна, то се „обективира” под формата на разпределение на налични ресурси, които Бурдийо нарича „капитал”, и в микрокосмоси със специфична логика на функциониране, които нарича „поле” (политическо, юридическо, художествено и пр.).
Социологическата логика се състои в проясняването на диалектиката на историята, водеща до телата, и на историята, водеща до нещата, до хабитуса и до полето, което ни води в сърцевината на социалната мистерия. Защото, ако менталните структури (на хабитуса) и социалните структури (на полето) се взаимопредизвикват, си взаимоотговарят и взаимосъответстват, то е, защото са свързани чрез генетично и рекурсивно отношение: обществото фасонира предразположенията, начините на съществуване, на чувстване, на мислене и на собствените постъпки на дадена категория индивиди; апредразположенията ръководят действията, чрез които самите индивиди на свой ред променят обществото.
Прибавете към това силната идея за множествеността и конвертируемостта на капитала: в съвременните общества неравенствата са детерминирани не само от икономическия капитал (имущество, доходи), но също и от културен капитал (училищни звания), социален капитал (полезни връзки) и символен капитал (престиж, признание). Така вие ще получите рецептата на една гъвкава и динамична агонистична социология, можеща да проследява материалните и символи борби, в процеса на които се произвежда история.
- Как да разбираме политическото ангажиране на Бурдийо, особено в 1995 г. [годината на големите стачки против промяната в начина на социално осигуряване – б.пр.]?
- Всъщност, политическото „ангажиране” на Бурдийо започва още в най-ранните му работи по време на алжирската криза. Току що дипломиран в прочутото Екол Нормал Суперийор, той се обръща от философия към антропология, тоест, от чистата рефлексия към емпиричното изследване, за да поеме огромния емоционален шок от тази ужасна война и да внесе аналитичен поглед към деколонизацията, която тогава разклаща Републиката.
Правенето на социална наука винаги е било начин да се допринесе за гражданския дебат. Основните му книги засягат и преформулират главния социополитически въпрос в конкретен момент: това може да се каже за „Възпроизводството” (1970), която руши мита за „освобождаващото училище”, както и за „Държавното благородничество” (1989), която показва механизмите на легитимация на технократичното господство, и, разбира се, за колективното проучване „Нищетата на света” (1993), публикувано две години преди прочутата реч на Лионската гара в Париж по време на протестите през декември 1995.
Това, което се променя с времето, е единствено начинът на това гражданско ангажиране. В началото то е било изцяло сублимирано в научна работа. А после, малко по малко, придобива все по-афиширана форма, стигаща до конкретни действия, видими от широката публика. Две са причините. Бурдийо се е променил, той е остарял, придобил е научен авторитет и по-добре разбира функционирането на политическите и журналистическите светове, както и това как се постига резултат. Но светът също се е променил: диктатурата на пазара пряко заплашва демократичните социални придобивки, трябва спешно да се действа. Онова, което остава непроменяемо, е неговата неутолима страст към изследвания и отдадеността на науката, която защитава със зъби и нокти срещу посегателствата на „журналната философия” и ирационализма на теченията, наречени постмодерни.
- Каква е разликата в рецепцията на неговите работи между Франция и САЩ?
- В чуждите страни Бурдийо се чете без политическа и медийна намеса, като класически автор, създал мощни новаторски инструменти за мислене върху съвременните общества, като голяма фигура на интелектуалното действие, подобно на Зола, Сартр и Фуко. В парижкото гнездо на оси предразсъдъците са жилави и след смъртта му продължават жалките войни на академически кланове. А това пречи на рецепцията на делото му. Жалко за Франция...
- Какво от Бурдийо приемате по-пряко във вашата работа?
- Продължавам наученото от него в три изследователски области: тялото, гетото и наказателната държава. В „Душа и тяло. Бележки на един чирак боксьор” (2002) подлагам на изпитание понятието хабитус. Първо, като емпиричен обект, оголвайки начина на седиментиране и оцелостяване на кинестетичните усети и желания, които, събрани заедно, правят боксьора компетентен и желаещ. Второ, като метод на изследване: придобих хабитуса на юмручен бой чрез тригодишно обучение в един физкултурен салон на черното гето в Чикаго, за да стигна до социология, която се занимава с тялото не като пречка за познанието, а като вектор на неговото произвеждане.
Изправени пред етнически и градски неравенства, книгата ми „Градските парии” (2006) разгръща бурдийовистките схеми, за да покаже как чрез своята структура и политики държавата моделира формите на маргиналност в градовете в края на миналия век: хипергето в САЩ, антигето във Франция и Западна Европа. Накрая, изследванията ми върху планетарното разпространение на охранителната тематика на „нулевата толерантност” доказват, че второто издание на „Затворите на нищетата” през 2011 г. бележи настъпването на нов начин на регулация на бедността, който свързва “невидимата ръка” на дерегулирания пазар на труда с “железния юмрук” на един свръхактивен и незаконно намесващ се наказателен апарат. Неолиберализмът е по-малко социална държава и повече наказателна държава.
- А какво е най-малко актуално и полезно от Бурдийо?
- Днес не е валиден вече постулатът за съществуването на тясно съответствие между обективните шансове и субективните стремежи, тъй като се универсализира както вторичното продължаващо образование, така и всеобщото дерегламентиране на стратегиите за възпроизводство на по-долните класи. Националната рамка, в която Бурдийо е изграждал своите анализи, трябва да бъде разширена и обогатена чрез анализ на транснационалните явления, за което той дава съществени концептуални инструменти.
- И най-накрая, какво, в крайна сметка, трябва да удържим от Бурдийо и какво е онова, което най-много ви липсва?
- В съвсем личен план – неговите телефонни позвънявания в два часа посред нощ в Бъркли, които започваха най-често в тревожна тоналност и завършваха неизменно със смях. Сутрешните закуски в мъничката му кухня, в която всичко се преплиташе – работа, политически дискусии, житейски съвети и всичко това беше потопено в социология. Тъй като, макар той да отрича (спомнете си филма „Социологията е боен спорт” на Пиер Карл, в който той самият е действащо лице), Бурдийо никога не надяваше своите научни очила.
Но авторът на „Практическият усет” (1980 г.) остава присъстващ и жив посредством всичките си работи. Днес той е името на колективно изследователско начинание, което прекосява границите на дисциплините и на страните и подхранва една строга наука, критична към установения ред, стремяща се да разширява спектъра на исторически възможното.
- Току що излезе курсът на Бурдийо в „Колеж дьо Франс” „Върху държавата”. [ PierreBourdieu.SurlEtat. CoursauCollegedeFrance (1989-1992), Raisonsdagir, Seuil, 2012 ] Какво ново казва за творчеството му и за дебата за демокрацията?
- По своята форма този първи голям, посмъртно издаден труд на Пиер Бурдийо ни кара да открием Бурдийо преподавателя, който постепенно си прокарва все по-висок път към това „студено чудовище”, описано от Ницше, което ни е толкова познато, че даже и не забелязваме, че е станало невидимо. Като изяснява защо е така, Бурдийо поставя проблемите по обичайния си начин (тръгва от най-банални действия, като например попълването на административен формуляр или подписването на удостоверение за болест) и посочва капаните, които обезврежда, разкрива своите криволичения, съмнения, дори тревоги. И така ни кара да влезем в неговата лаборатория и предлага социологическа пропедевтика в действие.
По съдържанието си този труд показва как Бурдийо обновява коренно теорията за държавата, като характеризира последната като „централна банка на символния капитал: инстанция, която монополизира не само легитимната употреба на насилието чрез полицията и армията (показано от Макс Вебер), но също символното насилие, а именно – способността да вменява категории и да приписва идентичности посредством образованието и правото.
Книгата проследява историческото изобретяване, в процеса на което „кралският двор”, основан на частно присвояване на властта и възпроизвеждан по династичен път, постепенно става „Държавният разум”, основаващ се на образователните титли и възпроизвеждан по бюрократичен път. Така държавата се оказва институция с две лица: от една страна, тя е вектор за отклоняване на универсалното в полза на тези, които я изграждат и ръководят, а от друга страна, тя е възможно средство, за да се осъществява напредък в универсалното и следователно в справедливостта.
- Какво би мислил днес Бурдийо за икономическата криза, която се вихри в Европа и застрашава именно модела на регулиращата и закрилящата държава?
- „Върху държавата”, с търсенето на по-трайни исторически структури, дава прецизни инструменти, за да се схванат всички обстоятелства на политическите битки, породени от финансовия и монетарен колапс, обхванал земното кълбо днес. Книгата ни напомня, че именно държавите изграждат пазарите и следователно те могат да ги вкарат в порядък, стига онези, които ги управляват, да имат обща политическа воля. Книгата показва, че уж научните твърдения, които установеният икономически ред използва като глазура (като оценяванията от атестиращите агенции), са толкова по-големи символни удари, колкото повече почиват единствено на колективната вяра на онези, които им се подчиняват, които коленичат (като започнем от господстващите медии). Може да препрочетем по този повод главата от книжката „Ответен огън” (1998) с подзаглавие „Слова в служба на съпротивата срещу неолибералната инвазия”, в която Бурдийо атакува това, което нарича „мисленето Титмайер” (тогава директор на Бундесбанк), станала после „мисленето Трише”, после „мисленето Драги” (президента на Европейската търговска банка)... който тип мислене представя империята на финансите като неизбежна, докато, всъщност, тя е напълно случайна и трае именно поради факта на доброволното робство на политическите ръководители.
Превод от френски Лиляна Деянова
 
Лоик Вакан е професор в Университета „Бъркли”, Калифорния, и изследовател в Центъра по европейска социология и политическа наука, Париж. Книгата му „Затворите на нищетата” е преведeна на български език (ИК ЛИК, 2004). Автор и на Pierre Bourdieu and Democratic Politics (2005), Das Janusgesicht des Ghettos (2006), Parias urbains. Ghetto, banlieues, État (2006), Punishing the Poor: The Neoliberal Government of Social Insecurity (2009).
Интервюто, чийто вариант излиза в LeCourrier и други европейски издания, е изпратено специално за вестник „Култура”.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”