Каква полза, ако повредиш на Земята, а спасиш душата си? " /> Култура :: Изборът на "Култура" :: <i>Каква полза, ако повредиш на Земята, а спасиш душата си?</i>
Български  |  English

Каква полза, ако повредиш на Земята, а спасиш душата си?

 

Бруно Латур (род. 1947 г.) е френски социолог и философ на науката. Той е дългогодишен преподавател по социология във Висшето минно училище и Института за политически науки в Париж, където ръководи Центъра за изследване на организациите. Чел е лекции в Лондонското училище по икономика и в Харвардския университет. През 2007 г. той влиза в листата на 10-те най-цитирани интелектуалци в сферата на хуманитарните науки, според класацията на The Times Higher Education Guide. Сред по-известните му книги, освен познатата и на българския читател Ние никога не сме били модерни, София, КХ, 1994, са: Науката в действие (1989), Арамис или любовта към техниката (1994), Политики на природата (1999), Един множествен, но общ свят. Разговори с Франсоа Евалд (2003). Пълният текст на предложената тук лекция ще бъде публикуван в сп. „Християнство и култура”.
 
 
Църквата се защитава не само чрез своите доктори, светци, мъченици, чрез славния Игнаций и шпагата на неговите ученици. Тя отправя призив към всемира! Атакувана от разбойници в ъгъла, Католическата Църква се защитава чрез всемира!
Пол Клодел, „Сатенената обувка”, 2-ри ден, сцена V
 
Преди няколко месеца присъствах на меса в църквата „Св. Тома”, в чиято енория е странният кампус на Университета в Чикаго, анклав в огромно черно гето. И бях стъписан в момента на общата молитва да чуя как свещенослужителят отправя молба да споменем в молитвите си „изчистването на езерото Мичиган”. За първи път чувах да се молят в църква за успеха на екологична акция… Как бих могъл да допусна, че езерото Мичиган, което в продължение на два века не е било подлагано на никакви замърсявания от човешки произход, ще заеме своето място сред бедните, болните и заблудените, сред всички онези, които обикновено се споменават в общата молитва по време на католическата меса? И ако езерото Мичиган, лишено от органичен живот, трябва по тази причина да заеме място в списъка на страдащите, то следва ли от това да се направи заключението, че списъкът на греховете, които сме в състояние да извършим, следва да се продължи в тази насока? Явно, ако сме допринесли за замърсяването на езерото Мичиган или сме забавили неговото почистване, или пък сме останали безчувствени към важността на тази кауза, това за енориашите на църквата „Св. Тома” се превръща в нов грях, който те са се научили да изповядват и за който търсят прошка?
Не, не се усмихнах на тази необичайна молба за молитва като на някаква странност Ню Ейдж, която да насочи университетските cool хипита към някаква шик версия на греха. Напротив, намирам този въпрос за още по-неотложен, сещайки се за едно пренебрежително изказване на някогашния министър на Роналд Рейгън – Джеймс Уат, при това натоварен с опазването на околната среда. За да оправдае решението си за масова експлоатация на горски масиви и на открити въглищни находища в природните паркове, той заяви, че тяхната защита била безполезна, защото: „Христос ще се завърне до няколко поколения”. Защо тогава да се притесняваме, щом всичко така и така ще изчезне. Нека се възползват нашите приятели от големия бизнес... Признавам, че случилото се през 1981 г. е една леко софистицирана и не много религиозна версия на темата за Апокалипсиса, нещо като американски вулгарен римейк на френската монархическа максима: „След мен и потоп!”.
И все пак, нима Джеймс Уат не се осмели да изрази нещо, което множество църкви продължават да проповядват, макар и под доста по-възвишени и по-духовни форми? А именно: всичко преходно, плътско, материално, мимолетно, всичко в този свят на измамни привидности има по-малко значение от онова, което е трайно. Затова тъкмо на трайното, вечното и неизменното следва да поверим съкровището на нашето сърце. Не се ли проповядва тъкмо това в неделя? Ето защо, не без известно смущение, аз си позволих да преобърна смисъла на тези евангелски слова, превръщайки ги в заглавие на своя доклад: „защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, но повреди душата си?”. Цялото духовно развитие не е ли обърнато към трайното за сметка на преходното? Нима не към небето обръщаме поглед всеки път, когато ни говорят за живота на духа? Кой измежду нас, ако го помолим да обрисува екстаза на светостта, би имал нелепата идея, че святото трябва да гледа не към небето, а към земята?
А ако се мамим относно тълкуванието на тази заръка? Ако сме прочели зле Светото Писание, както и втората книга - тази на Природата? Ако „устойчивото развитие” на нашата душа не означава изоставяне на Земята в полза на Небето, а друг начин да подходим към междинното, преходното, крехкото?
Аз не разполагам нито с ерудицията, нито с необходимото благочестие, за да се заема с тези големи въпроси (единствената екзегеза, която практикувам, е тази на научните текстове и на ученото писание, а не, уви, на Светото Писание). Ето защо предлагам по-скоро размисъл върху серия от парадокси, в които съм потопен. Да кажем, че аз представлявам тези, които се обръщат към теолозите и екзегетите, за да им поставят следния простичък въпрос: „Как вие ще разработите въпросите на екологията?”. И може би с още по-голяма настойчивост: „Защо вие, пазителите на Въплъщението, сте престанали да се интересувате от Земята, за която е възвестено, че скоро ще ни липсва?” Или пък, за да съм още по-настойчив: „Как да спася душата си, ако аз, моите деца или внуци ще сме погубили Земята?”
Ще ми възразите, може би, че екологията рядко фигурира сред програмите по теология. Ще ви отговоря, че е така, но нали самите вие често говорите за есхатология и морал. Нямам ли тогава известно основание да смятам, че моралният смисъл променя насоката в зависимост от това дали ще се обърнем към небето или към земята? Имаме ли основание да смятаме, че всеки традиционен морал бива суспендиран или поне обновен от въпроса за края на времената? И не е ли това тема на многобройни настоящи и наложителни изследвания?
Не смятам, че преувеличавам, като твърдя, че обектът на тези специални изследвания от доста време убягва на теолозите: той се е превърнал в обща грижа на милиони хора, които изобщо не познават етимологията на думите „Евангелие” или „Апокалипсис” и от доста отдавна са се отдалечили от църковните ритуали. Дискурсът за края на времената поне от няколко десетилетия намира публичност. Няма такъв човек, който да не е загрижен днес от заплахата за изчезването на света, такъв, какъвто го познаваме. И възвестяването на Края на времената съвсем не е Блага Вест, едно „евангелие”, а много лоша новина, едно „контра-евангелие”. Този Апокалипсис има своята еуфорична версия (нали Джеймс Уат наивно смята, че това го освобождава от задължението да пази естествените паркове на Америка), но също така и своята „дисфорична версия”, изразена от т. нар. „пророци на нещастието”, за които на шега се твърди, че те представят „апокалиптичната визия” за еволюцията на планетата. Всяка седмица излиза по един доклад, чието съдържание, макар и твърде техническо, е буквално есхатологично, защото известява в детайли и статистики края на времената или във всеки случай - края на нашия начин на живот. Ако някога, в оптимистичната си версия, нещастията на времената е трябвало да бъдат последвани от идването на Царството, в черната си версия този Апокалипсис ще сложи край на щастието и на старото безгрижие.
Заплахата от „ядрен Апокалипсис” – друг библейски термин, прехвърлен в текущото – поне от края на Втората световна война не ни кара да усетим друго (покрай множеството екологични кризи), освен: „Краят на времената приближава”. Този нов край на времената, обаче, не се възползва от всички специални холивудски ефекти, от които се очаква да ни накарат да потреперим и които придават естетическата сила на Апокалипсиса на св. Йоан. От тази гледна точка, ядрената заплаха (в която ние живеем с все по-голямо безразличие) прилича по-скоро на трепетна сценография на свещения текст, отколкото актуалните и многобройни заплахи на екологията.
Има в ядреното унищожение нещо мигновено и толкова радикално, че не можем да не изтръпнем, както при собствената си смърт. Между ядрената заплаха и екологичната заплаха има същата връзка, както между ненадейното и продължителното заболяване - първото ни ужасява по-малко. Друга основна разлика между двата „Апокалипсиса”: ядреният Холокост си оставя висящ над нашите глави и в бъдеще, докато всеки вижда екологичния край на времената в градината си, в кошницата в супермаркета, по телевизията, в банковата си сметка. Ние сме вече там. Краят на времената наближава.
Не смятам, че се заблуждавам с твърдението, че традиционните апокалиптични теми разкриват внезапната поява на един катаклизъм, дошъл отвън, но стоварил се върху клетите човешки същества, които биха могли, разбира се, да бъдат отговорни за него поради своите злодеяния и грехове, но никога не са преки деятели на собственото си разрушение. Огънят, поразил Содом и Гомор, идва от висините, но се стоварва върху градовете. Може да се каже, че ядреният Холокост силно наподобява този мизансцен, доколкото „ядреният огън”, отприщен от власти, укрити в бункери, се стоварва върху главите на бедните хора във вид на божествен огън. (И политическата власт си отрежда тъкмо квази-божествена сила чрез правото на живот и смърт над цялото човечество, делегирано на този, който може за натисне прословутото ядрено копче). Обаче краят на екологичните времена има една особеност. И тя е, че милиарди човешки същества са отговорни (макар и не в една и съща степен) за нещастието на други милиарди човешки същества. Водата на Потопа този път не приижда отгоре, за да удави греховете на човеците, а самите грешни хора са тези, които с редица действия ще издавят хората грешници. Ние сме тези, които налагаме края на времената на нас самите в един стъписващ ефект на сляпа рефлексивност. Всеки измежду нас – в зависимост от това дали сме богати или бедни, влиятелни или безгласни букви, прахосници или аскети – е едновременно невинната жертва, злосторният грешник и ангелът унищожител.
Вярно е, че в евангелските текстове темата за края на времената изцяло видоизменя обичайните схващания за морала, здравия разум и политиката. Смятам, че е така и в наши дни, каквото и да е впечатлението, което можем да извлечем от тези противоречиви предсказания (щях да кажа пророчества) за екологичните кризи. Едно нещо е сигурно: всички въпроси на морала и духовността се оказват наново подчинени на нова есхатологична неотменност. Невъзможно е да се дефинира кое е устойчиво и кое преходно, кое е високо и кое ниско, кое е добро и кое зло, кое е човешко и кое нечовешко, без тутакси да не отекне следното предупреждение: „Внимавайте! Наближават времената, когато рискувате да погубите Земята”. Другояче казано, наближава часът на истината за всяка духовност, обърната към Небето. И ако наистина, както претендирате, сте откъснати от всяка земна участ, то какво ще остане от душата ви? Голямата добродетел на екологичните кризи и на съпътстващата ги есхатология е, че подчиняват дуализма на това сетно изпитание, на този experientia crucis: тялото ще ви бъде отнето за добро, така най-сетне ще видим какво ви остава! Само последователите на Слънчевия храм биха могли да се зарадват на подобна транслокация извън условията за съществуване на синята планета. За останалите погубването на Земята, дори без да го предполагат, би означавало да погубят душата си. Някои „човеци” наистина се смятат и за „синове Божии”, ала всички те, в крайна сметка, са „земляни”. Дори бих дръзнал да кажа, че подражанието на Иисуса Христа се състои в това да правим „като Него”: сиреч, да се обърнем най-сетне към погиващата Земя, изоставяйки упокоя на Небето.
Но какво означава „да се обърнем към Земята”? Дали това означава „да се обърнем към природата”, „да се върнем към природата”?
Мнозина еколози, повърхностни или задълбочени, обвиняват християнските богослови (а също и еврейската мисъл), че са отговорни за модерната hubris, защото били съдействали за развитието на науката и на техниката (парадоксално обвинение за тези, които пък обвиняват християните в обскурантизъм...). По този начин те открили пътя за властната самозабрава на човека (на мъжкаря), предоставяйки му поле за действие, което никаква контра-власт вече не е в състояние да ограничи. Някои еколози претендират, че без теологията, надарила всички твари с неоспоримата власт на самия Адам, планетата не би била накърнена по такъв начин. Обвинението гласи, че дълбоката аморалност на християнския морал преди всичко се дължи на делението между трайното духовно спасение и преходната материалност, която служи само за рамка и декор.
Излиза, че дължим долния материализъм, отговорен за всички катастрофи, преди всичко на християните – първо на католиците, а сетне на протестантите. Или, другояче казано, че всички християни са подобни на Джеймс Уат - безразлични към материята, която са се научили да овладяват и съответно да презират.
Ето защо всички тези критици търсят решение на екологичните кризи в нов натурализъм, чиито тенденции могат да се открият в ритуалите на някакво ново езичество, което, доколкото не е било прогонено от мисионерите, позволява „да живеем в хармония с природата”. Единствено свети Франциск от Асизи бива помилван от тези критици (успокойте се, няма да говоря за св. Франциск, за неговия вълк и птици или за „неговата сестра Луната”, както няма да цитирам и текстовете на Декарт за това как „да станеш господар и притежател на природата”).
Без да пренебрегваме меркантилните глупости на Джеймс Уат, би трябвало да сме забравили всичко от религиозната история, както и от историята на науката, за да не видим, че космосът винаги и изцяло е бил включен в цялостното дело на Въплъщението. А не само хората. И ако е вярно, че теологията доста се е рационализирала, поне в западната традиция, и е последвала развитието на модернистката философия, ставайки все по-антропоцентристка, то не по-малко вярно е, че цялото Свето Писание и цялото старо религиозно изкуство си остават „космоцентрични”. Теологията е станала кантианска, но може да се каже и че духовността е извършила „коперниканска революция” в обратния смисъл на думата, завъртайки наопаки цялостното познание, морала и естетиката около чисто човешки категории. И въпреки процеса срещу Галилей, истинската коперниканска революция е била извършена, при това много преди Коперник, от тези, които са превърнали целия космос в център, около който би трябвало да се върти цялостната история на Творението. Нали и то „стене в родилни болки”. А не само човечеството. Когато призоваваме Светия Дух, то не е за да изтрие сълзите от лицата на единствените човеци, а за да „обнови лицето на Земята”. Споровете между науките и религиите трудно прикриват един друг и много по-дълбок спор: между тези, които говорят преди всичко за космоса (науките и религиите), и онези, които говорят само за хората и техните интереси. Ще дръзна ли да кажа, че истинският спор се води между космоцентристите (смесица от учени и духовници) и антропоцентристите (да не кажа „хуманистите”)? Хуманистите, бидейки без космос, силно наподобяват членовете на сектата на Слънчевия храм, очакващи срещата с тяхната комета. Може ли да се твърди, че те имат морал или духовност? Ще рискувам да отида докрай: може ли все още да се твърди, че съществува „хуманистки морал”, когато екологичната есхатология хлопа на вратата?
Критиците еколози с право се оплакват, че Църквата учи на „презрение към природата”, паралелно на капиталистическите похищения, вместо да ни учи да я зачитаме. Напротив, оказва се, че зачитането на природните закони е единствената спирачка срещу човешкото злосторство, и че, всъщност, Църквата е изгубила света, който изслушва с вежливо одобрение, онова, което тя има да каже в сферата на морала, без да държи сметка за него. И то в момент, когато екологичната есхатология премахва всички стари изисквания на морала и на здравия разум, като по този начин наново се завърта колелото на нашата загриженост за космоса. Позоваването на природата, на естествения закон служи като пробен камък на цяла серия от противоречиви въпроси, докато природата, излязла изпод ръцете на учените, никога няма законовия характер на безспорен закон. Понякога имаме усещането, че догматиката е по-рационалистична и от най-рационалистичните учени: тъкмо на законите на природата е отредена задачата да дефинират не само истинното и неистинното, но също така доброто и злото! Вече показах другаде, че по същия начин, както зачитането на природата е погубило еколозите, карайки ги да прегърнат химерата на най-злите си врагове, така и Църквата, нахвърляйки се срещу природата, рискува да погуби най-дълбокото си призвание - Творението “в родилни мъки”.
Виждаме, връщайки се към Земята, че не е едно и също „да се върнеш към природата”, „да зачиташ природата” и „да се съобразиш с природата”. Антрополозите ни наложиха едно клише, според което е имало щастливи народи, живели „в хармония с природата”, по същия начин, както археолозите пуснаха друго клише, според което е имало езичници, които са „зачитали природата” – от Великденските острови до езерата на Юра, макар техният урок да е винаги един и същ: все по-далеч в унищожението - чак до последното дърво, до последната риба, до последния заек. Ако се вярва на основополагащата книга на Филип Дескола, природата или по-скоро натурализмът е културното изключение на част от човечеството – нашето (само ако приемем, че сме били модерни, нещо, което аз оспорвам). Ако не искаме нищо да разберем от екологичната есхатология, ако се стремим към тройна слепота – научна, религиозна, политическа - по повод на толкова основополагащо събитие като екологичните кризи, тогава едно е ясно: достатъчно е да си мислим, че става дума само за природата, за нейните закони и защита. Това, че има симпатични нео-езичници, искащи „де се върнат към природата” и да ядат само диво зърно, не трябва да ни кара да се върнем назад, впрочем, както е със становищата на Курията, която иска да разреши мащабния въпрос за човешкото възпроизводство само чрез „естествени методи”… По отношение на природата са абсолютно неприемливи всички тези остарели теории от римското право в съчетание с природните паркове, картезианския дуализъм, комерсиалните сметки, зеления туризъм, биоетикетите…. Да оставим всичко това зад гърба си. Нещо, на което сегашната есхатология, слава Богу, слага край: времената са решаващи. Вече става дума не просто за природата, която „ще отмине”: тя вече е отминала; всичко, от което е била съставена, е преобразено! Великият Пан е мъртъв.
От тази гледна точка ми се струва, че голямата религиозна традиция трябва да се притече на помощ на екологичните движения, чиито проповеди водят до безпътица. На тези, които са се въплътили в тварния свят, за да го преобразят издълбоко, е необходим урок, различен от: „не се множете и намалявайте!” Защото няма „природа” за защитаване, а има Творение, което трябва да продължи. Ето защо би трябвало да се възвърнем към догмата за Въплъщението, към този фундаментален урок, че там, където е имало грях, има и Изкупление. Екологичната есхатология е дискурс за края на времената, а не е призив за Апокалипсис. Както християните е трябвало да научат в скръб, траур и разочарование, че „Пришествието на Царството” изобщо не означава „край на света”, а че би трябвало да обитаваме по съвършено различен начин тази „долина на плача”, по същия начин ми се струва, че пазителите на Въплъщението би трябвало да разберат, че залогът на екологията чисто и просто следва насоката на Творението. Ето защо, трябва да се нагърбим с нещо, което духовниците иначе презират. И това не е „долината на сълзите”, не е Империята, а са науките, техниката, пазарите, земното кълбо. Тъкмо защото сме изобретили всички детайли на нашето съществуване, би трябвало да продължим да бъдем още по-изобретателни. Аз, колкото и да изглежда изненадващо, твърдя, че екологичната духовност няма нищо общо с Небето или с природното, а с изобретеното и направеното, сиреч с тварното.
Но за какъв вид създател говорим? Всички вие знаете историята за Франкенщайн, но може би сте забравили, че Виктор Франкенщайн, създателят, за разлика от това, което често се изтъква, съвсем не е бил обзет от hubris, че се е осмелил да създаде от различни елементи живо същество. Това признава самият той, когато, в изблик на разкаяние, преследва чак до Северния полюс създанието (останало без друго име в романа на Мери Шели),за да го унищожи, така че то да не се възпроизведе и да не завладее Земята чрез престъпните си недоносчета. Това е простимият грях, който той приема да изповяда, за да прикрие истинския, смъртния грях. Романът на Мери Шели отива много по-далеч: истинската грешка на Виктор, тази, която прикрива в бурното си разкаяние при гонитбата на човека – по-точно на чудовището – е, че той изоставя създанието, след като го създава. Ужасен от видяното в лабораторията, Виктор бяга. Такасъзданието е принудено да се научи да се оправя само в един враждебен свят, който го превръща в зъл, чудовищен и престъпен. Нима самото то не казва на Виктор при срещата им на ледовитото море: „Родих се добър, но станах зъл заради теб”. Другояче казано, „защо, защо ме изостави?”
Връзката, която прави Мери Шели в разгара на английската индустриална революция с моралната теология, е съвсем очевидна. Но съществува друга, по-любопитна връзка, за която научих наскоро – с климата. Твърдят, че една от причините за появата на романа било изригването през 1815 г. на индонезийския вулкан Муни Тамбура, което дотолкова смрачило небето в продължение на цяла година, че приятелите на лорд Байрон не могли да направят през лятото на 1816 г. предвидените екскурзии из Алпите... И били принудени да се отдадат на измислянето на черен роман. Първи урок, добре познат на всички производители, на всички създатели: човекът е създаден по образ Божий, но никой не владее създаденото. Никой създател никога не е властвал, нито е контролирал създаденото. Изненада, да, но господство или контрол, command and control, никога. Нищо не е по-измамно в този смисъл от принципа verum factum.
И ето вторият урок, особено важен в това отношение: истинският грях не е в това да създаваш, а да изоставиш творението си на самото него, да избягаш с ужас от неочакваните последици на своя проект, както го прави Виктор в края на романа, твърдейки, че е време „да се връща вкъщи”, за да си отглежда градината, отказвайки се от изобретения. Препрочетете „Франкенщайн или Новият Прометей”: самият Бог не е изоставил своето Творение и му е проводил „възлюбления си Син”, а, вие, земляните, изоставяте множеството си създания и се оттегляте, лицемерно оплаквайки вината си. Бог е възлюбил света, но не и вие? (Той е имал избор – вие не, вие нямате други Земи…). Единственият морал, който би следвало да изобретите, е този на един Виктор, който не бяга пред чудовищата, излезли изпод ръцете му. Творението може да бъде отново подкрепено, обикнато, изкупено, то не може да бъде преустановено. Колкото и странно да прозвучи, трябва да обикнем науката, техниката, пазара, накратко - сътвореното на Земята, за да съумеем да обновим нейния лик. Ние сме Прометеевци и трябва да продължим да бъдем такива, но този път „по образ Божий”. Дали „Прометеевството” е християнска добродетел? Във всеки случай, поне такъв е урокът, който извличам от този роман на антиципацията.
Можете ли да си представите разказа от книга „Битие”, видян и коригиран през призмата на Мери Шели? Как Богът Творец, след като измайсторява от глина и греховност тези земни персонажи – Адам и Ева, с белези по лицата като Борис Карлоф, бива дотам стъписан от стореното, че изоставя онова, което не прилича вече на земен рай, а по-скоро на лаборатория в безредие? И как ние, клетите незавършени твари, сме станали зли и злосторни вследствие на това изоставяне? Нали тогава първородният грях, в който ни обвиняват още от началата на света, ще бъде не наш, а на Създателя, виновен, че не е разграничил ясно дървото на доброто и на Злото. Тогава би излязло, че Той, подобно на Виктор, е обвързвал акта на творението с непосредствения успех, без да си дава сметка, че всяко творение започва зле и едва постепенно набира добродетели, и то в рамките на един продължителен и предпазлив опит, който изисква внимателни грижи и който никога не може да бъде прекъснат, без да се съгреши срещу надеждата. Земният Рай не е бил в лабораторията на Виктор, а пред нас, може би.
Ако не съм ви преуморил с тези мои парадокси, ми се струва, че е крайно време да се спра на най-трудния въпрос: „Каква полза, ако повредиш на Земята, а спасиш душата си?”. Вие знаете по-добре от мен, че никоя религия, включително и християнската, не е съумяла достатъчно ясно да дефинира Откровението. Което е парадоксално, защото всичко изглежда свършено и в същото време начева отново. Всяка религия е постоянно изложена на заплахата от светотатство. Историята на Църквата, на догмата, на духовността е историята на едно постоянно движение, на постоянно учене, на постоянно изобретяване, за да се улови, макар и във винаги нови контексти, определена дистинкция, за която вече се е смятало, че е постигната в някоя друга. От „мозаичната дистинкция”, ако възприемем израза на Ян Асман, чак до наши дни тази история никога не е преставала. И не би трябвало да престане, защото със сигурност ще изпаднем в заблуждение, ако сметнем, че сме я преустановили. Историята на спасението не е величествено разгръщане на една безспорна причина, а, напротив, постоянно възобновявано колебание в страх и трепет, че не сме схванали посланието. От тази гледна точка, Апокалипсисът, есхатологията, моралът и дори догматът са само преходни начини на ситуиране на радикалния разрив, на свръзката, която ние винаги се опитваме да установим чрез ритуала и дискурса, тук, там или другаде. Да, това е краят на времената, ала не е казано за кое време, нито за кой край става дума.
Същото, разбира се, е с разликата между душата и тялото. Със сигурност същото е и с разликата между Висините и Низините, Небето и Земята. Тъкмо тези изхабени метафори несъмнено визира Евангелието, когато произнася следната силна фраза: „И ако те съблазнява окото ти, извади го…” Ако една метафора, колкото и да е почитана, вече не ни насочва, не улавя и не служи за различаването на истинното от неистинното, тогава трябва да я изтръгнем, да я преобърнем, да я раздробим (в това се е състояло цялото огромно начинание на обновлението, предложено от Пеги, за когото Всевишният Бог внезапно намира своето място, озовавайки се в Низините – „Клио”, трябва да препрочетем „Клио”). Същото със сигурност е при вековечното различие между преходното и устойчивото, непостоянното и постоянното, светското и духовното. Какво морално, религиозно и християнско има в употребата на тази изтъркана словесна фигура? И обратното, не усещате ли до каква степен би могла да се обнови всяка есхатология, ако тя се заинтересува по-отблизо от вибриращите метафори, които говорят за Земята и нейното непостоянство? Знам колко тривиално ще прозвучи в тази връзка всяка алюзия за тема като „устойчивото развитие”. И все пак, защо да не възприемем дори частица от това различие, което споменаванията за душата, Небето вече не са в състояние да уловят? Трайното не е това, което трябва да търсим, напускайки света, а онова, което трябва да накараме да трае с постоянна грижа, като внимаваме във всеки миг, с безкрайни предпазни мерки относно самото „развитие”. Голямата разлика вече минава не между Ниското и Високото, Земята и Небето (колко би било лесно: достатъчно е да се измъкнеш, да избягаш, да изчезнеш, да се скриеш); тя вече минава между грижливостта и безгрижието, с което се отнасяме към създаденото от нас. Може би ще сметнете, че това не е достатъчно, за да се улови голямата разлика между Спасението и Погибелта? Ето защо тъкмо земята не трябва да бъде погубена, а трябва да бъде спасена, като стане малко по-трайна. Постоянството е тъкмо в непостоянството, Бог е във времето, нима в това не е самият догмат? Оттук и стъписващото твърдение, което, обаче, непрестанно трябва да се повтаря, за да стигне до нас: „Каква полза, ако повредиш на Земята, а спасиш душата си?”.
Забелязали ли сте един странен парадокс, при това политически, с който наистина ще завърша? Днес се оплакват от „изоставянето на революционните идеи”. Изглежда, че широката публика няма достатъчно енергия, за да си въобрази други начини на живот - че вече не съществува утопия и че самата младеж, преждевременно състарена, е принудена да приеме, подобно на предишни разочаровани поколения, че „светът е такъв, какъвто е”. Светът, такъв, какъвто е? Наистина. Това е забавно, защото никога досега есхатологичните теми не са засягали с такава сила толкова широка публика. От една страна ни казват, че „краят на времената наближава”, а от друга – „вече няма революционен дух”. Ако все пак има нещо революционно в духа на екологичните кризи, които се умножават пред очите ни, то е, че сме принудени из основи да преначертаем целостността на нашите съществувания, архитектурата на нашите градове, начините ни на живот, та дори и списъка на съществата, с които ще трябва да съжителстваме. „Да обновим лицето на Земята” - това не е ли революционна програма? И все пак, има разлика между темата за революцията и тази за екологичната есхатология. Същата разлика, каквато, струва ми се, съществува между Апокалипсиса и края на времената. Старата политическа революция беше радикална, при това тотална, масова и ненадейна. Екологичната есхатология също е радикална, но тя е детайлна, бавна и въздейства върху голям брой полета чрез промяната на навиците на милиарди хора. Смятам тази втора визия за края на времената за безкрайно по-революционна, по-материалистична, по-радикална и в крайна сметка - по-политическа и по-благочестива, отколкото предходната.
Ще ми простите, надявам се, че не намерих друг път в търсенето си на смисъла, който трябва да придадем на любовта към земята. Ала нали тъкмо в устата на деградиралия вицекрал Клодел влага тази стъписваща реплика: „Църквата отправя призив към всемира!”
 
Превод от френски Тони Николов
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”