Български  |  English

Как е написана българската култура?

 

Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура ХІХ-ХХ век.

Том І. Литература. Историография. Социология: теории, кризи, казуси. Том ІІ. Животът на три понятия в българската култура: Възраждане. Средновековие. Робство.
С: Просвета, 2011
 
След „Езикът и неговите речи” и „Български интертекстове” човек спокойно можеше да очаква, че Албена Хранова е казала тежката си дума. Но очакването за спокойно читателско преживяване, когато си казваш: „Аха, това ми е познато“, се оказа измама. Албена Хранова не просто написа нова книга, но я написа дебела и отгоре на това книга, която трябва да се прочете.
Двутомникът „Историография и литература” е монументално изследване, изпълнено с антикварна точност.
Монументален е проектът му. Задачата е да се проследи институционализацията на две дисциплини – историография и литература, но и на една допълнително „набавена” (социологията) в българската култура след Освобождението (това е най-„късият разказ” за първия том). Но задачата е също така да се трасира историята на буквализациите и нормализациите на три крайъгълни за българските големи разкази понятия – възраждане, средновековие, робство - от първите им метафорични употреби в писането на ХІХ век до днес (вторият том).
Свършената работа също е монументална. Тук обаче трябва да сменим блендата. Монументалността идва не от едрия контур, а от детайлите – от къртовската архиварска работа, едва след която се правят големите обобщения. След прочита на предишните й книги, едва ли някой се е съмнявал, че Албена Хранова „знае наизуст” историята на българската литература (като дисциплинарно поле). Двутомникът, обаче, стряска с друго: той вече напълно равностойно знае и другото поле - на историографията. И не само това: двете полета са огледани и от трета гледна точка, тази на историческите трансформации на социологията в България. Тази мащабна реконструкция е осъществена на фона на големите европейски теоретични дебати за статута на дисциплините след „културалисткия”, „историческия” и „езиковия” обрати в хуманитарните науки – обрати, произведени в рамките на тези науки, но поставили в несигурност техните предметни и методологически граници и отворили полето на интердисциплинарните изследвания (т. 1, І част).
Монументално като обща рамка и като обем на архивната работа, изследването „Историография и литература” не изпада в наивния жест да представи себе си за „паметник неръкотворен”. Методът му, най-общо казано, е критически (генеалогичен) – двутомникът всъщност деконструира всяко монументално концепиране на институции и понятия. Изследването също деконструира и „собствения си” авторски глас, на който теоретически рафинирано още на първите страници е отнето правото да бъде последна съдна инстанция (с. 16). Получава се парадоксален ефект: историята на дисциплинарните полета и на възловите им понятия се разроява на различните истории на техните първи неологични артикулации или трансфери, на последващите измествания и стабилизиращи значенията им повтори, на преките конфронтации и на скритите и явни завери в борбите за истина във и между артикулациите на понятията и големите разкази в българската култура. „Речите на езика“ стабилизират и изместват значения, правят речниците да са винаги „хазарски“, крехки в стабилността си и стабилни тъкмо в своята привидна крехкост, която винаги се оказва ризомна жилавост. Гласът на Албена Хранова пък често сякаш се разтваря в речите на първите възрожденци, после на институционалните говорители на различните български времена и институции, та чак до днес и нашите гласове. Парадоксалният ефект, обаче, идва от това, че разрояването на историите и гласовете върви ръка за ръка с отчитането на „сериите от еднозначности”, които се отлагат при роенето, с аналитика на буквализациите и институционализациите, които постоянно и на практика редуцират дисеминацията на значенията. Върху това продуктивно напрежение – между монументалност и антикварност, между история и истории, между разноречие и канон – е нужно да обърнем внимание сега.
Още от предишните си книги Албена Хранова работи в ключа, идващ от постструктурализма и постаналитичната философия на езика, който преобръща отношението между език и реч – езикът не рамкира aprioriречта, а e плаващо дискурсивно образувание, което съществува само във и чрез неговите, стари и нови, речи. Тук тази теза е детайлизирана по други пътища. В първия том най-вече чрез „историята на понятията” във версията на Скинър, който отчита ролята на „перформатива” (по Остин) и на „употребата” (по късния Витгенщайн), за да обозначи и реконструира случайните исторически контексти на образуването на „понятия”. Във втория том сходна оптика бива поддържана чрез друг речник - чрез неопрагматисткия речник на Рорти, който мисли появата на новите речници и понятия като „буквализации на метафори”. Албена Хранова, обаче, съвсем не използва тези теоретични инструменти приложно, а значително ги ревизира. В специалната теоретична студия върху „историята на понятията” (т. 1, ІІІ част, глава 1) при внимателния сравнителен анализ на двете основни съвременни парадигми – немската на Козелек и оксфордската на Скинър, - тя първоначално измества своята позиция в близост до тази на Скинър, доколкото приема критиките му към остатъчния априоризъм в проекта на Козелек. На втора стъпка, обаче, тя се отдалечава от Скинър и изисква да отчитаме и вторичните ефекти на стабилизация на значенията, въпреки и през дисперсията на употребите, при което се оказваме в позиция „да гледаме на Козелековата многозначност на понятието не като на априорно теоретическо условие, а като на разказ за променящите се серии от еднозначности на понятието” (с. 361). Тъй че системното усилие на Хранова е да следи – при аксиоматична предпоставка за разпръсване и несистемност на езиковата дейност – как, при какви обстоятелства, в какви случаи и по какви начини все пак се утаяват относително устойчиви фигури на дискурсивно възпроизводство, „серии от еднозначности”, които започват да задават рамки на значение, да се нормализират като понятия и оттам да рамкират дисциплинарните и институционални полета, които пък с обратна сила нормализират понятията. Разбира се, Хранова не спира да отчита, че понятията никога не се буквализират докрай, а демонстрира как при тяхното повторение те биват постоянно измествани, реметафоризирани, в битки за истина с други прочити.
Тук не можем да не споменем една конкретна методологическа находка: според Хранова, зад „големите разкази” в смисъла на Лиотар можем да откриваме „къси разкази”, схванати като форми (думи, фрази, серии от фрази), които редуцират големия разказ „до способност за наизустяване” (с. 188), т.е. до чиста повторителност, клише. „Големият разказ всъщност може би винаги в крайна сметка се превръща и се доказва като къс разказ, в който не е останало място нито за различието между полетата, нито за границите между тях” (пак там; вж. също с. 360). Клишето, схванато като „къс разказ”, обаче стопява не просто дисциплинарните граници, но и множествеността на различните употреби и съответно значения, от които генетично произлиза, но от които то се откъсва чрез „съкращаване” на артикулацията им и чрез неексплицитно и подразбиращо се позоваване на всички тях като на нещо „едно”, смляно, недиференцирано. Така клишираният „къс разказ” едновременно институционализира големия разказ (неговото „значение”), обирайки разноречията (различните разкази) от „големия разказ” в наизустената кратка форма, но и създава възможност за неговото ново разказване, необременено пряко от предишните му артикулации, често в нови и произволни посоки. Клишето на „късия разказ” създава привидност за максималната определеност и понятийност на „големия разказ”, като всъщност го поддържа в състояние на максимална неопределеност и дифузност. Впрочем, именно тези „къси разкази”, тяхното утаяване през разноречията като клиширани „алгоритми”, като „понятия”, както и тяхното постоянно изместване, следи Албена Хранова в историята на българската култура.
Този подход експлицитно надхвърля опростени дихотомии от типа структурализъм - постструктурализъм или структура – действие. Хранова отчита моментните структурации в разноречието. Структурациите и буквализациите протичат чрез един механизъм на заразата, чийто вирус е клишето, деконтекстуализиращото и съкращаващо-изместващо повторение – механизмът на история на понятията. Зад тази стратегия прозира методологическият ключ на интертекстуалността – през който Албена Хранова изграждаше предишните си „литературоведски” книги, - но тук този ключ е преработен през други речници, освободен е от собствените му дисциплинарни втвърдявания, за да се разкрие комплексният – и отвъд-дисциплинарен – механизъм на езиковата зараза.
В таза оптика и интертекстът се оказва и обект на изследванията – той е механизъм с политически залози, който често блокира историчността, натрапва й себе си вместо генеалогия. Интертекстовите употреби подпъхват модерни съдържания в множествеността на старите употреби и с това конструират онтологически архаизми, твърди означаеми, опорите на късия разказ. Тъкмо така, например, копнежната фигура на Велика България, привиждана в модерните значения на национална държава отвъд всякакви конкретни исторически обстоятелства и винаги тясна да побере етническия народ, е подпъхната на Средновековието, като заличава всяка негова културна специфика.
Когато един такъв подход се проведе конкретно върху българското писане от последните два века, резултатът е не просто забележително научно изследване, но и интригуващо четиво, доближаващо се до друг любим на авторката му жанр: културологичната кримка. Тук съвсем схематично ще начертаем една карта на завръзките и развръзките в двутомника, нещо като второ съдържание, чрез което в най-добрия случай читателят би могъл бегло „да разузнае” какво му предстои.
Първият том ни превежда през серия от казуси, в които през механизма на езиковата зараза биват лабораторно изследвани (не)успешните истории на институционализацията на дисциплините и на конструирането на „късия голям разказ” на националната идеология. Част ІІ „Казуси” ни превежда през два екземплярни сюжета с акцент върху разликата между тях.
В Глава 1 „Априлското въстание на пътя на културите” Хранова проследява - в периода между Освобождението и Балканската война - битките между „писателите” за еманципиране и автономизиране на полетата на литературата и историографията. Така Вазов публикува откъси от „Записки по българските въстания” на Захари в рубриката „По науката и социологията” на своето списание „Наука” (1883 г.), с което го изважда таксономично от областта на литературата, която оставя като запазена марка за собствените си и за сродни текстове (с. 163 и сл.). Напротив, Димитър Страшимиров в „История на Априлското въстание” (1907 г.) от името на науката „връща” почтително Захари обратно на литературата, за да еманципира позитивистичната историография от несигурната фактологично литературност (с. 173 и сл.). Парадоксално, Страшимиров, освобождавайки се от литературния Захари, всъщност „преписва” наратологичните схеми на Вазов, за да разкаже своите позитивистични факти – „инструментално постигнатата и „изчистена” … историография, заедно със стотиците си страници, попада право и точно в идеографския обхват на един безвъпросно литературен и художествен роман – „Под игото”” (с. 181). Набавената допълнително от Хранова и хронологически по-късна „социологическа перспектива” показва, че Иван Хаджийски в „Психология на Априлското въстание” (1943 г.), еманципирайки социологията от позитивистичната историография, всъщност отхвърля наративните схеми на Вазов, за да възстанови текста на Захари като архетип на социологическото изследване (с. 189 и сл.). „Т. е., различията между историографията и социологията на Априлското въстание през 1907 и 1943 г. – така, както ги извоюват техните основоположници – се оказват на едно свое базисно равнище, всъщност, различия между Иван Вазов и Захари Стоянов. В българската култура литературата пише основополагащия историографски текст и основополагащия социологически текст за Априлското въстание” (с. 195). Тази констатация е достатъчно стряскаща.
Не по-малко стряскаща, обаче, е и друга констатация: а именно, че ако и отдолу – „откъм овчарите, революционерите, редакторите, недоучилите органично надарени писатели, политиците, публицистите” – „спорът между факултетите” е безмилостен и остър (с. 172), то отгоре, на институционалното равнище, „цари не оспорване на полетата, а заварено-договорено позитивистично сработване между тях” (с. 173). Хранова показва, че още в курсовете на историко-филологическия отдел на Висшето училище след основаването му (по-късно факултет на СУ), както и в цялата институционална книжнина след войните (но отново и след 1944 г.), автономията на дисциплините бива смилана (с. 198 – 227). „Казаното дотук ни навежда към предположението, че, въпреки историческата граница 1944 г., има едно принципно общо нещо между междувоенния национализъм и последвалия го сталинизъм – и то е, че и в двата периода, и двете им държави се стремят да притиснат различните полета в културата едно към друго и да размият границите им, организирайки ги около една централна ценност и подход, изобщо около едно само нещо. Голямата разлика е само в това, че докато междувоенният национализъм прибира едно към друго полетата в точката на предмета им – „нацията”, то сталинизмът ги прибира едно към друго в точката на метода им – „марксистко-ленинската философия”, „партийността” и пр.” (с. 226). Така двете десетилетия след Освобождението остават най-либералните в новата българска култура, а идеята за автономия на различните дисциплинарни полета остава “неразвито начало” (с. 227). Дисциплинарните разлики постоянно биват стопявани в „къси разкази”, в клишета, които магмено размиват разликите дори между Захари и Вазов, за да захранват менящите се траектории на „големите разкази” на националната култура.
Ако историографията „преписва” наративните схеми на литературата за Априлското въстание, точно обратното се получава по отношение на средновековието през междувоенния период. През казуса с Фани Попова-Мутафова (т. 1, Част ІІ, глава 2, с. 228 – 331) Хранова показва как след Първата световна война националистическият проект тушира акцента върху Априлското въстание, за да изтегли корените на националната идея назад в далечното минало – в славното Средновековие. Тук историографията е тази, която през хибридния жанр на историческия роман „захранва” литературата с наративни сюжети, които отново се отлагат като „къси разкази” на „големия разказ”. Тези къси разкази прескачат – чрез преизданията на Фани Попова-Мутафова през 60-те, но и като магмени клишета, без позоваване – в литературата и историографията на „левия” късен комунизъм. „Междувоенният десен исторически роман е задал модела на 1300-годишнината” (с. 313).
Тенденцията към смилане на понятийните и дисциплинарни различия чрез все по-голяма „понятийна” хомогенизация е демонстрирана в третия – завършващ - казус на Първия том („Записки по понятията на българските въстания”, т. I, Част ІІІ, глава 2). Хранова тръгва с анализ на различните назовавания на събитията от 1876 г. („движение”, „бунт”, „въстание”, „революция”), които в писането на съвременниците (Каравелов, Ботев, Захари Стоянов, Вазов) „работят като поетизми” (с. 417), както и с анализ на учебниците по история отпреди войните, където събитията от 1876 г. все още са множество различни въстания (Средногорско, Габровско, Севлиевско, Търновско, Сливенско и пр.). „Всички тези множествености се „стягат” около текстовете от 1926 г. (50-годишнината) в общия термин Априлско въстание” (с. 461). Оттук нататък – и най-вече след 1944 г. – в различните дисциплини, но отвъд всякакви дисциплинарни граници, „Априлското въстание” започва да работи като саморазбираемо „понятие” и се превръща в трансцендентално означаемо „на българската историография и въобще на българската публичност” (с. 469).
С този „къс разказ” вече влизаме на терена на Втория том, мащабно изследване на „[п]ораждането и социалното функциониране на значението на понятията [Възраждане, Средновековие, робство], образуващи „концептуална триада“ и политическите интенции на употребите им“ (т. II, с. 9). История на понятията в този случай демонстрира как става възможно нормализирането на употребите на една или друга езикова конструкция, без значението й да се е втвърдило в резултат от победа на един дискурс над друг. Това кара значението да продължава метафорично да осцилира, без да може да бъде парадигмално заковано, но генериращо парадигматични синтаксиси. Онова, което нормализира тези изплъзващи се значения, без обаче да ги направи строги, е институционализирането им в официалната книжнина, институционалното заковаване на късия разказ. Така метафорите стават понятия, без да успеят да се буквализират; изграждат непротиворечив модел, без противоречията им да са снети, отнети или по какъвто и да е начин решени, било то и привременно. Така е съвсем обяснима например невъзможността на предиката „възрожденски“ да избяга от своята противоречива множественост, която става очевидна при всеки опит метафората на „възрождението“ да се буквализира по един или друг начин (който начин неизбежно изключва част от употребите й като легитимни). Тъй като тази невъзможност не може да се преодолее в режима на метафората, тя се прекратява в преминаването към режима на „епохата“, зад която обаче постоянно тлее не(до)умрялата метафора. Така границите на епохата стават нещо, за което не бива да се пита, защото те не спират да се разбягват. Казано с думите на Хранова, „тъкмо метафората в ядрото на термина не му позволява да се превърне в „епоха“ с трайни темпорални граници, макар че самото понятийно разбиране за “епоха“ [...] доскоро се оказваше трайно и самоочевидно“ (т. II, ч. I, гл. 1, с. 30).
През всяко от трите понятия („в/Възраждане“, „Средновековие“, „робство“) Албена Хранова разиграва цялостни речници и тяхната политическа семантика – съвсем съзвучно с Козелековата история на понятията, но с въведени в нея повече случайност и разриви, в духа на Скинър и Рорти. Тази работа е видна навсякъде, но е най-отчетлива в третата част на втория том (частта „Робство“, ), в която движението на „семантично бедната, но тематично хищна метафора“ отново играе между метафора и епоха в юридически, литературни и историографски дискурс, значението й се натурализира, става очевидност, без да минава през буквализация, оставайки си метафорично разпръснато. По този начин „метафората“ и „понятието“ се оказват съвсем не в опозиция – отношението между тях се оказва динамично, в неопрагматистки ключ. Метафората за възраждането, да дадем един пример, се натурализира като епоха на Възраждане, без който и да е от термините да се е буквализирал (т. II, ч. I, глава 3). Още по-драстично това се случва с робството: истинският роб не е буквалният, а метафоричният роб, той е конститутивен за късия разказ (т. II, ч. III, глава 2). Тези натурализирани без понятийна буквализация метафори фигурират (в режимите на всекидневните очевидности) като псевдо-буквализми, а всеки опит за директно буквализиране събужда съпротиви, тъй като неизбежно посяга на тоталността, синоним на неразчленеността и нечленимостта на натурализираните без буквализация метафори. Това има още един решаващ за историята на понятията момент, но и за политическата релевантност на историографските конструкции – безсмислицата се оказва невъзможна.
Казано накратко, това, което ни предлага Албена Хранова, е синтез на философия и социология на културната история в цялата  й многопластовост. Тъй като това е твърде тежко изказване, необходимо е да го илюстрираме. От многото възможности избираме сюжета за режимите на дискурсивното конструиране на в/Възраждането (чрез безкрайна неология, която обаче се маскира като винаги вече наличен език, чийто субект е народът), за изковаването и стабилизирането на тези късновъзрожденски значения, които – къде рефлексивно и политически преднамерено, къде безсъзнателно – шепнат правилностите в новобългарските преводи на старобългарските текстове и подпъхват късновъзрожденски значения в новобългарските преводи на средновековието (от „Проглас към Евангелието“ и „Азбучна молитва“ до „История славянобългарска“), превръщат полисемиите „язик“, „род“, „племе“, „народ“ в синонимии и оттам монолитното изместват „язик“ с „народ“, схванат не като група, множество, сбор, а тъкмо в модерните му значения на национална общност(т. II, ч. II, глава 3). Така се конструира един панконтинуитет на Възраждането, което го довежда до логически абсурд: няма какво да се възражда, защото възраждането е вечно. Неологията на късното Възраждане създава единния народ като субект, на който езикът е само предикат, творейки не друго, а тъкмо езика на този псевдо-вечен субект. По-късното литературно и литературоведско конструиране на самото Възраждане като епоха, чиито апогей е Априлското въстание, изтрива Средновековието от Възраждането, но тъй като Възраждането е нахлуло мощно в Средновековието, подменяйки езика му, и самото Възраждане ще се окаже изтрито от Възраждането, противоборстващите му воли да се самоопредели и самоназове ще бъдат подчинени на една монументалност, която ще го изличи от самото себе си. Обединяването на бунтовната и просветителската линии на възраждането в непротиворечив единен модел е реторически фиксирано от Епопея на забравените и етаблирано от възприемането на този модел като вярната историография както от десните (междувоенно-националистически), така и от левите (пост-сталинистки) политически проекти (т. II, ч. I, глави 3 и 4).
Така, заразена от литературността, заразена не в стилистиките си, а в речниците си, историографията конструира не просто дълго време, а безкрайно дълго време, което всъщност не тече – при никакви обстоятелства и наникъде. Разколебано между „телеологична отсечка“ и „цикъл“, то сякаш не помръдва, макар че политическите конюнктури на „разказването“ му скачат насам и натам. Едно неологистично пренаписано Средновековие, чиито неологизми се разскъсват между стремежа да потънат в анонимна конвенция и стремежа да се запомни авторството им, се оказва винаги вече възраждане, което няма какво да възроди, защото всичко е вече родено и пълно с памет, защото „народът“ монолитно е изтласкал полисемиите на старобългарската дума „язик“, защото езикът е станал предикат на народа, който е винаги вече там, говорещ и помнещ, а езикът никога повече не може пропозиционално да застане на мястото на субекта. И едно Възраждане, чиято вътрешна полемичност, чиято напрегнатост между тягата към авторство и тягата към анонимност, тягата да се изобретява език и тягата да се легитимира речта с езика като предикат на вечния народ, бива натурализирано в епоха, без обаче да се буквализира и да се направи единогласно или поне хармонично (т. II, ч. I, глави 1 и 3).
Това е ефект от надделяването на литературознанието и на самата литература в изработването на речника на/за възраждането (за „робството“ да не говорим), но най-вече от политическата релевантност на литературния проект. Литературата и литературознанието надделяват във формирането на език на историчността на социалния опит. Но заедно с това е създала определен вид усети за историчност, циклещи в кръга на вечното възраждане, което, останало без свое външно, няма какво да възроди. Този изследователски резултат е изведен и демонстриран както през анализ на дискурсите, така и с постоянно препращане към институционалните практики на хуманитарните дисциплини, към битките им да установят йерархични отношения помежду си, към степента им на относителна автономия от полето на политическото. На пръв поглед тази автономия изглежда нищожна, заради „леснота[та] във взаимодействията на междувоенния национализъм и политиката след 1944 г.“ (т. II,ч. I, глава 3, с. 112), заради безпроблемното интегриране на десните междувоенни концептуални и реторически фигури (на мислене и възприятие, на себеотнасяне в крайна сметка) в квазилевия, но всъщност всепоглъщащ дискурс на националната идентичност след 60-те години на 20 век. Политическият синтаксис на „преобразува[нето на] държавното име в етнически образ“ (с. 252) оцелява през враждуващите политически конюнктури. Но парадоксалното е, че това говори не толкова за неавтономността на дискурсите на хуманитаристиката от политическото, а за неавтономността на самото политическо от онова, което го задвижва: литературният проект в сърцето на българската политическа и културна модерност, изковал синтаксиса и семантиката на нашия си къс разказ.
 Това откритие – казва си читателят с тъга – е ключ не само към правенето на културна история, но и към диагностиката на собственото ни настояще. И тогава човек се пита: но нима и аз не съм герой на тази книга, нима и аз не съм там, сред тези любители на тетраграматоните и трансценденталните означаеми, правещи късия разказ на една все национална и безнадеждно национална политическа и културна история, която дори държавните преврати не успяват да пренапишат? Нима не съм и аз един епизодичен, може би даже статист от масовката, но участник в тази културна история, още един носител на заразата, на този културен опит с неговия безнадежден, понякога смешен и безобиден, а понякога опасен романтизъм? И къде другаде бих могъл да съм? И след като вече знам къде съм, тоест знам границите му, как да остана в тяхната теснина? Двутомникът Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура ХІХ-ХХ век отваря границите на този културен опит, освобождава ни от патетиката на късия му разказ, защото натрупването на „големите“ клишета едно връз друго буди смях, а неговите микроистории, станали отново актуална реч в текста на Албена Хранова, отварят хоризонтите на нови културни времена, които можем да разгърнем.
още от автора


1 - 25.02.2012 11:39

Прочит
От: Николай
Доизграждане на културните процеси
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”