Български  |  English

Ура за Рангел Вълчанов

 

Практиката го доказва: рядкост са успешните продължения на мемоарни книги. Енергията на паметта е поизтощена, най-значимите факти в личната и професионалната съдба вече са сведени до анекдоти в първата част, боклукът в къщата на миналото е сметен под килима на очакваната раздяла със съвременниците… И втората част неизбежно се превръща в история на съвременността и нейните баберки – онези сиромашки сладко-кисели плодове, дообирани в края на последния житейски сезон…
Легендарният разказвач Рангел Вълчанов очарова всички с „Всички ще умрем, а сега наздраве” (ИК „Жанет 45”, Пд, 2010). И ето го отново на мемоарната сцена с продължението „Ура! Най-после и онемях!” на същото издателство – книга-виза към неспокойното съзнание на най-големия български филмов режисьор. Центробежно съзнание, което се стреми да изрази всичко, което устата вече не може да каже. Невероятно съзнание, което мимоходом, ала цветисто разчиства сметки с живота, изкуството и смъртта – и своите, и на другите. Не гласът на онемелия Рангел Вълчанов, а гласовете на безброй теми се надприказват в неговата нова книга, безброй развихрени образи.
… Но има един – колкото непонятен, толкова и величествен – образ в „Ура! Най-после и онемях”, който се извисява над всички:
След дива любовна нощ гонихме една зелена диня в морската вода и така посрещнахме изгрева на слънцето. Тогава, съвсем неочаквано, на брега спряха два сини камиона ЗИЛ – прочутите съветски „сделани камиони”: единият пълен с жени, а другият с мъже. Незнайно откъде и за колко време, тези селяни бяха дошли за морския изгрев. Слязоха от камионите мълчаливи. Жените вдигнаха срамежливо селските си рокли малко над коленете, а мъжете навиха крачоли. Бавно нагазиха в тихите утринни води на Черно море и съвсем неочаквано запяха „Горо ле, горо зелена!
Така стоим и ние пред морето Рангел Вълчанов. И нямаме думи за него - за стихията му на неукротим шоп, който чрез тайната на киното ни свърза с океана на големия свят.
Но така сме горди, че е тук, пред нас.
М.Б.
 
На 22 юни в Дома на киното стана още по-жежко от обществото, събрало се на „Тайната” - вечер, посветена на Рангел Вълчанов,който бе обявен от организаторите „съзаклятници и бъдещи съкилийници” (Ани Вълчанова, Малина Петрова, Калин Терзийски, Стефан Божков и Ива Съйкова) за „специален гост”. В обкръжението на картини от собствената му колекция, включително и негови портрети, подписани от важни художници, присъстващите, вир-вода, се наредихме в дълга редица с „Всички ще умрем, а сега наздраве!” или „Ура! Най-после и онемях!” в ръка (някои и в двете) за автограф от техния автор. А Рангел, седнал и също вир-вода, такасияеше, че забравяш и възрастта, и болестите му – не шоп, а свръхчовек.
Калин Терзийски взе микрофона и преди, и след прожекцията на посветения на Рангел Вълчанов „Пътешествие между два филма” на Коста Биков („Златен ритон” 1998, поделен с „Орфей и говедата” на Здравко Драгнев). Толкова много народ се изсипа да види Маестрото, а той така мълчаливо се радваше, че си заслужаваше „тайната” да е по-изпипана. Но и така Режисьорът, заменил по обективни причини снимането с писане, се срещна с любовта на своите зрители/читатели – близки и далечни...
Г.Д.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”