Честито! , брой 26 (2688), 06 юли 2012" /> Култура :: Юбилеи :: Радосвет Коларов на 70
Български  |  English

Радосвет Коларов на 70

Кой сте вие, господин Коларов?

 

Днес, не без помощта дори на литературоведите, животът и смъртта на словото вече са безвъзвратно, може би, обезценени.
Радосвет Коларов, обаче, не само остана верен на високата литература, но и продължи чрез тълкуванията си да усилва нейния нравствен авторитет и художествената й мощ. Продължи да освобождава скрития смисъл на литературната творба – Човека.
Затова се присъединяваме с дълбока почит към поздравите по повод рождения ден на нашия уважаван автор и приятел.
Култура
 
Един литературовед се е запътил към локомотивен завод. Странен маршрут, ако поясним, че той се появява там, без да декларира професията си, но мотивиран от особена познавателна цел. Какъв може да е този литературовед? Поне като исторически тип хипотезите са три. Прилежен позитивист, който уточнява биографичен факт? Соцреалистки критик или теоретик, възторгнат или подбутнат от призива „литераторите – сред трудовите колективи”? Представител на Новия историзъм, който очаква решение на въпроса, да кажем, за връзката между технологичната еволюция в конструирането на все по-бързи локомотиви, социално йерархизираните места във вагоните и читателските манталитети, формирани от масовите „четива за влака”? Нищо от изброеното.
Герой на този епизод от 1979 г. е Радосвет Коларов, а загадката, над която литературоведът се блъска доста време и заради която бие път до локомотивния завод, за да чуе експертно мнение, е стихът на Вапцаров „вентила за прясната пара затворен”. Реалия, стилистичен знак за техницизъм изобщо, елемент в реторична конфронтация? Оказва се нещо съвсем различно, което отвежда към непредсказуемите механизми в индивидуалната рецепция и социалните прочити на поезията.
Публичният образ на Радосвет Коларов доближава идеала за интегрална фигура на истински учен, ако под това разбираме единството между професионална биография, пълна отдаденост на науката, критичен интелект и личностна нравственост. Неизбежно свързваме основните линии в този образ с две други големи имена – на Мирослав Янакиев и Никола Георгиев. Другаде техните авторитети и идеи биха институционализирали школи, тук те някога трябваше да дискутират с дилетантското бъбрене на филологически и литературоведски теми. У Радосвет Коларов дори противоречията въздействат като хармонии. Най-точният в анализа на звуковата материя на литературата е най-емоционално неустоимият в преживяването и възпроизвеждането на звука – това знае всеки, който го е слушал като забавен имитатор на чужди гласове, като темпераментен китарист и лиричен певец. Най-недокоснатият от политиката български литературовед (сред „поколението 1942” и изобщо), създал най-силните анализаторски образи на пронизани от политическа тенденциозност, патос, че и бяс творби. Предполагаемо левият по убеждения, който чрез своите теоретични ориентири и интерпретаторски практики подриваше конюнктурите на официално „лявото” литературознание на НРБ. Най-дисциплинираният в прочита и най-толерантен читател на всеки възможен друг прочит. Най-прецизният в терминологията, който никога не би зачеркнал със сциентистко високомерие никое метафорично говорене или писане за литературата, а понякога с изтънчен партньорски жест добавя и свои фразеологични открития като „комуникативни шупли”. Дистанцираният структуралист, който за разлика от мнозина не ликуваше с безпаметно (пост)облекчение пред „смъртта на метода” и „смъртта на автора”, и за когото структурализмът остана един от ключовете към рационалното тълкуване на художествения текст, на смисъла и ценността на художествената литература. Веднъж достигнал до този смисъл с неумолима строгост към самия себе си, с вглъбено търсене сред звуци и знаци, в откровени драматични диалози с други интерпретаторски гласове, Радосвет Коларов щедро го споделя с всеки свой колега, ученик, читател и слушател. Крайно сдържан при употребата на „Аз” в обикновеното общуване и текстовете си, той сякаш дискретно е изрекъл своето верую с думите „Антидогматичността означава не само нравствена откритост на сетивата за другите, задължението да ги разбереш, но стремежът да направиш така, че сам да бъдеш разбран”.
Посрещаме 70-ата година на Радосвет Коларов в кризисна епоха на културни страхове, която наричат „епоха на прахосничеството”. Ние обаче разбираме, че всъщност прахосничеството на открити от учения ключове към литературния смисъл е рядка по силата си гаранция за едно безценно интелектуално и морално богатство, което някогашният анонимен посетител на локомотивния завод до днес влага в модерната и нужна на човека хуманитаристика.
Яни Милчаков
 
Една кръгла годишнина повелява равносметка. Тази обаче е на Радосвет Коларов, така че опитът да бъдат отчетени професионалните постижения на няколко десетилетия, особено пък при неизбежния речитативен маниер, присъщ на жанра „юбилейна колонка”, е изначално обречен на неуспех. Утехата е, че онези, които ще прочетат броените редове, посветени на юбиляря, със сигурност споделят опита от омагьосващото въздействие на неговите текстове, познават неподражаемите му анализи, актуализирали вече незаобиколими смисли на най-представителни произведения както от българската литературна класика, така и на автори като Достоевски и Гогол, Бодлер и Кафка. Споделено е и знанието за неизтощимата оригиналност, при цялото изминало време от появата му, на неговото фундаментално изследване „Звук и смисъл”. Споделен е и възторгът от изумителния му opusmagnum „Повторение и сътворение”.
Ред аспекти на създаденото от Радосвет Коларов изискват по-внимателен и грижлив отчет и поради това трудно биха се вместили в този формат. Като, например, прозрението му за литературата като битие и, съответно, за валидността на принципи, присъщи на творческия процес, и за други сфери на човешкия опит. Или пък толкова неправдоподобният, но реално осъществен в най-новия му труд пробив на литературознанието към метаепистемологията, където механизмите, проявяващи се при автотекстуалността, се рационализират в плана на епистемологичните генерализации. Чрез този пробив е осъществена по-рано мислената за непостижима възможност една литературоведска постановка да излъчи универсални модели на интелектуална опитност и да докаже приложението им когнитивистиката, въпреки неоспорваната й претенция да бъде техен привилегирован генератор. Тук би следвало да се спомене и блестящото му откритие за „трансмодалната идея” като възможност за една различна история на идеите, положена в алтернативна познавателна перспектива, в която словото битува като вездесъща и пораждаща енергия. Научното творчество на Радосвет Коларов е толкова богато, че изреждането би могло да продължи още, и още...
Отвъд назоваването на факти и оценки обаче остава нещо, което виждам като по-съществено – постигнатото във времето и в професионалните търсения личностно присъствие. Защото, въпреки че сме склонни да идентифицираме себе си и другите най-вече с извършеното, все пак, както една популярна игрословна сентенция настоява, на практика ние не сме humandoings, аhumanbeings. Стъписващият професионализъм на Радосвет Коларов, обезпечен от могъща мисъл и красив ум, е подчинен на автентични хуманистични ценности (уви, позабравени от актуалното литературознание). Затова той може да говори с кристална яснота за пределно сложни неща, препотвърждавайки епистемологичната аксиома, че истинното познание е всъщност безусилно; да изговаря спиращи дъха открития деликатно, едва ли не анонимно, като че ли просто от позицията на някакъв общо споделен здрав разум; да бъде свободен, при цялата шеметна висота на постиженията си, от каквото и да е научно високомерие, което му позволява да бъде щедър и великодушен към чуждите мнения и да търси в тях преди всичко достойнствата им. И най-сетне, с всичко това да подскаже и покаже, че и научната дейност би могла да бъде регулирана от такива основни духовни принципи като смирение, търпение, безкористност, толерантност и човешко благородство.
В един от най-новите си текстове, поредният възхитителен анализ, този път на „Песента на колелетата”, Радосвет Коларов открива в художествения свят на разказа аналогия между мелодията, която разнасят по пътищата каруците на Сали Яшар, доброжелателството и съпричастността между хората, хармонията в природата, всемирната любов и музиката на сферите, а оттам разпознава в позата и жестовете на майстора нещо демиургическо - като приносител на висше знание и обладател на свръхестествена съзидателна сила, като творец на съзвучия, „като акордьор на инструмент, чиито звукови вълни отиват далеч отвъд простото озвучаване на колелата на каруците”.
Дали в откритата от него дълбока логика, по която в разказа на Йовков функциите на архетипната демиургична фигура „преминават като скрита сянка върху скромния, тих и немногословен човек – майстора на каруци Сали Яшар”, Радосвет Коларов не е доловил интуитивно нещо много същностно за собственото си присъствие в света. И така да е, едва ли би си позволил да го помисли. Но пък е толкова близко до ума...
С благодарност за радостта, че го има, нека му пожелаем здраве и дълголетие, житейско благополучие и все същата неизтощима творческа възторженост. И нека музиката на сферите го съпровожда неотклонно и да отзвучава в дните му!
Клео Протохристова
 
Пристъпвам към моите думи за Радосвет Коларов не без колебание. И няма как да е иначе, щом мяра за стойността на тези думи е човек, който прави за литературата и литературознанието това, което Радосвет Коларов прави, и за което литературата и литературознанието винаги ще са му длъжници. Не мога да избегна колебанието, когато трябва да подбера думи за Радосвет Коларов, затова ще ги посветя на самото колебание. Право за това ми дава и самият той: разделът от неговата книга „Повторение и сътворение”, озаглавен „Теоретическо отклонение за колебанието”, е една от най-странните и енигматични нейни части, и в същото време, най-дълбинно укрепващите цялата й неимоверно сложна и изящна смислова конструкция.
Писането винаги е съпроводено със съмнения, колебания, вътрешна несигурност. Това добре знае всеки, за когото писането е – нека го кажа! – съдба. Но това не е всичко. Има още нещо, за което Радосвет Коларов ни отваря очите. Противно на обичайното схващане, че колебанието е признак на нерешителност и спирачка пред действието, той вижда в него доказателство за нежеланието на човека да се откаже от свободата си на избор, тъй като този отказ всъщност е неизбежното следствие от всяко упражнено право на избор. Всеки избор, всяко окончателно решение означават и готовност за подчинение – на този именно избор, на това именно решение. И не че, както живеенето изобщо, така и писането – особено писането! – са възможни без подобни, при това непрестанни, жестове на доброволно самоограничаване. Но в светлината на Радосвет-Коларовото разбиране, извършването на такъв жест не означава от само себе си отпадане на колебанието. Докато помним от какво сме се отказали, извършвайки един или друг избор, колебанието ще ни спохожда кога с по-голяма, кога с по-малка сила. Но това е нещо напълно различно от съжалението за направения избор. Самото колебание е признак, че всички възможности, пред които в даден момент човек е изправен, са равноценни за него и че не се опитва да подцени едни от тях за сметка на други, само за да направи избора си по-лесен. А когато изборът е между равноценности, няма как да се съжалява за избраното, каквото и да е то, но пък и няма как да не се тъгува по изоставеното.
Съчиненията на Радосвет Коларов сами свидетелстват за това как той пише: талантливо, с рядко срещана самовзискателност и морална вглъбеност. Но мисля, че за първи път това негово „теоретическо отклонение за колебанието” хвърля светлина върху начина, по който той преживява писането. Позволява ни да почувстваме как всеки негов литературоведски замисъл с многобройните си възможности за осъществяване го въвлича във въртележка от колебания и избори, изтъкаващи невидимата история на мисълта, създала творбите, които вече четири десетилетия се свързват с представата за най-висока професионална и етична мяра в литературознанието.
И понеже Радосвет Коларов е рожденик, какво по-добро да пожелаем на него, а и на всички нас, за които литературознанието е важно, от това да видим осъществено и оттук нататък колкото се може повече от скътаното в неговата изследователска и творческа памет богатство!
Миряна Янакиева
 
Когато си мисля за Радосвет Коларов като литературовед, у мен отново възниква вълнуващият всички ни въпрос, формулиран в заглавието на една статия на проф. Никола Георгиев: „Кой сте вие, господин литературовед?”. На Радосвет Коларов са чужди често коментираните напоследък бягства от литературата в сферите на културната антропология, политиката, социологията и т. н. – бягства, които са разбираеми и изкусителни, но в някои случаи водят до отказ от филологията (наскоро се сблъсках с декларация от типа „филологията за нас вече не е интересна”). Радосвет Коларов си остава филолог, дори когато привлича за своя анализ на литературата откритията на всички науки, не само хуманитарни: когнитивистиката, психоанализата, квантовата физика. Като учен той се откроява в съвременното литературознание с вярност към строго научната терминология, която обаче безконфликтно се съчетава с метафоричността на съвременния философски дискурс. Учудващ е синтезът между терминологична точност и дискретно изразена емоция, когато се интерпретират с инструментариума на точните науки вечни въпроси на човешкото битие! А ако трябва да изразя впечатлението си от човека Радосвет Коларов, бих казала, че от общуването с него (макар и не толкова близко) съм се убедила в неговата толерантност, диалогичност и принципност.
Честит рожден ден, уважаеми професор Коларов! Вашата фамилия ми напомня за майстора-колар на Йовков, заради което Ви желая същата наслада от творчеството!
Дечка Чавдарова
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”