Български  |  English

Документа като състояние на ума

 

dOCUMENTA (13), артистичен директор Каролин Христов-Бакърджиев, 9 юни - 16 септември 2012.
 
Тринадесетото издание на Документа включва повече от 150 участници от 55 държави – художници, но също и учени от областите на физиката и биологията, еко-архитектурата и органичното земеделие, философията, антропологията, икономиката и политическата теория, езиковите и литературни изследвания, автори на художествена проза и поезия...
По традиция Документа продължава 100 дни и се провежда винаги в Касел, Германия, oще от времето, когато Арнолд Боде я създава през 1955.
Изложбата в Касел е представена на осем основни места, заедно с много други проекти, разположени в централната част на града (общо 30 пространства).
Бюджетът на dOCUMENTA (13) е около 25 милиона евро.
През оставащите дни до 16 септември предстои обширна програма от лекции, семинари, конгреси, филми, поетични четения; програма за пребиваване на пишещи, както и програми, инициирани от участници.
dOCUMENTA (13) е физически и концептуално ситуирана на четири места – Касел (Германия), Кабул (Афганистан), Александрия/Кайро (Египет) и Банф (Канада).
В Касел е разположена на няколко основни точки – Музеят Фридерицианум, Оранжерията, Отонеума, Neue Galerie, documenta-Halle, Старата ЖП гара (KulturBahnhof) и из целия бароков парк Карлзауе, както и в много други пространства – действащи или изоставени, включително бивша болница, нефункциониращ банков клон, джамия, две кина, театър, ресторант...
Във въведението към изложбата, Каролин Христов-Бакърджиев пише:
„dOCUMENTA (13) е посветена на артистично проучване и форми на въображението, които изследват обвързаността, материята, нещата, въплъщението и активното живеене във връзка, вече не подчинена, с теорията.
Това са територии, където политиката е неразделна част от чувствения, енергичен и светски съюз между настоящото изследване в различни научни и артистични полета и други области на познанието, едновременно древни и съвременни. dOCUMENTA (13) се задвижва от холистичната и не-логоцентрична визия, която е скептична по отношение на продължаващата вяра в икономическия растеж.
Тази визия се споделя, и се разпознава, с форми и практики на познаването на всички одушевени и неодушевени създатели на света, включително хората.
Изложбата в Касел има за цел да се ангажира с едно място и, в същото време, създава полилог с други места.”
*
dOCUMENTA (13) умишлено няма концепция, нито тематична рамка. Както казва артистичният директор Каролин Христов-Бъкърджиев[1], „тя е повече от, и не точно, изложба – тя е състояние на ума”. Това, от една страна, е достатъчно изобретателен и удобен ход, позволяващ почти неограничени възможности, а, от друга, дава поле за множество (субективни) интерпретации.
Разбира се, макар и да не подхожда дидактично и привидно да се дистанцира от формулировките, Каролин Христов-Бъкърджиев има собствено усещане и виждане, собствена теория и разбиране за Документа, базирани на историческа, теоретична, философска, психологическа и дори донякъде поетична основа; основа, свързана също с фантазията и въображението, със способността (сами) да си представяме нещата. Работата на Каролин Бакърджиев се определя и от още нещо – тя предпочита да преосмисля даденостите, а не да им се подчинява; да се води от интуицията си, а не да робува на модели.
Търсенето на връзката с миналото, както и изхождането от етимологията на понятията, характерно за Каролин Бакърджиев, намира място и тук. Като част от текст, озаглавен „dOCUMENTA (13). Факти и слухове”, е разгледана етимологията на думата documenta.[2]. В случая можем да го разбираме и като възприемане, и като пре(по)даване на различни категории и нива информация.
Когато се заема с организирането на Документа, Бакърджиев изхожда от схващането, че „Нейното ДНК е различно от това на другите международни изложби за съвременно изкуство, главно защото тя не произлиза от търговските панаири на XIX век или Световните изложения на Колониалния период, донесли в старите европейски центрове световните чудеса. Тя се ражда като резултат от травмата на Втората световна война, в пространство, където се срещат колапсът и възстановяването.”.
 
Де/Конструкция
dOCUMENTA (13) e интуитивна и експериментална, работи със съпоставки и препратки, крие в себе си изненади и уловки, съдържа множество подистории и находки, както и изследвания, засягащи както реалното състояние на света и откритията на науката в различни нейни сфери, така и напълно подсъзнателното (дори сюрреалното) усещане за заобикалящия ни свят. И, все пак, ключовият момент в цялото би могъл да се открие в изваждането на бял свят на истории, свързани с творческия процес, от различни точки на Земята, което е част от стремеж към преосмислянето на това, което сме възприели като история на изкуството, както и на обичайната артистична (изложбена) практика.
Този подход може да се разгледа като продължение на търсенията на Каролин Христов-Бакърджиев, започнали още по времето, когато работи по 16. Биенале в Сидни през 2008 година, озаглавено „Революции”. Тогава тя се обърна открито срещу консуматорската култура (смесването на арт пазара и изложбата; срещу практиката да се представят предимно нови работи в експозиция като един вид „нови продукти” в супермаркет); изгради обща експозиция от множество по-малки изложби; включи едновременно стари и нови произведения, защото според нея, от философска гледна точка, всичко е съвременно, тъй като ежедневието е изградено едновременно от стари и нови неща. Най-важното нещо, обаче, което се случи тогава, беше желанието за преобръщане на модела, задействането на импулса за бунт, за рушене, стоящи в основата на идеята за съзидание, за творчество; революцията в изкуството като процес на задвижване, като промяна на идеята за това какво изкуството може да бъде, за предефиниране на понятието за изкуство в днешната дигитална ера и в условията на глобализация, когато Западната идея вече не е единствено определящата на фона на свободното общуване между различните култури и достъпът до множество паралелни истории в света. Като куратор тогава Каролин Бакърджиев заяви, че я вълнува създаването на изложбени проекти в пространства, където едновременно художници, писатели и мислители могат да експериментират със съвременните идеи, произтичащи от предреволюционното състояние на света, в който живеем, когато изкуството играе важна роля като сбор от първообрази и работи със субективността, с възприятието, с познанието.[3]
Какъв по-добър случай гореспоменатите идеи да бъдат развити в подобаващ мащаб от този те да се случат на територията на Документа - изложбата на изложбите; чудовище, разпростряло днес туловището си на няколко континента и обединяващо енергията на различни поколения артисти и учени.
Документа е машина, която смила общоприети понятия и представи, прави равносметка и осмисля състоянието на света от артистична гледна точка. Но освен това dOCUMENTA (13) подлага на критика и преразглеждане самата себе си, както и понятието за изкуство изобщо, вероятно за да заложи основите за раждане на нов живот, нов смисъл, нови принципи. Достатъчно е само да разгледаме думите на Каролин Бакърджиев: „Това, което някои от участниците правят и „излагат” в изложбата, може да е, а може и да не е изкуство. И все пак техните действия, жестове, мисли и познания пораждат и са породени от обстоятелства, които са четливи за изкуството, и от положения, с които изкуството може да се справи и да побере. Границите между това, което е изкуство, и това, което не е изкуство, стават все по-маловажни. Документа е състояние на ума”.
 
Какво има в главата на dOCUMENTA (13)?
От визуална гледна точка dOCUMENTA (13) не е особено атрактивна (с някои изключения), тя въздейства преди всичко чрез текста, чрез скрития разказ, чрез подтекста и внушението.
Обикновено най-старият европейски музей, Фридерицианум, е централното експозиционно място на Документа, но този път, влизайки в него, посетителят се среща с един парадокс. Двете огромни зали на първия етаж са напълно празни. След кратко оглеждане в търсене къде евентуално може да са скрити някакви произведения, изведнъж човек почва да се пита защо вентилацията е толкова силна. Оказва се, че „произведението” е точно това – лекият бриз на климатика (Райан Гандър, „Нуждая се от някакво значение, което да запомня / Невидимото издърпване”, 2012; I Need Some Meaning I Can Memorize / The Invisible Pull). Отсъствието тук е превърнато в смисъл, в център на внимание и няма как да остане незабелязано.
На същия етаж, скрито зад стъклена стена, се намира сравнително малко пространство, наречено Ротонда. Както е заявено, това е „асоциативно пространство за изследвания, където са събрани множество произведения на изкуството, предмети и документи, представени вместо концепция”. Мястото е наречено „Мозъкът”/ The Brain. От него множество нишки водят към точки, намиращи се на територията на Касел и извън него. „Те се свързват несигурно в този "мозък", миниатюрен пъзел на една изложба, която кондензира и центрира мисловните линии на dOCUMENTA (13).”
Очаква се, че в „мозъка” на Документа, в това концептуално важно пространство, би трябвало да има произведения от ключово значение за историята на изкуството, своеобразни репери на съвременната култура. Нищо такова, обаче, там няма. Както и да бъде погледнато представеното съдържание, то изглежда като сбор от взаимно изключващи се елементи, като неразгадаем ребус. В Ротондата, например, могат да се открият древни находки (изящни, предимно женски фигурки, наречени бактрийски принцеси, създадени около 2500-1500 г. пр. Хр. в Централна Азия); редки фотографии (Лий Милър, фотограф и модел, седяща във ваната на Хитлер. През 1945 Милър пътува из Германия с фотографа Дейвид Е. Шърман и група американци, наети от списание „Лайф”, и прекарва няколко нощи в мюнхенския апартамент на разгромения вече Хитлер. Снимката във ваната е направена от Шърман на 30 април 1945 в деня, когато Хитлер и Ева Браун се самоубиват.), скици на реализирани проекти (Хорст Хохайзел е автор на проект за възстановяване на разрушен каселски фонтан, създаден през 1908. Проектът представлява „обърнат фонтан” – негативна форма, повтаряща конструкцията на старото съоръжение, която, обаче, е „издигната” под земната повърхност.), повредени обекти (селекция от артефакти, взети от Националния музей в Бейрут - фигурки, превърнали се в почти неразпознаваема сплав след пожар по време на гражданската война в Ливан между 1975 и 1990.)...
Този подбор би трябвало да говори за отношенията ни с обектите в днешното консуматорско общество, да препраща към дигиталните устройства и тяхната миниатюризация, към робуването на самата предметност. Въпросът тук е, че зад предметността се крият „индивидуални и тревожни истории на предметите и техните променящи се конотации”...
Самата dOCUMENTA (13) сякаш е изградена от парадокси и мистерии и предлага изненади почти на всяка крачка. На втория етаж на Фридерицианума, например, има две стени почти изцяло покрити с 400 рисунки с размера на пощенски картички, натуралистично изобразяващи ябълки и круши. Те крият историята на автора си, баварският свещеник Корбиниан Айгнер, който бил депортиран в концентрационния лагер Дахау, защото критикувал националсоциализма през 30-те. Докато работел в билковата градина на лагера в продължение на четири години, той култивирал четири нови сорта ябълки, един от които се отглежда и днес и носи неговото име. Какъв по-голям парадокс от това да създадеш нов живот на място, свързано със смъртта...
Залата непосредствено до рисунките с ябълките е натъпкана с електроника, излъчваща неясни сигнали - това е работата на физика Антон Цайлингер, представляваща публичен експеримент в областта на квантовата телепортация.
Сред дърветата на парка Карлзауе може да се открие място, което прилича на изоставена строителна площадка. По образувалите се хълмове от пръст, сред копривата, растат и всякакви психотропни растения, афродизиаци, опиумен мак, канабис... До кална локва стои скулптура на излегнала се настрани женска фигура, чиято глава е покрита с пчелен кошер. Около нея се разхожда бял дог с боядисан в розово крак и подскачат жаби. Всичко това е създадено по идея на Пиер Юиг и може да се възприеме като игра на асоциации.
Някъде там, на друго място в парка, е скрито цяло имение, построено изцяло от отпадъци (архитектурно-скулптурен комплекс), в което Гарет Мур живее от 2010 насам.
Първият етаж в "Къщата на градинаря" е пълен със странни форми от пластелин, натрупани навсякъде – по масите, столовете, върху леглото, дивана телевизора, достъпът до втория е невъзможен, защото вратите са облицовани с дървесни клони. В градината се чуват силни птичи звуци. (Анна Мария Майолино, Here & There, 2012).
Видеото Alter Bahnhof Video Walk на Джанет Кардиф и Джордж Бърс Милър може да се качи на собствено електронно устройство или да се гледа на IPod. А авторите канят зрителите на разходка из старата гара - през главната зала към пероните, чакалнята, сградата... Филмът показва кадри от същите места, през които води маршрутът. В началото на монитора се виждат музиканти, танцува балерина, чува се лаят на кучета... Т. нар. "физическо кино" създава усещането за сливане на реални и записани визия и звук, при което се губи представа за действителността. Водещият глас обръща внимание на ситуации и факти, които иначе няма как да се знаят или да бъдат забелязани, усетени. Гласът разказва, например, за миналото на мястото, когато гарата е била важна разпределителна точка при депортирането на евреите.
Друга работа на гарата, саунд инсталацията на Сюзън Филипс, излъчваща запис от струнни инструменти (по пиеса на Павел Хаас, загинал в концентрационен лагер), също препраща към темата за евреите и създава неописуемо тягостна атмосфера на тревожност.
Пърформансът на Тино Сеагал "This variation", 2012, беше едно от най-силните изживявания по време на dOCUMENTA (13). Докато зрителите бавно изпълват катранено тъмна стая в Къщата на Хугенотите, пърформърите, чакащи вътре, се смесват с тях и в един момент, за ужас на присъстващите, започват да танцуват, да се търкалят по пода, да пеят, да шептят или да издават вибриращи звуци. Това продължава до момента, когато стаята се изпълни с хора, които след това биват избутани навън със силно пеене.
Освен това може да се участва в уъркшоп, който дава възможност да се освободим от гнева, в парка Санаториум се предлага на желаещите да се подложат на арт терапии, на различни места има Джубокс (интерактивна аудио скулптура на Сюзън Хилър) с подбрана музикална селекция от сто песни за стоте дни на Документа, бивша болница е обживяна от група музиканти...
 
Българската следа
Недко Солаков до момента е единственият българин, участвал в Документа, при това вече два пъти (като изключим Christo през 1968 г.).
Тук, макар и спекулативно, включвам и самата Каролин Христов-Бакърджиев, тъй като, поне на генетично ниво, тя също е свързана с България, макар никога да не е посещавала родината на баща си.
--------
Както е известно, участието в Документа става единствено след покана от артистичния директор, в случая Каролин Христов-Бакърджиев. В кураторската си практика за големи форуми тя залага предимно на имена, с които е работила и преди. Сред тези имена, например, са Джанет Кардиф и Джон Бърс Милър, Уилям Кентридж или Пиер Юиг, а със Солаков тя е работила няколко пъти по различни проекти от 2001 насам.
Докато произведенията, които Солаков показа в documenta 12, бяха част от общия ход на експозицията в Neue Galerie, сега за него е отделено самостоятелно пространство (Музеят на Братя Грим). Представянето му през 2007 със „Строго секретно” и цикъла от 99 рисунки „Страхове” беше по-скоро музейно, представително за неговата работа като важна част от световното и в частност (източно)европейското изкуство. За dOCUMENTA (13) той е работил в продължение на година и половина, създавайки изцяло нов проект, наречен „Рицари (и други мечти)”/ Knights (and other dreams), 2010-2012.
Изборът Недко Солаков да участва в dOCUMENTA (13) вероятно е свързан и с факта, че чрез работата си той разказва истории, базирани най-често на мащабни изследвания и съдържащи в себе си неочаквани препратки и подистории, което, както вече стана ясно, е един от характерните за изложбата подходи. Другата линия, по която могат да се търсят връзки към цялото, е граничната точка в работата на Солаков, където се срещат и преливат визуално изкуство и литература, реалност и фикция.
За да представи пълноценно настоящата си история, Недко Солаков избира да работи със самостоятелно пространство, а какво по-добро място за един разказвач на истории от музей, посветен на приказките. Инсталацията Рицари (и други мечти) е разположена в шест последователни зали, които заемат целия първи етаж на построенoто през XVIII век Пале Белвю.
В основата на проекта стои 4-минутен разговор-откровение (видеозапис) с Олег Ковачев, изпълнил навремето главната роля – на малкия Ваньо - в популярния филм „Рицар без броня” (1966). Тези няколко минути съдържат равносметка на един човешки живот, разпънат между тежестта на славата от миналото, израстването, изпълняването на различни роли, осъзнаването и достигането до някои изводи, като например този, че изкуството не е нищо повече от това да направиш хората щастливи.
Историята на Недко Солаков за dOCUMENTA (13) е посветена на (детските) мечти – собствени и чужди, реални и измислени. Тя е критична и трогателна, иронична и изповедна... Преди всичко е много лична и откровена, макар и с някои измислени елементи. Нейният основен текст е изписан на ръка върху жълт винил и е разделен между първите две зали. И, за да не бъде прекалено егоцентрична, историята е допълнена с подистории, свързани основно с темата за рицарството днес. Такива например са разговорите с правнука на граф Цепелин - малтийски рицар, Валентин Атанасов – рицар тамплиер, Грациела и Мартин – видео-геймъри, представители на Средновековно общество Модус Вивенди... Разказани са и други случили се и неслучили се истории, описващи съответно в най-малки детайли реакциите на художника спрямо всяка ситуация.
За да придаде реализъм на историята, Солаков поръчва да му изработят 30-килограмова броня. С нея той осъществява юношеската си мечта да бъде барабанист в хард-рок група, като свири с трима от най-добрите български барабанисти (звукът от барабаните във видеото съпътства зрителя навсякъде в изложбата). Със същата броня той участва и във възстановката на битката при Варна (1444) като кардинал Чезарини, управляващ хеликоптер-играчка. С нея той е изобразен и в официален портрет от Андрей Даниел. На Кирил Гогов пък е поръчана изработката на личен герб.
В резултат на изследването, направено от Недко Солаков, шестте зали на Музея на Братя Грим буквално гъмжат от огромно количество подистории, препратки, коментари, изрезки от вестници, обекти (рицарски доспехи, комплект барабани, мини хеликоптери...), скрити и явни бележки, рисунки, атрибути, играчки..., подредени като своеобразна музейна експозиция във витрини и върху постаменти, напълно в духа на мястото, където се намират.
„Пътуването” в изложбата завършва с (измислената) мечта на младия Солаков, който навремето си мечтаел един ден, след 30 години, да направи огромна изложба, която да представи в детайли изминатия от него артистичен път. Но накрая, когато мечтата се сбъднала точно както си я представял (в серията изложби „Всичко подредено, с изключения”), той отново не бил доволен.
Както би трябвало да бъде във всяка история/ приказка, и „Рицари (и други мечти)” води до някаква поука и тя вероятно трябва да бъде открита във финалните думи: „Трябваше да ги оставя в главата си тези мои мечти – да си живеят щастливо до края на дните. Може би.”.
„Рицари (и други мечти)” е проект донякъде сериозен, донякъде забавен, но същевременно дотолкова вглъбен в себе си и наситен като съдържание, че напълно поглъща вниманието с риск да доведе до пълно изтощение. Човек би могъл да прекара в Музея на Братя Грим часове, ако, разбира се, прояви достатъчно търпение. Защото начинът на организиране и поднасяне на различните нива информация е отчасти и агресивен, и параноичен в своя стремеж да се използват максимално много препратки, да се проследи всяка стъпка, да се приведат различни гледни точки, да не бъде допуснат нито един пропуск, да бъде поправена всяка неволна грешка, да се направи допълнителна презастраховка, в случай, че нещо не проработи... Което е съвсем в духа на работата на Недко Солаков през последните години. Понякога с този подход той печели симпатии, друг път привлича критики.
 
На тръгване
dOCUMENTA (13) е по-скоро тиха, вглъбена в себе си и дори дистанцирана, сякаш заета с изследването на важна задача. Включените в изложбите произведения често са напълно визуално и смислово заключени, преди човек да прочете повече информация за тях.
Може би днес вече не е толкова лесно (а може би не е и нужно) явленията да се назовават и дефинират, да се вкарват в рамки и да се подчиняват на съществуващите теории, защото границите на проявление на творческата мисъл отдавна вече не са така категорични.
В процеса на подготовката на изложбата, организаторите бяха задали въпроса: Може ли dOCUMENTA (13) да работи като космически кораб или като пещера? Макар и да има буквални податки да се даде положителен отговор, вероятно трябва да се обърне внимание преди всичко на факта, че dOCUMENTA (13) е отдала нужното внимание на миналото, спокойно общува с настоящето и е отправила поглед към бъдещето.
Месец след като посетих dOCUMENTA (13) само за три дни и прочетох много повече, отколкото имах възможност на място, ми се иска да имах възможност отново (за по-дълго) да се потопя в атмосферата на събитието. Защото (изглежда) изкуството (все още) има какво (ново) да ни каже, да ни изненада, да ни накара да почувстваме, да се замислим...
Касел - София
 
[1] Формирането като професионалист на Каролин Христов-Бакърджиев има две опорни точки – Ню Йорк и Рим (майка й е италианка). След като в продължение на години тя организира изложби като независим куратор в различни държави, от 1999 до 2001 е главен куратор в Центъра за съвременно изкуство P.S.1, филиал на MoMA, Ню Йорк, а от 2001 до 2008 е главен куратор в Музея за съвременно изкуство Кастело ди Риволи. Била е съкуратор на първото Торинско триенале през 2005 и артистичен директор на 16. Сидни биенале през 2008. Като автор на текстове е имала интерес към връзките между историческите авангарди и съвременното изкуство и е писала много за движението Арте Повера. Също така е автор на монографии за Уилям Кентридж и Джанет Кардиф.
[2] documenta. Именителен падеж мн.ч. на латинската дума documentum: урок, пример, предупреждение; средновековен латински: инструкции, официален документ. (...) Documentum идва от 1) лат. docere: да преподаваш, инструктираш, информираш, също да показваш и да раз/казваш; 2) лат. mens: интелектуалните способности, умът, разбирането, също се използва в преносен смисъл, като душата или духа на нещо. „Главната цел на предприятието (documenta) е да инструктира човешката мисъл (docere mentis)”, по думите на Ернст Шу, асистент на Арнолд Боде в първата Документа.
[3] Повече за идеите, заложени в 16. Сидни биенале, може да се прочете в разговор с Каролин Христов-Бакърджиев, публикуван в „Култура”, бр. 8/ 25 февруари 2009.

 

още от автора


Рицари (и други мечти)
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”