Български  |  English

100 години от рождението на Парашкев Хаджиев

Забележителен лирик

 
Роден е през 1912 г. в София. Завършва Музикалната академия, класа по пиано и композиция на проф. Панчо Владигеров и Берлинското Висше музикално училище, където се дипломира през 1940 година. Специализира композиция във Виена. От 1942 е доцент, от 1945 – професор по хармония и композиция в Музикалната академия. Написал е 26 музикално-сценични творби, оркестрови и камерни творби, клавирна музика, пиеси за различни инструменти, както и над 1000 детски и училищни песни, хорови и песни за глас и пиано (циклите ”Време”, „Стъпки”, Ти мислиш, че си ме забравил” и др.), музика към филми, радиопиеси, стотици обработки и хармонизации на народни песни. Носител е на най-високи звания, награди, ордени; член на много международни жури. Рекорден е броят постановки на оперите му – „Луд гидия” (17), „Албена” (12), „Службогонци” (12), „Имало едно време” (10), „Юлска нощ” (9) и т.н.
Негови студенти през десетилетията са били мнозина от най-видните български изпълнители, диригенти, композитори и музиковеди: Александър Райчев, Константин Илиев, Иван Маринов, Цветан Цветанов, Симеон Пиронков, Георги Робев, Борис Хинчев и др.
Умира през 1992 година в София.
 
 
Едно момче гледа последното действие на „Травиата” и заплаква, когато Виолета умира. Дирижира Тодор Хаджиев, бащата, а на сцената „ умира” Дойчинка Коларова, майка му. Това ми го разказа веднъж проф. Хаджиев. Когато го запитах кога се е влюбил в музиката, в операта, ми отговори:
Сигурно още от първия ми ден, от проглеждането, от първия си дъх. У нас непрекъснато звучеше музика и то главно оперна. Още като дете съм започнал да ходя на опера. Гледал съм почти всички спектакли, в които пееше майка ми.
И какво странно, че той е най-големият ни оперен композитор, ненадминат до днес не само по броя на музикално-сценичните си творби, но и по броя на постановките на повечето от тях.
Разбира се, количеството, статистиката са фактори и реално отражение на интереса към творчеството му, но без неговата дарба, без усета му към сцената едва ли щеше да е значимо това, което е създал.
От малък свири и споделяше, че е бил на 5 или дори 4 години, когато майка му започва да го учи, мечтаейки да го направи пианист. В прогимназията вече е в ръцете на известния педагог проф. Иван Торчанов, а на 16 години учи с най-добрия по онова време – проф. Андрей Стоянов.
Много ми вървеше четенето на прима виста. У дома имахме много оперни клавири и аз започнах да ги пресвирвам: увертюрите свирех изцяло. А когато бях в гимназията, започнах и да импровизирам, но, за съжаление, не намирах никакво поощрение от страна на баща си. Амбицията на родителите ми беше да стана пианист. Водеха ме и на симфонични концерти, но още тогава повече ме интересуваше и забавляваше операта. Така си остана и досега.
Като ученик в гимназията е поканен, заедно с неколцина млади поети и композитори, да участва в публичен концерт със свои солови песни, изпълнени от Павел Елмазов, и сюита за малък оркестър „В планината”, която сам дирижира. Получава насърчителни оценки. Когато завършва образованието си през 1932 г., още не е наясно какъв иска да стане. Има желание да учи рисуване, по едно време бленува за филмова режисура... Вероятно думата на баща му е натежала, та заминава за Прага. Мястото не е случайно избрано – тук са учили родителите му. Приемат го в Пражката консерватория и то направо във втори курс – композиция, при известния проф. Йозеф Сук. Животът  на българския студент никак не е лек; едва свързва двата края. Крепи го приятелството с Владимир Аврамов, бъдещия професор и голям цигулар.
Сприятелихме се толкова много, че станахме като братя. Изредихме кажи-речи всички барове, кабарета, кафенета и ресторанти на Прага, за да свирим за храна и някое скромно възнаграждение. Беше си направо гладория. Затова с радост се реших да напусна Прага.
Всъщност, научил е, че Панчо Владигеров се е върнал в България и преподава в Музикалната академия. Годината е 1933, месец март. Това е шанс и Парашкев Хаджиев не се колебае да се върне в София, където става първият ученик по композиция и пиано на Владигеров. Дипломира се и в теоретичния, и в изпълнителския отдел (1935-36).
Имам една голяма, дълга диплома, която ми дава право да бъда редовен гимназиален учител по музика и ръчен труд – моята втора специалност, която избрах, понеже бях сръчен. Между другите изпити имах и лекция, изнесена в дърводелска работилница, с рендетата, трионите... Така че съм специалист по дърводелство и картонаж.
Това с дипломата е чудесно, но работа в столицата няма. Миражи са мечтите да стане военен капелмайстор, за да си има оркестър. Тежко време за млад и амбициозен музикант, който вече е понабрал самочувствие. Още студент, става сътрудник на Радио София, където прави много успешни хармонизации и съпровод на народни песни, дейност , която продължава чак до 1950 г. (5000 народни песни и хора). Паралелно, два пъти седмично - до 1949 г., се излъчват негови предавания на живо за деца. Хаджиев създава групата „Детска радост”, за която пише песнички, сценки и оперетки (над 120). Съчинява и текста, и музиката, свири, режисира ги и дори играе роли. „Бях специалист по вещици без зъби и великани”. Добър е приемът на първия му авторски концерт през 1935 г., в който изпълнява клавирни творби и „Тихи песни” за глас и пиано, които и до днес се пеят. Талантливият музикант вече е забелязан, защото, по предложение на Петко Стайнов, е деветият поред приет за член на дружеството на българските композитори „Съвременна музика” (1936). Също Стайнов е и спасителят на безработния младеж - намира му място в Русенския общински театър. В Русе Хаджиев остава само няколко месеца, в които написва и изпълнява с малък оркестър музика към постановки на режисьора Николай Фол. Живее в дома на дядо си.
Учителят му Панчо Владигеров е настоял Парашкев Хаджиев да специализира композиция във Виена и с негова препоръка до известния проф. Йозеф Маркс, и с малкото си спестени пари, младият музикант заминава през есента на 1937 г. Не за дълго. В деня на Аншлуса – 15 март 1938, той се връща в България. Причината – парите са свършили.
Много ми беше мъчно, че прекъснах следването си там, но за моя най-голяма изненада, вече тук, в София, научих, че получавам двегодишна стипендия за следване в Берлин. И до април 1940 учих в берлинското Хохшуле. Дипломирах се и се върнах в София. И се чудя – сега накъде? Тогава Цанко Цанков, който беше директор на Академията, уреди да ме назначат в Пета мъжка гимназия, понеже в Академията нямаха щат. И с всичките си часове – те бяха 20 или 24, бях командирован в Академията. Преподавах всичко – солфеж, хармония, контрапункт, музикални форми. Понякога и корепетирах при някои от професорите по пеене.
През 1942 г. Парашкев Хаджиев вече е доцент, а след пет години – професор по хармония и композиция. Имах щастието да бъда негова студентка и това, на което ме е научил, ми помага и до сега. Голям страх имаше в часовете му, защото беше безкомпромисен в изискванията си. Много точен, бърз, не обичаше празни бърборения и коментари. Беше психолог. Строг, много подреден човек, при когото всичко трябва да е ясно - той така и композираше. Искаше да ни научи да усещаме взаимовръзките на акордите, логиката и красотата на хармонията. Мисля, че преподаваше със собствена методика, базирана на пределна яснота и лаконичност на формулировките. Възпитаниците му, наследили специалността от него, продължиха да я развиват. И до сега учебниците му по хармония и елементарна теория са най-добрите и имат по 5-6 издания.
За съжаление, бе принуден да си подаде оставката. Защото се ожени за колежка от по-горния курс и това – в онова време - се прие много зле от управата на Консерваторията. Няколко години по-късно, специално поканен от Владимир Аврамов, отново се върна в Академията.
В Берлин Хаджиев написва Сюита и Соната за цигулка и пиано. Свирят ги с Васил Чернаев, един от големите ни цигулари, в няколко берлински зали и отзивите са инспириращи за младите музиканти.
В началото на 40-те години на миналия век и до края на десетилетието Хаджиев твори главно камерна и инструментална музика – повечето опуси от този период и до днес са популярни: песента „Бре Стояне”, Концертино за цигулка и оркестър, сборници с клавирни пиеси за деца, квартети, Концертино за флейта, Младежка танцова сюита и др.
1952 година отбелязва началото на изграждането му като оперен композитор. С „Деляна” - първата оперета, написана след войната, дебютира в жанра. Драматично. Постановката в Музикалния театър е свалена след 12 представления при пълни салони. Не заради музиката, а заради либретото и авторката му - интриги по високите етажи на властта. Факт е, че официозът „Работническо дело” излиза с гневна статия „Вредно произведение”, в което „Деляна” е разгромена. Втората оперета - „Айка”, е приета добре и компенсира разочарованията на младия композитор. Окрилен, Хаджиев се увлича от либретото на Павел Спасов „През девет села в десето” и написва първата си комична опера „Имало едно време”, поставена за един сезон на три оперни сцени у нас. А между оперетата „Мадам Сан Жен” (1958) и балета „Сребърните пантофки” (1961) е обсебен от идеята за опера – на 2 януари 1959 започва шедьовъра си „Луд Гидия”. И само след 2 и половина месеца клавирът от 300 страници е завършен. Това е първата постановка на негова творба в Софийската опера. Премиерата е през ноември същата година. Хаджиев вече е безспорен лидер в оперния жанр. И ще остане фаворит на българските оперни и музикални театри в продължение на три десетилетия. Почти всяка година създава по едно музикално-сценично произведение. Множат се постановките на „Луд Гидия”, „Албена”, „Майстори”, „Лето 893”, „Милионерът”, „Парадокси” и т.н. От триадата исторически платна, особен успех има великолепната „Мария Десислава”, психологическа патриотична драма, чиято музика е спонтанно избликнала, вълнуваща с чувствеността и контрастите си.
Талантът на Парашкев Хаджиев продължава да се разгръща многопланово (опери, оперети, мюзикъли, детски оперети и опери, камерна музика, хорови и солови песни, музика към филми). Стилът му еволюира, но песенността, мелодията остават фундамента, върху който гради разнообразни конструкции, подчинени на стремежа към пълноценно музикално реализиране на поетичния текст, респективно на драматургията на либретото, в чието написване по принцип винаги активно участва. Художествената цел е: силна, вълнуваща, разбираема, ярко театрална и с логично разгръщащо се действие творба.
Пиша за хората, за публиката. Може би и публиката го усеща и търпи моите опери повече, отколкото някои други. Искам моите опери да са като пиеси, затова никога или съвсем рядко може да се случи няколко действащи лица да пеят едновременно, затова почти няма ансамблови сцени в оперите ми. Винаги мисля и за певците – мисля, че това, което пиша, трябва да им е удобно, да се чувстват спокойни в ролята си. Особено много държа на дикцията и винаги изисквам изключително ясна дикция.
Откровено заявяваше, че държи най-напред на искреността, че не търпи маниерничене и търсене на всяка цена на модерното, модното. Предпочита ясната и подкрепяща изразителността на мотивите хармония, оцветяването на партитурата с ладово и ритмо-метрично многообразие, често привнесено от фолклора; предпочита по-прозрачната инструментовка и завършените форми. Верен на италианския оперен възглед, не се отказва от кантиленното пеене, от плавните мелодии, в които завършеността създава усещането за пълноценно използване на гласа. И всяка от оперите му е един модел по пътя към натрупване на опит, сръчност, експериментиране и използване потенциала на жанра. Посвещавайки се на музикалния театър, композиторът създаде нови за българската школа образци за камерна опера - „Звезда без име”; за миниатюра – „Развод”, „Крадецът”,”Подаръците”; за музикална драма - „Албена”, „Майстори”; за балада - „Йоан Кукузел”; за буфо а ла италиана - „Мнимият болен”. Имам впечатление - от споделеното от него, че никога не се е насилвал да пише по текст/сюжет, който не харесва. За него е съществен синтезът от музика, действие и визуализация на драматургията, което го свързва в съзнанието ми с Пучини. Може би затова героите на Хаджиев са динамични, реални хора; страданието и радостта не са измислени емоционални моменти, а еманация на взаимоотношения и конфликти. Казвал ми е, че за него не е най-важен гласът на певеца - той търси певец за своя герой, за образа, който е създал. Нерядко пишеше за точно определени певци, които харесваше и чувстваше творчески, човешки и духовно родствени. Затова не бе от композиторите, които искат непременно някой от най-прочутите ни певци да пее в оперите му. Но пък веднъж пленени от неговия театър, изпълнителите му оставаха верни, отдадени интерпретатори и популяризатори на творчеството му.
Предстои музикалната ни история да изучава и анализира художествено-творческата концепция и естетиката на Парашкев Хаджиев – забележителен лирик, майстор на комедийно-сатиричния жанр. Пъстър и увлекателен е театърът му, интересни са мостовете, които прехвърля между поколенията. Времето показа, че редица от произведенията му са жизнени, актуални, вливат енергия и преди всичко обич към красотата, към изкуството. Истинският Хаджиев е в музиката си, която ни остави като духовно наследство.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”