Български  |  English

Въпроси за Ани Илков

 

Ани Илков. Събрано. Жанет 45, Пловдив, 2011
 
Макар че 50-те години в един човешки живот са време, все още рано за равносметка, събраната лирика на Ани Илков ни дава възможност да видим поне две неща. От една страна, разбира се, присъствието и значимостта на неговото творчество в продължение на три много различни десетилетия. От друга страна, тя е много полезен начин да разберем колективното, нашето през дискурсивната оптика на единичното, чуждото преживяване. И да си отговорим на някои въпроси, които традиционно обкръжават присъствието на Ани Илков. Какво беше мястото му в интелектуалната вълна на 80-те години? Мит или действителност е разпространеното твърдение, че това е „Поетът на прехода” през 90-те години? Успя ли началото на ХХІ век да изчерпи способността му да олицетворява авангардните настроения на новото време? И в крайна сметка: има ли „вечен” бунтар, или житейският опит неизбежно усмирява душата на всеки човек?
Последователното, коректно към оригиналите подреждане на всички стихосбирки (шест на брой, издадени през периода 1989 – 2004) помага много, за да се обгледа и прецени развитието на Ани Илков. Любов към природата (1989) с Поля и мостове (1990) го разполагат сред умерения авангард на лирическите търсения през 80-те години. Ако представите ни за добра литература са „по-класически”, това ще бъдат и най-добрите му стихосбирки. Красивата употреба на словото в типичния за десетилетието метафорично пренаситен режим, „природният” човек като алтернатива на един вече изхабен свят, богата гама от библейски символи и асоциации, джендър стереотипи, типични за интелектуалстващия мачизъм на „мъжките момчета” от края на тоталитарното време, безгранично царство, в което властва себеобичният Аз... Всъщност, такива бяха най-добрите интелектуални поезии на 80-те години, да спомена само Борис Христов и Георги Рупчев сред техните автори. Вече можем да отговорим на първия поставен въпрос. Да, за последното десетилетие на нашия комунистически свят Ани Илков е сред най-добрите владетели на поетическото слово: умерен бунтар, начетен човек, чудесен творец на поезия – без, все пак, да надхвърля типичните за авангардния опит на своето време граници. Всъщност, не е правилно да говорим за двете книги като еднакви, въпреки малката разлика във времето на тяхното публикуване. Поля и мостове изведнъж „изсипва” всичко, което не е можело да се появи в дебютна книга преди 1989 г. Тя е преходна към „Поета на 90-те”; тук вече срещаме първите мистификации, стремежа към отърсване от игото на красивия език, постмодерната хуманитарна начетеност, пародии на високото; гротеската и абсурдът са кипнали, готови да избухнат в нова поетическа тъкан... Цикълът Наташа, с който завършва книгата, вече принадлежи изцяло на 90-те. И тук можем да отговорим на още един въпрос. Да, Ани Илков е първият, който прояви в системен и културно осмислен режим новозародената жажда по постмодернизъм в българската поезия.
Онзи сборник, обаче, който утвърждава неговото присъствие не просто като начало, а и като кулминация на постмодерната лирика от 90-те, е Изворът на грознохубавите (1994). Тук всичко изглежда exemplum за този начин да се прави поезия: разговорната деестетизация на езика, пародията на склерозиралите национални клишета, пастишът, травестията – всеки критик би могъл да използва като терминологичен наръчник известната книга на Михаил Бахтин. Дълбоките размествания в политическата действителност са отключили усещането за карнавал. Поетът е там, вътре, в сърцето на карнавалното, той е щастлив и свободен в лудостта си да пробва границите на възможното, да посяга към невъзможното, да руши и размества привичното. Някак възвишена, екстатична книга, която изразява опиянението на интелектуалния разум в една ситуация, която най-неочаквано сбъдва бунтарските му копнежи. В тази книга най-пълно и разнообразно се случва постмодернизмът в българската поезия на 90-те; и не само заради манифестните текстове. В края на книгата, обаче, срещаме цикъла Orbis tertius, в който карнавалното започва да се самоизчерпва и можем да видим как празникът бавно зацикля в себе си. Следват Етимологики от 1996. Тук вече всичко е скромно – от обема на книгата до езиковите експерименти и празничното изригване. Нова е само темата за роботите, за „ороботяването” на съвременния човек, набираща скорост и в западната хуманитаристика по същото време.
Със Зверовете на август (1999) буквално и символично приключва Десетилетието на прехода. Тя иска да каже всичко онова, което според автора й е останало недочуто от неговите съвременници. Събира всички парченца поезия, вестникарски антрефилета, развихря в яростни жестове крайностите на пародията и пастиша, огрубява до цинизъм езика, разкъсва остатъците на морала и красотата, натрапливо излага на показ обичайните сексистки клишета. Има нещо тъжно в този отчаян опит на поезията да бъде чута, настоявайки върху своята истина за едно време, което вече си е отишло. Струва ми се, че точно оттук идват и крайностите на тази книга; опитът да съблазниш с шок публиката в края на една революция представлява отчаян жест да удържиш хода на времето, да поправиш неприемливото развитие на историческата действителност. Някак пророчески прозвучават последните два реда от стихотворението Отпадъци от Русалка:
О, страх ме е страх ме е страх ме е страх
от зверовете на личния крах...
Мала АЗиЯ на душата (2004) е почти невъзможна по обем книга – девет текста на шестнадесет странички. Трудно е да се говори за „собствен облик”; единственият текст в проза, Extravagant Dreamster, повтаря тона и поетиката на предходната стихосбирка, докато стихотворенията малко вяло се опитват да намерят изход от самоналожената поетическа норма. Сякаш можем да отговорим на още един въпрос: какво се е случило с авангардизма на предходното десетилетие? Бедата с Ани Илков от началото на новия век е там, че вече няма авангардизъм, който може/иска да бъде олицетворен. Постмодернизмът се е демодирал с изумителна скорост. Та какъв постмодернизъм във време на най-традиционна криза и безработица? И ето, вече разбираме, че появата на тази, сякаш несвоевременна книга Събрано, е била почти задължителна, защото показва един пълен цикъл в творческото развитие на Ани Илков. Въпросът, който остава след всички отговори, е: сега накъде?”
още от автора


2 - 05.05.2012 03:05

stiga
От: anelia
Kolko osvejavashto, che ima i drugi chitateli, koito smiat che taka narechena kritichka Kirova, prosto ne moje da smeli nikakuv literaturen text. Tova sa besmisleni, banalni, uchenicheski uprajnenia na skudoumen psevdouchen. Gorko na studentite. Kude e kritikata? Dobre che pone ima A.Ilkov i dobra poezia. Dori ne mi se spori s tozi text, tokova e zhaluk.
1 - 05.05.2012 00:34
От: Георгиева, А.
Винаги съм се изненадвала защо никой не пише коментари към статиите в „Култура“ -- дали никой не чете този вестник или пък тези, които го четат, смятат, че написаното от тях трябва да се публикува непременно на страниците му, а не като коментар? Това, разбира се, няма значение защото този коментар не цели словесни двубои, а само припомня добре известното, че „постмодернизмът“ няма отношение към безработица и криза, че такива определения за него са подвеждащи и помагат на българската културна аудитория да се [до]усъвършенства чрез вестник, наречен „Култура.“ За да „свърши“ Постмодернизмът, роля играят новите глобални и в основата си тотални и тоталитарни явления като виртуалните технологии (аугментираната реалност), китайската политика и икономика, или пък ислямския фундаментализъм, а не конкретната икономическа криза, освен ако М. Кирова не използва думата в смисъл на опуленция, което тя не означава (тук в рамките на анекдотичното един приятел преди време твърдеше, че в Института за литература наричат ‘постмодерно‘ всичко що според тях е положително или софистицирано и че в СУ има човек, който е станал доцент твърдейки, че Елин Пелин е постмодернист :) - аз не вярвам на това). Как обаче някой е хем постмодернист, хем авангардист е хватка, която би затруднила и най-прочелите и написали по постмодернизма. Статията на М. Кирова припомня и още едно добре известно нещо -- че критикът е историческа категория, и че някой може отлично да интерпретира Иван Вазов, Алеко Константинов и кого ли не от класиците, но да няма инструмент за разбирането на творците-съвременници. Отчасти това е „планирано отклонение,“ доколкото цялата образователна система чрез учебни планове, учебници, помагала, изпити, матури, кандидатстудентски изпити, учители (базови и надстоечни :)), университетски преподаватели се грижи тъкмо за четенето на едни текстове, не просто забравяйки че има и други, а буквално правейки разбирането на другите извън определен начин на мислене невъзможни. И това е голям културен проблем. Така и с Илков, необароков поет (та в този смисъл и постмодерен, да), за когото критиката няма инструмент и няма какво да каже, поради което по филологически инстинкт се захваща за езика (че там има и смисъл, кой да се грижи, като може да подхвърли баналности от типа на карнавала и Бахтин, сам на себе си омръзнал). Един важен въпрос, който Кирова пропуска, е къде стои Илков в поезията на следващите поколения. Въпросът е важен защото къде притеснени от повлияването, къде неволно, къде съзнателно, започналите да творят през 90, и в началото на 21век без съмнение са се оказали под влиянието на писането на Илков и то до такава степен, че Зверовете на Август е почти троп в българската литература – преди по-малко от година в хубавото пловдивско списание „Страница“ прочетох стихотворение на млад поет за августовските зверове – мисля това казва всичко. Впрочем „Зверовете на Август/ яростните звезди“ е едно от най-важните и най-страшните стихотворения в българската литература от Михайловски насам. Но не за това е моят коментар. Притеснява ме тази почти надзирателска поза на критиката към поета – „Накъде сега?“ Нима всеки човек няма право да се доизмисля в друг сюжет, да бъде нещо друго? Нима „отричането и отказа“ (съзнателно използвам този цитат) от поезия не е сам по себе си важен поетически жест.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”