Честито! , брой 28 (2690), 20 юли 2012" /> Култура :: Юбилеи :: Михаил Неделчев на 70
Български  |  English

Михаил Неделчев на 70

Избраният

 

„Явяване” е дума, която Михаил Неделчев обича и често ползва. Така голямата му книга от края на 2011 г. „Литературноисторическата реконструкция” се открива с програмен текст именно за явяването на реконструкцията. Същата дума ще срещнем още в началните страници на христоматийната му книга от 1987 г. „Социални стилове, критически сюжети”, където се говори за явяването на сюжета. Става дума за вид литературна епифания, за откровение, осенение под формата на липсващ факт, находка в антикварна книжарница или случайна среща на „Славейков”, което внезапно напасва пъзела на изследваните библиографии и биографии, вади литературната история от познатото й русло и я кара да просветне по нов и неочакван начин.
Подобни епифании, разбира се, не спохождат всеки. За тях трябва да си свръх подготвен, да си вдаден, посветен, да си избран най-сетне, за да можеш да разчетеш знака, когато ти се яви, да си достоен за него. Има нещо мистично и заедно с това детективско в цялата работа. Михаил Неделчев е бил спохождан от не едно подобно откровение, той дори в някакъв смисъл ги предвижда и колекционира, някои от тях разказва в публичната си лекция „Апология на литературната история” при получаването на почетна професура в Нов български университет. Бихме могли да кажем, че по този начин литературната история избира своите историци. Михаил Неделчев със сигурност е един от избраните, на което й отвръща с възможно най-силния реципрочен жест – като я живее.
Именно лично преживени са заниманията на Михаил Неделчев с Яворов – от незаменимите текстологични бележки към томовете му през разните интерпретации на Яворовата литературна личност, родили по-едрия концепт за литературния персонализъм, до съвсем нови прочити по повод 100 години от знаменитата 1910-а година, от смъртта на Мина Тодорова и от „Подир сенките на облаците”. Музата на литературната история, оказва се, може да е щедра, да посещава избраниците си отново и отново.
Заниманията на Михаил Неделчев, обаче, съвсем не се ограничават само до класиците. Той изследва вдадено и извънканонични автори, известно е пристрастието му, например, към Христо Силянов и Петко Росен, настояването, че българската литература е обозрима, че й дължим и един децентрализиращ прочит с внимание към регионалните фигури и митологии. Заедно с това, Михаил Неделчев практикува – от края на 60-те до днес - една литературна история в действие, която непрекъснато прехвърля мостове към съвременността, която помни, но и участва, моделира, осмисля тук и сега. Това е едно „въвлечено литературознание”, по собствения му израз, за което имена, като Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев и редица идващи след тях са ключови фигури. Именно чувствителността към литературния момент прави Михаил Неделчев така пристрастен към издаването и на малки книжки, на еднократни паметни листове по повод някоя годишнина, което е друга стратегия на осъществяване спрямо по-тежките, масивни литературоведски издания.
През последните години сме свидетели как тази динамика и реактивност се проявява и по отношение на по-едрите концептуални основания на Михаил Неделчев. Например, през 70-те и 80-те мисленето в литературноисторически сюжети (негова запазена марка) е начин на противопоставяне срещу казионната литературна история; сюжетът е подривен, понякога допълващ, друг път фино отменящ наложили се литературоведски стереотипи и по този начин е бунт срещу идеологически форматирания голям наратив.
В новите „постисторически” времена писането на Михаил Неделчев има нови каузи. То се обявява категорично в защита на литературната история – на нейните права, смисли, ресурси. Но тази защита е сложна, тя не застава на страната на потискащата тоталност на големите разкази (срещу които е воювал сюжетът). Напротив, тук се явява реконструкцията като алтернатива на господстващия разказ, която, обаче, има нужда от него именно, за да му се противопостави. Енергията на реконструкцията идва и от друга централна за Неделчев тема – тази за двете култури на социалистическата епоха, за алтернативния канон от онова време, за пропуснатото, премълчаното и недослученото в литературата оттогава, включително и в автобиографичен план.
В този смисъл, сегашният юбилей на Михаил Неделчев е само част от неговия литературноисторически проект – винаги отворен, винаги в развитие. При това, юбилеят му не е един, защото през 2012 г. се навършват и 25 години от публикуването на „Социални стилове, критически сюжети” и 45 години от литературнокритическия дебют на Михаил Неделчев през 1967 г. (както той сам го реконструира – литературно и политически). Да му пожелаем здраве и нови явявания!
Биляна Курташева
 
*
 
Скъпи Мишо,
Случва се да пиша тези редове в любимия ти Созопол, град, който по неповторимия твой начин е вписан в тебе, а и ти в него, защото това го умееш – да разкриваш във видимите градове невидимите, да ги показваш на всеки, който пожелае с теб заедно да се взре и прозре – и ето на, приятелю, лесно ми е да се обърна сега към теб, защото в пейзажа, разкрит пред очите ми, ти присъстваш навсякъде. Дори се питам специално за този град, напластил за мен и миналото си през твоите пощенски картички, през твоите написани и ненаписани думи, дали през твоите очи не го гледам?
Мили приятелю, когато ме попитаха дали ще напиша няколко поздравителни за теб редове, отвърнах: „иска ли питане”? Как няма да напиша за теб? Сега, обаче, гледайки твоя град, се питам и ми се струва някак странно, почти нелепо – скъпи Мишо, какви са тези достолепни възрасти, млади ми приятелю? Почти патриаршески. Не е възможно. Не умея юбилейни слова да пиша, пък точно оттук, откъдето толкова вино сме изпили заедно и толкова истински приказки сме си казали, повече от всичките ни книги накуп, защото и това го умееш, съвсем истинско е общуването с тебе и винаги живо. И ако нещо юбилейно мога да кажа, то е, че май няма друг такъв Учител – за литературата с нейните любими твои персонажи, сюжети, които можеш да направиш любими за всеки, за местата, които с тялото си и духа обживяваш и така, по твоему, волю или неволю, ги превръщаш в литература… И защото и за „приноси” към любимата ти история на литературата не искам да пиша, не ми е това работата, а и толкова много академични люде ще ги опишат в сборници, в студии; и не само сега, но със сигурност и в някое неизвестно за нас далечно бъдеще. За други „приношения” ми се ще да припомня, приятелю, може би дори и по-важни, защото с годините, колкото и леко да си играем с тях, без да щем, помъдряваме и оценките за това какво принасяме на света и той какво ни принася, неизбежно някак различно се осветяват… Със сигурност си герой на много животи, скъпи Мишо, ти откъдето и да минеш, оставяш следи – дали е през политиката, този твой пламенно-болезнен сюжет, за който сега, обгледан назад, можем с чиста съвест да кажем, че си от малкото му герои, повикани в него единствено от жаждата за по-добър свят и без никаква собствено лична изгода, дали през историите на твоите литератури, през които се движиш като през самия живот, поради което дори не смогваш да ги напишеш всичките тези истории, оживяващи в теб, и добре, че сме ние, приятелите, които можем да ги изслушаме и заедно с теб да ги въобразим… И като казах за тези подтици на въображението, на които ти просто така, дишайки и живеейки, даваш път, ето и един съвсем мой, личен „принос” от теб към мен, случен сякаш случайно в броденията ни по Атонски пътеки – ти вътре, аз вътрешно-вън – все въобразени, но живи като живата реалност там: приятелю, това ти си ми дал, съвсем ми беше принесено да бъдеш герой на мой роман, при това с архангелското си име, а аз често съм се питала защо стана това и най-вече как, докато пишех, и името дори не можех да сменя, сега обаче имам отговор, скъпи Мишо, и ще ти го кажа – защото, приятелю, си от малкото хора, които съвпадат със себе си – и в литературите си, и във въображенията си, и в грешките си, и в страстите си… във всичко. А такива вече почти не ходят по пустата ни земя – благодаря, че те има… и бъди точно такъв, какъвто си!
Емилия Дворянова
Созопол, 10 юли 2012
 
*
 
Срещу юбилея на Михаил Неделчев могат да бъдат проектирани – един по един – всеки от множествените му образи. Могат да минат като на лента, пусната в нощната прохлада на крайморско лятно кино, образите на Критика, Историка, Любовника, Бащата, Политика, Редактора, Гражданина, Професора… да се засрещат и преливат един в друг, да се опровергават и допълват, да съставят плътността на едно от най-забележителните интелектуални присъствия от края на ХХ и началото на ХХІ век. Сега и тук, обаче, избирам да щрихирам само един от възможните образи, при това – особен и сякаш надпоставен спрямо останалите, функционално спояващ ги, определящ, но и някак разлюляващ езика и битието на цялостната личност Михаил Неделчев.
Това е образът на говорещия, разказващия, разискващия, пледиращия Михаил Неделчев.
Неведнъж с приятели и колеги сме споделяли един от поразяващите ефекти при възприемането на текстовете му – докато ги четем на ум, всички чуваме гласа на техния автор. Този ефект е обичаен при четенето на текстове, написани от актьори. Проследяването на писмената реч възпроизвежда особеното déjà-vu на произнасянето й; прочетена, тя звучи с гласа на автора, съединил в представата за акта на творчеството модусите на казването и на писането.
Границата между говорещия и пишещия Михаил Неделчев е твърде гъвкава и понякога невидима. Неговото устно слово се прелива в писменото; образуват една продължаваща във времето реч, по презумпция съдържаща полемическа острота, предчувстваща отговор и нови основания за следваща реч. В сърцевината си такава комуникативна нагласа залага на добре подготвената, но и свободно импровизирана пледоария.
Зад тази характеристика могат да стоят неприятни подозрения. Например, някои и до днес са готови да видят в предпочитанията към говоренето пред писането едва ли не интелектуална леност, заобикаляне на сериозен научен или друг ангажимент. Мога да твърдя, че това е валидно за други говорещи (по-скоро медийни) интелектуалци, но не и за Михаил Неделчев.
Едва ли сред поколенията, дебютирали през 60-те и 70-те години на ХХ век, има друг по-работещ, т.е. по-пишещ литературен критик и историк днес. Впрочем, трудно ще намерим такъв и сред следващите генерации. През последните години Михаил Неделчев продължава да пише нови текстове в един безмилостен режим на доказване – сякаш е започнал току-що, сякаш трябва да обяви за първи път дисертационна теза, сякаш е длъжен някому… Макар че е длъжен, но не някому, а на собствените си нови и нови идеи. Той знае това и тъкмо оттук – от този работен ритъм – идва един от импулсите за пледоария.
Неговите писмени текстове помнят своя устен произход или задават бъдещото си произнасяне. Дори когато са внимателно обмислени и написани, те са ориентирани към четене пред публика на живо, проектират собствения си спектакъл пред реагиращи същества с откликващи погледи. Точно това пожелаване на публиката се движи в дискурсивните основи на Михаил-Неделчевото слово. Защото в произнасянето той търси една по-висша споделеност – в тяло на общност. На тази общност Михаил Неделчев й задава идеални проекции – да бъде българска, гражданска общност, с корени в културата на стоическата нормалност до 1989 г., със сетива за сложно, многообразно съпреживяване на европейската си идентичност, с умно практикуване на свободата си.
Затова той проявява склонността си да чертае опозиции – между културата на стоическата нормалност и културата на ускореното с оглед на идеологическите съображения време до 1989 г.; между соцреалистически и алтернативен канон в литературата на НРБ; между европейската гражданска култура и чалгизираните сурогати днес… Това пак е част от изкуството на пледоарията, на въвличащото в дебат говорене и писане, на формулиращото категоричен избор слово.
Михаил Неделчев няма да престане да ни сочи този избор.
Пламен Дойнов
 
*
 
Притеснявам се от идеята, че на мен, музиканта, се пада честта да напиша думи за един такъв великолепен представител на словото. Едновременно с това ме ласкае и фактът, че през годините съм имал възможността за толкова близък контакт с личност от такъв ранг и значение за българската култура и общество. Ще се оставя на притеснението и вместо да описвам или припомням факти, ще се опитам да съзерцавам личността на Михаил Неделчев.
Да съзерцавам тази така динамична личност, извор и генератор на непрекъснато откривателство, дебати и полемики в областта на историята и теорията на словото. Да съзерцавам великолепния реторичен поток на неговото мислене в областта на така различни сектори на човешката дейност, като политика, морал, наука или култура, афористичното му мислене и великолепния му изказ. Да съзерцавам неговата изследователска любов към детайла, способността му да открива онзи невъобразим съчленяващ елемент в динамиката на най-невъобразимия спектър от биещи се и противоречащи си гледни точки. Да съзерцавам неговото аристократично бунтарство, което преди няколко десетилетия с резки и категорични жестове разбута блатото на тънещата в нега атмосфера на културен застой, на принуда и подчиненост. Да съзерцавам неговата харизма в аудиториите, кафенетата или коридорите на Нов български университет, където той непрекъснато изобретява тези или изследва проблеми в областта на човешкото знание, литературата или музиката. Ето още нещо - да съзерцавам с пиетет неговите широкомащабни познания и откривателска стръв в неизбродимите дебри на музиката на днешната разчленена, доведена до морален и културен безпорядък, звукова епоха.
В този поток от съзерцания си давам сметка, че мога да оприлича Михаил Неделчев, този непрекъснато кипящ и буден ум, на мощен ускорител на хипотези, мисли, идеи и практики. Да го уподобя на голям, издръжлив, упорит и траен културен колайдер, който наблюдава, експериментира, изследва и дефинира културни състояния и явления, открива свойства и взаимодействия в тях и прокарва нови пътища на мислене, водещи към пораждането или възраждането на онзи загубен от всички ни морален порядък…
Като си помисля - колко много неща, и то само за седемдесет години! Честито!
Георги Арнаудов
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”