Български  |  English

Палеонтология на любовта

 
Безброй са определенията на любовта в тези шест любовни поеми на Едвин Сугарев. Безброй са и сцените на любовното, неговите театрални жестове, но и неговите метаморфози. Безброй са начините и формите да се усеща, да се преживява, да се мисли и постига любовта. Тук, в тези поеми, любовта е вечност, тя е абсолют. Тя се самоопроделя – за нея няма външна мярка. Тя няма нужда от други основания, освен самата себе си. При това: „само любовта е свята тук”, гласи първият стих на „Пеперудата”, третата поема.
Цялата книга е посветена „На Мери, с нежност и упование”. Но и всяка от поемите (с изключение на една) е посветена отново на Мери. Името се произнася непрекъснато, призивно, но и като самодостатъчно обяснение в любов – така, както в началото на ХХ век източноправославната група на имяславците вярва, че другите молитви са ненужни, ако непрестанно, отново и отново произнасяме Името Господне.
Мери е и Света Богородица, и барселонската Санта Мария дел Мар – тя също има множество превъплъщения така, както Поетът е и юнгата на кораба на Колумб, пръв видял и възвестил непознатата земя, той е и гениалният архитект на барселонските причудливи, все незавършвани постройки и още много лица.
Любовта, същата тази любов, която и днес продължава да ни връхлита, е толкова древна, че нейното разказване и прославяне е наистина палеонтологическо: Аз съм палеонтологът/ който влиза в пещерата ти/ за да описва скелети на всякакви чудовища/ живели там в праисторически и предлюбовни времена.
Любовта е не само най-същностният диалог – тя е и сливане, нежно и яростно взаимопроникване, преливане едно в друго, трансформиране на материите. Но звучи и едно предупреждение, записано в едно стихотворение върху греда, оставено от обичано и обичащо някога в Созопол момиче: само че полетът на любовта се следва само в самота любими мой.
И все пак, в поезията от „Палеонтология на любовта” тази върховна животворяща енергия понякога надхвърля дори границите на отделния субект, на конкретната любовна двойка, тя се мисли дори някак имперсонално: само любовта е свята все едно/ към кого къде кога и как си я изпитал/ все едно дали реалност е била/ или пък фенер в мъглата мехурче сред потока/ все едно дали е траела дали/ вплетена била е в чергата на дългите години/ дали те е проводила до гроба или само в крехък миг/ пристанала е тук ветрецът лек я е отнесъл/ като пухче на глухарче като дъх/ като листо което с дървото се сбогува/ през есента на тъй оскъдната ни памет (Из „Пеперудата”).
Но в тези възлови фрагменти, с дадени ни свободни любовни теории за любовта (а те са десетки), не може и не трябва да се търси някакъв наистина последователен, рационален, системен възглед за любовта. Достатъчна е свободата.
Прекрасни са пространствата, където се разгръщат историите, сюжетите и метаморфозите на любовта. В три от поемите това са наистина конкретни ареали: Созопол с всичките му конотации като град на спасението и като място на паметта за нашата младост; Барселона с целия този невъзможен и красив опит да се пресътвори готическото, средновековното, а и мавританското в едно, в Саграда фамилия, да се възкреси предколумбовското – с цялото геополитическо любопитство на жадуващи новите земи и новия живот хора; Помпей с цялата палеонтологическа мощ на образите, получена от визията на вкамененото, на изпепеленото, на застиналото под лавата.
Естествено бе книгата да се открие с меланхолната „Разходка из стария Созопол” – там, където сенките на двамата се гонят и настигат през десетилетията, там, където обикалящият града мъж се опитва да открива стъпките на любимата отпреди много години, отпреди тяхната окончателна, голяма любов. И ето какви са мислите от вървенето из пустия, ранно-пролетен Созопол: Затова всяка любов е достойна/ и всяко обичане достойно ест/ който и да обича когото и да обича/ колкото и висока цена да плати за това обичане/ каквото и страдание да понесе или пък да нанесе/ затова всяка любов трябва да бъде уважавана/ и да не бъде пожертвана на никаква цена/ затова трябва да знаем колко сме крехки/ и как живеем автентично единствено чрез крехкостта/ без маски и без брони приемайки болката/ приемайки наранимостта.
За да бъдат помислени (написани) тези стихове, трябваше наистина Созопол да бъде стохилядократно любовно изживян/обживян, трябваше да бъде съграден созополският мегатекст на българската култура, Созопол трябваше да помни и знае, да бъде това крехко и уязвимо вместилище на общата ни чувствена и културна памет. Поемата на Едвин Сугарев завършва и обхваща в себе си натрупаното в стихове от Иван Теофилов и Ваня Петкова, Драгомир Петров и Христо Фотев, Мирела Иванова и Пламен Дойнов, Георги Господинов и Йордан Ефтимов и още десетки и десетки нови поети.
Посветената на Пинк Флойд и тяхната музика поема „Помпей” само привидно излиза извън общата тематика на книгата, защото тя, всъщност, внася сакралните мотиви за огъня (да се повиеш в огън / да се окъпеш в лава). И със своята апокалиптична и все пак някак светла визия, всичко това се оказва още една възможност да се изпита силата на любовта, да се видят нейните непредвидими трансформации и метаморфози (а лавата е всъщност моята любовница). Тук може да се добави, че в книгата пестеливо са разпръснати културни асоциации – освен Пинк Флойд, привлечена е и екстатичността на музиката на Doors, припомнени са ни култови стихове на Боб Дилан и Дилан Томас, но най-вече на Борис Христов, оттеглилия се поет (тъй бе писал борето от своя дом-любов във долен). Най-пластична като реално описание на пейзажа е поемата „Мери се разхожда в Барселона”: Мога да си представя/ как бродиш сега по Рамблас/ сред живи статуи и дяволски жонгльори/ как вдъхваш аромата на цветята как слушаш песните на птиците/ как се промъкваш по средновековни криви улички/ през стария готически квартал/ как статуята на Колумб те сепва стърчаща помежду стрехите/ приютили редове балкони с провесено по тях пране/ как присядаш на ръба на малкия фонтан в центъра/ на някое неподозирано площадче/ как пийваш вино в някое от хилядите сгушени кръчмета/ как си купуваш вкуснотии от пазара Букерия/ как ровиш в куповете шалове прострени/ пред пъстроцветни магазинчета в арабския квартал/ как накрая стигаш и до катедралата Санта Мария дел Мар/ и влизаш през портата/ като в трюм на огромен кораб// А това е твоята църква Мери/ на теб е кръстена на тебе всъщност посветена е.
Тази поема е най-сложната като сплитане на исторически времена, като наслагване на идентичности, като водене на паралелни и взаимопресичащи се в последна сметка сюжети.
От съвсем друг тип са местата, зоните, убежищата (имаш толкова много убежища) в пространната поема „Малките случвания” (съдържаща 29 номерирани части), представяща ни приключенията на духа и обратите на любовното през един дълъг ден в очакване на Мери, в Индия от 2001 г. (в тази фактическа географска и времева конкретност съща има нещо особено екстатично). Ето как звучи тук фрагмент 27: Обичам те каквато си и впрочем/ донякъде от мен досътворена/ донякъде от мен пропита и проникната/ донякъде/ доколко/ всъщност доста// тъй много/ че без теб съм само корен/ от който някой е откъснал цветето.
Средищна е, разбира се, като смисъл, като послание, сложната, натурфилософска поема „Пеперудата”. Тя носи мощно визии за потъването и разтварянето на човешкото в природното, неочакваната символическа картина на пеперудата, явяваща се натрапчиво отново и отново, застиваща като на любовта внезапно проявление (всичко това направено и с гротескови акценти). Както и ето един такъв защитен, също пластически поетически афоризъм: съюз на твърдото и крехкото е любовта.
Книгата щастливо завършва с кратката свръх емоционална „Фуга за това как някога дойде, танцувайки”.
„Палеонтология на любовта” от Едвин Сугарев – една от най-любовните книги на българската литература!
  
Бел.ред. Слово от премиерата на книгата „Палеонтология на любовта” от Едвин Сугарев, неотдавна издадена от „Литературен вестник”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”