Български  |  English

R.Mutt за музея. Разговор с Иван Мудов

- Безспорно, темата за инфраструктурата на съвременното изкуство и ритуалите на неговата презентация е основна в твоята работа. През 2005 с успеха на акцията на подуянската гара доказа огромния интерес към тази тема тук, но не съм сигурна, че това беше наистина показателно за необходимостта от български Музей за съвременното изкуство. През 2010 ти направи опит за регистрация на МУСИЗ като частен музей за съвременното изкуство, но се сблъска с отчайващата незрялост на официалната администрация по тези въпроси. Малко след това, същата тази администрация реализира своята идея за такава институция в САМСИ. Къде, според теб, в целия този контекст е границата между фалшификацията и оригинала, между артистичната акция и официалната реализация на един проект?
- След като прочетох въпроса ти, си дадох сметка, че има голяма прилика между МУСИЗ и САМСИ. Това са два несъществуващи музея.
Акцията на подуянската гара беше възможна именно заради интереса към темата, необходимостта няма какво да я коментираме.
Тъжното е, че създателите на САМСИ копираха толкова дословно подуянската акция – избраха сграда и казаха „от утре ще е музей”.
- Тоест, за да съществува един музей реално, според теб, проблемът не опира толкова до физическата му поява и до сградата, която обитава, колкото до концепцията и до това как той изпълнява функциите си, така ли?
- Разбира се. Съдържанието е с пъти по-важно от обвивката. С МУСИЗ си позволих да тръгна отзад напред, именно за да може да се стимулира диалог за съдържанието. Имам лошото предчувствие, че създателите на САМСИ не са стъпвали в музей за съвременно изкуство, а и да бяха, музеят най-много да се казва българският Помпиду, примерно.
- Да, но знаеш ли, че абревиатурата САМСИ и присъствието на този „музей” породи, например, една забавна контра реакция във Фейсбук, наречена “Не си сам – съвременно изкуство в България”, която обединява хора от иначе много разединената и “скарана” професионална общност. Много символично, наистина. Има ли го това усещане за алиенация и изолация, когато се занимаваш със съвременно изкуство в България? Ти чувстваш ли се сам понякога тук?
- Не, не знаех за „Не си сам”. Щом има реакции, значи всичко е наред. Аз нямам нищо против самотата, дори си падам, но като художник не се чувствам сам. Заложил съм на младото поколение. Това е поколение, което изобщо не се интересува от „скараната професионална общност”. Една от причините да се появи галерия 0gms беше желанието ни да се работи именно с това поколение.
- Твоята стратегия е изградена по модела на типичните Дюшанови парадокси. Ти “строиш” идеята за музей със средства, които са в пълно противоречие с ценностите, които музейната институция поначало отстоява.
Подривната ти дейност спрямо авторитета на музея е пълна противоположност на желанието да узакониш една такава институция. Като трябва да имаме предвид и това, че музеят поначало е бомба със закъснител, дори и на места, където не се налага да се спори кое е съвременно, кое модерно. И в същото време, в местния контекст, в страната на ерзаца, твоите действия изглеждат не парадоксални, а съвсем логични, дори като героичен опит да заместиш административната безпомощност със самоинициатива. Трупаш и колекция, изглежда, че имаш дългосрочен план. Как си представяш ти идеалния музей?
- Не съм голям специалист по темата. В работите ми, свързани с музея, се занимавам с неговата липса. Това е уникална ситуация, от която намерих начин да се възползвам. Ще бъде лицемерно, ако не благодаря на „официалната администрация”, че ми помага така безрезервно да си върша работата.
За мен нещата стоят много по-просто. В идеалния музей има добри изложби и той трябва да предоставя условия за това.
- А трябва ли този музей непременно да има колекция и каква? Трябва ли му поне един „Фонтан”?
- Е, няма да е лошо да има колекция, иначе няма смисъл да се казва “музей”. Относно това каква да е тази колекция, ти би трябвало да имаш по-ясна концепция, аз съм художник, да не си сменяме ролите! За мен всяка колекция, в която има моя работа, е супер!
- В този ред на мисли ми се струва, че “Фрагменти” е много подходяща за целта. Дори се изкушавам да кажа, че най-адекватно би било колекцията на българския музей за съвременно изкуство да е от крадени неща... Това, разбира се, е крайна позиция, но тя е и коментар върху взаимоотношенията на българското изкуство с автори като Дюшан. Кое те накара да “изиграеш” апроприацията като буквална кражба? Защо избра това?
- Аз по принцип имам малко по-радикални разбирания, но конкретно за кражбата... човек краде, когато му е опрял ножът до кокала. От друга страна, западните музеи имат много крадени неща, дори няма да е пресилено, ако кажа, че са пълни предимно с крадени неща. След 1989 бяхме поставени в ситуация, в която трябваше да догонваме. Във „Фрагменти” си избрах да ги догонвам с краденето. Освен на Ноев ковчег, музеят може да бъде оприличен и на Аладинова пещера.
- Преди няколко години видях на звънеца ти надписа „R.Mutt”. Когато Дюшан прекрачва авторовото име и подпис като фактор, който определя стойността на произведението, едва ли си дава сметка, че 100 години по-късно ипостасите на неговата анонимност ще се превърнат в толкова чест обект на апроприации, колкото и “реди-мейдите” му.
Музеят САМСИ в момента прилича по скоро на „ready-made”, който се мени според съдържанието, което попада в него. Как би подходил ти към един такъв обект, ако приемем примерно, че си се преродил наистина в небезизвестния производител на писоари и знаеш всичко за неговите радикални схващания за конвейерното производство?
- САМСИ не е нито “ready”, нито “made”. Дюшан се е превърнал в нещо като патерица, на която се подпираме. Опитвам се да го залича или поне да се отърва от него. Колкото до „реди-мейда”, той е бил налице още, когато Бог е поставил себе си в друг контекст, създавайки човека, после се изсмял на резултата и се появила иронията.
В днешно време иронията е сериозен проблем, вирус, към който сме много податливи и нямаме имунитет. Позицията на човека, седящ отгоре, подиграващ се на всичко, е абсолютно закопаваща. Разбира се, аз обичам да е весело, но това, което правя, е комедия, а в комедията си вътре и участваш.
- Да, но твоята критическа позиция като художник не изхожда ли винаги точно от иронията и насмешката към определени нередности? Тоест, ти всъщност не преживяваш тези нередности като сериозен проблем, а ги използваш само като сценарии за поредната „комедия”? Или по-скоро твърдиш, че не вземаш себе си насериозно?
- Напротив, преживявам ги тези нередности и то не като сценарист, а като актьор. Като споменах комедията, имах предвид нейния класически аспект. За мен има съществена разлика между ирония и комедия. В комедията не си отгоре, а си вътре и всички “смешки” са на твой гръб.
Ще те излъжа, ако кажа, че не се вземам насериозно или не се опитвам да го правя. Иначе няма начин да вършиш каквото и да е. От друга страна, винаги е добре да можеш да се дистанцираш от работата си, за да имаш обективна преценка. Това, обаче, не значи, че не се вземаш насериозно. Много е забавен лафът “тоя се е взел много насериозно” - сякаш да се вземаш насериозно е несериозно.
- Кое, според теб, може да легитимира един музей за съвременно изкуство като такъв в нашия контекст, без да поляризира до крайност средата? Какво/Кой ще му гарантира необходимата институционална аура и ще му върне силата да узаконява артистичните “фалшификации”?
- Аз не виждам нищо лошо в поляризирането. Никой не е казал, че музеят трябва да е само един. Нека имаме избор, нека публиката има избор. Вече съм абсолютно убеден, че музеят трябва да е частен. Държавата в лицето на Министерството на културата няма нужните качества да се справя с каквото и да било. За всички ще е по-добре, ако това министерство бъде закрито, а САМСИ – приватизиран.
Въпросите зададе Светлана Куюмджиева


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”