Български  |  English

Форматиращият текст

 
Марк Блок, Кралете чудотворци. Изследване на свръхестествения характер, приписван на кралската власт предимно във Франция и Англия, предговор Жак Льо Гоф, превод от френски Валентина Бояджиева, научна редакция Иван Билярски, Агата-А, София, 2012
 
Неподготвеният читател изпитва особен стрес при закъснялата среща с текстове, формирали мисленето на нашето време. Благодарение на масивната рецепция, техните идеи се привиждат като едва ли не вродени и „до болка познати”. Затлаченото сетиво за чудовищната им иновативност изкривява прочита. Така ще е и с книгата на Марк Блок (1886-1944), налична на български точно 88 години след нейната поява. Форматираната чрез нея „нова историческа наука” отдавна не е нова, а е фактическата парадигма на съвременното историческо мислене, включително у нас.
Френското издание от 1983 г., по което е преводът, е с предговор от Жак Льо Гоф. Маститият историк, иначе умел в стила „бягаща по вълните”, сторва тук поклон към първоучителя си, съоснователя на „Анали”. Той коментира книгата в биографичен, исторически и концептуален план така, че е трудно да се добави нещо принципно друго. А иде реч за текст, който Иван Билярски с право характеризира в Послеслова си така: „Трудно ми е да повярвам, че в една книга могат да се поставят толкова много въпроси и да им се предложат отговори, при това по изключително привлекателен и достъпен начин” (с. 580).
Тук ще набележа само някои основни теми, станали азбука на професионалното историческо мислене, подбрани, разбира се, с оглед на моята изследователска дейност.
Книгата е посветена на конкретно и привидно маргинално явление: претенцията и практиката на френските и английските крале да лекуват скрофулозни чрез докосване. Тя обвързва ритуала с характера на кралската власт, дирейки „политическите причини за прибягване до сакралното” (Льо Гоф, 22). Блок тълкува вярването в кралското чудотворство като „част от корпуса – масово приемани – полуцърковни, полуполитически доктрини” (410) и определя резултата като „скромен принос към политическата история на Европа” и още: като „опит по политическа история, превърнал се в опит по сравнителна история” (71).
Ефектът от „скромния принос” е, че Блок става „бащата на историческата антропология”, развил „нова политическа история” (Льо Гоф, 6, 42, 46). Билярски съответно настоява, че изследването на божествения произход на властта извежда „политическо богословие, различно от това на Карл Шмит” (578-579).
Мисля, обаче, че родената тук „политическа историческа антропология” е само следваща от темата спецификация на нещо по-обемно, което бих определил като „тотална историография” от съвършено нов тип. Защото, както пише Блок, „виждаме, че идеята за кралското чудотворство е всъщност част от едно цялостно схващане за света” (458). „Концепцията за вселената”, включваща конкретния колективен мисловен феномен, е същинският предмет на тази историография.
Блок върви по нишката на „дълбоките неща”, като търси цялостна история на властта във всичките й форми и с всички инструменти, осмисляйки „феодалния начин на производство и като производство на символи” (Льо Гоф, 46). Така той не просто успява да изведе правомерността на „едно явление, считано дотогава извън нормалния ред на света” (489), но и да преформулира самия предмет на историята. При него формите на мислене са не само равноправни с политическите, икономическите и т.н. феномени, но застават в самия фундамент на историческото действие.
Той сътворява нов модел на историческия космос, при което системата му покрива критериите, задължителни и за астрономите: тя цели да представи този космос като максимално цялостен и континуитетно закономерен, без екзотични кривения на орбитите и абнормални явления. В своето начинание Блок е „без предходници”, както сам той забелязва по конкретен повод чак в Приложението (510).
Методът му произтича от „историческата критика и критиката на свидетелствата” (Льо Гоф, 7), при което ударението пада върху „психологията на свидетелството” (487). Той израства върху „интердисциплинарния хумус” в знаменития Страсбургски университет от времето след 1919 г. (Льо Гоф, 14). Решаващ, според мен, се оказва радикалният отказ от търсене на каквото и да било „единствено обяснение” (465). Първият ход е привличането на стъписващ по обема си текстуален материал от всички възможни сфери: политика, дипломация, финанси, медицина, литература... Действителният поврат е обаче на друго място.
Истински новото се състои във включването на всекидневното мислене със съответните му практики не само като елемент, но и като създател на историята. „Някои начини на мислене или на възприемане ни се разкриват по-добре чрез случки от всекидневния живот, отколкото от книгите”, заявява програмно Блок (254).
Той настоява, че може (и трябва) да се прави история и от онова, което досега е минавало за само анекдотична подробност (69). Затова се втренчва в ритуалите и митовете, церемониите и легендите, тълкува колективната психология, „системите на мислене” и вярванията. Започва интензивна работа по изследване на паметта и на връзките „памет-общество” и „памет-история”, на жестовете и ритуалите, на менталните условия, нагласи и навици, на „колективното мнение” и „народното въображение”: едно „гмуркане в дълбоката история” (Льо Гоф 9-13, 32), едно впиване в „дълбокосъщностните мисловни обществени условия” и „историята на мисленето” (Билярски, 580).
За да се види нормалността на схващаното сега като абсурдна аномалия, трябва да се проникне, настоява Блок, в суеверията и легендите, във вярванията и измислиците, да се опознаят „състоянията на колективното мислене”, „легендарното и сантименталното наследство” и даже „излиянията на признателните сърца”, да се измери „силата на колективните илюзии”, да се направи сравнителна история на суеверните практики (69, 224, 431, 445, 463, 495). Тогава едва може да се види как неща, гледани обичайно като „празни приказки”, „хвърлят ярка светлина върху дълбоки неща” (67).
Всичко това е сторено, за да се стигне до „генераторите на жизненост”: свидетелствата, натрупвани от поколения, за които се е смятало, че се основават на опита, и чиито твърдения не са се поставяли под съмнение дори от най-скептичните (67, 504).
Респектираща е способността на Блок да си поставя граници на интерпретацията. Такъв ход е, например, въвеждането на количествения подход и статистиката към ритуалните практики, тоест, към феномени на мисленето (Льо Гоф, 24), както и самоограниченията в полето на социалната психология: „Аз нямам претенцията да описвам неясния механизъм на работа на умовете, а просто да посоча някои от причините, допринесли (в конкретния казус – б. а.) за съсипването на древното вярване” (454).
„Кралете чудотворцие текстът, в който, успоредно с идеята за глобалната или цялостната история, категорично се въвежда и друга емблематична тема на „Анали”: дълготрайността (longue durée).
Дълготрайността, пише Льо Гоф, не означава непременно дълъг хронологичен период, тя е онази част от историята, онази структура, която се развива и променя най-бавно. Дълготрайността означава бавен ритъм. Можем ... да я наблюдаваме в относително къс отрязък от време, но под събитийната история и под средносрочната конюнктура (17).
При предмета на Блок е налице съчетаване на „бавния ритъм” с дългосрочност: кралското чудотворство се практикува почти осем столетия – чак до ХІХ век (461-480). Понеже „едно вярване, един ментален факт, рядко бива постигнато от мигновена смърт” (Льо Гоф, 31), то може да се окаже по-съществен генератор на исторически явления, отколкото всякакви ситуативни политически актове и проекти.
Методът на Блок предполага не само съчетаване на хронологичния с тематичния анализ, но и проблематизиране на историческия детерминизъм. На мястото на тривиалната историческа каузалност при него застават „рационални съотносителности между историческите феномени”, но не от хегелиански тип. Вместо „начала”, „извори”, „причини”, приоритет имат понятия, като „наследство”, „избор”, „генезис”. Историческото явление не може да бъде обяснявано извън или независимо от познаването на неговата моментна ситуация (Льо Гоф, 16-18).
Произходът трябва да се свърже с „характеристиките на средата, която му позволява да живее, но и го принуждава да се променя” (71). Това е особено валидно за средновековието, тънещо в незнание за онова, от което произлиза. Затова е нужно „да се изнамери заета от настоящето причина, за да се оправдае едно разбиране, което, всъщност, е толкова силно не само защото води началото си от много древно минало” (278).
Така, при холистичната историческа система, фундаменталната за историка ерудиция се оказва не по-солидна от хипотезите, интерпретациите и идеите (Льо Гоф, 18). Добре аргументираните „исторически вероятности” (234) започват да играят сериозна роля. В този контекст се поставя и въпросът за сработването на изкуственото и спонтанното (310): за начините, по които се внедрява една елитарна идея и условията за възможност на включването й в масовата „концепция за вселената”. „Колективната психология” се влияе от интелектуалната активност на елитите, а техните действия са немислими, ако не са родени от вярвания и нагласи, просмукали се дълбоко в колективното съзнание (235). Блок – променяйки перспективата на историческото изследване въобще – препоръчва допитването до „второстепенните автори”, чиито (често нескопосни) текстове „се придържат много по-близо до широко разпространените схващания” (417/18). Един гениален инструктаж!
Кралете чудотворцие най-сетне текстът, въвеждащ категорично „проницателната и предпазлива компаративистика” (Льо Гоф, 9). Блок маркира както предимствата, така и границите на сравнителния метод. „Да сравняваме само сравнимото!”, е неговият иновативен, но и отрезвяващ лозунг. Без да създава строг метод, той въвежда неговите потенции и граници, различавайки между универсална и историческа компаративистика, ограничаваща се „до съседни общества, ако ли не и до съществуващи едновременно или близки във времето и пространството” (Льо Гоф, 40). Сравнителният метод, настоява Блок, е изключително плодотворен, но при условие да не се излиза от общото; той не може да бъде използван за възстановяване на подробностите (106). В днешния дебат около сложнотиите по определяне на критериите и изходната точка за сравнение, границите и възможностите на метода, Блок задава нещата така, че да бъде гледан като висша арбитражна инстанция.
Погледнем ли българския превод, можем да открием някои колебания: понятийни (напр. причестява/причастява) или именни (напр. Тома Аквински/Тома от Аквино (особ. 182, бел. 1). Трогателно е именуването на „епископа на Линкълн Робърт Дебелоглави” (183, 253, 256, 258). Няма да споря може ли прозвището да се преведе и така, но настоявам, че този велик мислител остава под името Робърт Гросетест. Мога да посоча още няколко „разклащания”. Отчете ли се обаче шеметният спектър от понятия, имена, топономи и т.н., смея да твърдя, че тандемът Валентина Бояджиева – Иван Билярски е не само находка за „Агата”, но и добър шанс за българската хуманитаристика.
Съгласен съм с Билярски, че с оглед на „политическото богословие”, „Кралете чудотворцитрябва да се гледа ведно с по-късните „Двете тела на краля” (Ернст Канторовиц, превод Слава Янакиева, 2004) и „Императорът и свещеникът (Жил Дагрон, превод Цветилена Кръстева, 2006). Относно фундаментите на съвременното историческо мислене, обаче, книгата си остава това, което е – форматиращият текст.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”