Български  |  English

Да мислиш и да пишеш за Ботев. Днес

 
Александър Панов. „Поезията на Христо Ботев”. т. 1 - „Художествена система на Ботевата поезия”; т. 2 - „Песни и стихотворения” от Христо Ботев – структура, основни сюжети и символични образи”. Издание на УЦ „Диоген” и ИК „Александър Панов”, С., 2012
 
При читателите си вече е двутомното етапно изследване на Александър Панов върху Ботевата лирика. Тези 870 страници е трудно да бъдат представени – разклоненията на критическия сюжет, находките при разработването му са многобройни и няма как пълноценно да се „преведат” в ограничения обем на собствения ми текст. Ето защо ще си позволя (без да възпроизвеждам границата между първата и втората част на труда и принадлежността на конкретна авторова теза към единия или другия том) да говоря най-вече за особено ценното, особено продуктивното (според собствените ми мери) в респектиращото литературоведско начинание.
Безспорно, да пишеш за Ботев днес, означава да застанеш пред огромно предизвикателство – защото всеки пристъпващ в полето има да се справя (в разни смисли на думата) с грамадния научен архив на ботевознанието, натрупан през десетилетията, а също и с вкамененото „предразсъдъчно знание” за особеното наследство. Точно заниманието с фигури от ранга на Ботев изважда наяве един от парадоксите в отношенията между хуманитариста професионален интерпретатор и средата: от една страна, за да се ревитализира завареният текстови корпус, той отново и отново трябва да бъде прочитан „по различен начин”. От друга страна, „новостите”, нанасяни върху икони като Ботев, винаги събуждат силен охранителен импулс, разноредови съпротиви – аудиторията (дори и по-малко широката) е резервирана към промени във високия скъпоценен образ (току-що реченото не упреква, то просто припомня една от аксиомите, организиращи всяко общностно културно битие). И още: отгоре на всичко, в подобни казуси „новостите” нерядко са със специфична природа – става дума за неща, които всъщност са били пред очите на всички, само дето по някаква причина са се оказали невидими за дълъг период от време. Което прави чувствата между анализатора (да го наречем така) и публиката още по-сложни…
Един от особено ефектните ходове в изследването на Панов е свързан точно с новост от подобен тип. Интерпретаторът „връща”, така да се каже, Ботев към Ботев – заради десетилетния всеотдаен труд на академични люде и издатели, тукашните читатели (в масовия случай) отдавна контактуват с текстова конструкция, надписана с „Ботев”, която не е негово дело. Панов настоява да я отместим и да помислим „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” като документ на Ботевата авторска концепция за йерархиите, отношенията и диалозите, организиращи в цялост собственото му стихово наследство. Ако наистина помислим това/така, ще се срещнем с един различен поет. Първо, в книжката Ботевата част съдържа 16 стихотворения (отсъстват „Хайдути”, „Обесването на Васил Левски”, „Защо не съм” и „Послание”). Второ, оригиналната Ботева композиционна схема за представяне на творбите няма общо с подредбата, която от поколения обживяваме. Свикнали сме „у Ботев” да се върви от „Майце си” към „Обесването…”, но у Ботев от „Песни и стихотворения…” се върви от „На прощаване” към „Ней” (да, тази силова позиция – да е финал – е дадена на не особено обичаното у нас стихотворение от самия Ботев), като „в средата” застава „Хаджи Димитър”. Трето, „Песни и стихотворения…” носи надпис „книжка първа”, но „книжка втора” така и не се появява – липсващото, обаче, също хвърля смислова сянка върху наличното. Едни от най-интересните страници в изследването търсят логиката, която (може би) е стояла зад оригиналната Ботева подредба на стихотворенията, и се опитват да доловят принципа, диктуващ отношенията между излязлата и непоявилата се текстова цялост, очертаващ съдържателните потребности, които „втората книжка” би трябвало да удовлетвори. Панов предлага провокативна визия за евентуалните отношения между двете издания (осъщественото и неслучилото се) като между Стар и Нов завет. Тази „висока” тълкувателска оптика предопределя и тезата за „Песни и стихотворения…” не просто като за стихосбирка (или песнопойка), а като за ритуално слово, обслужващо прехода от света на ежедневието и ценностите му в героическото битие, извърнато към славата, честта и свръхсмисъла на смъртта. Като напомня, че Ботевите текстове пребивават в различни регламенти на комуникацията (те не са били винаги предназначени само за четене писания между корици, ами са се и пели, били са фолклоризирани, размножавали са се във варианти), Панов всъщност напомня, че това, което ни се струва устойчиво, уседнало в един неминуемо познат изглед, е само етап от исторически изменчивия живот на текст, постоянно отместващ се от „самия себе си”. Точно тази тълкувателска нагласа – че разбирането на написаното изисква детайлни знания за серията от превъплъщенията му (като смислов и комуникативен статус) във времето – води до добрите решения в изследователския проект.
Сред тях е постигането на различни типове контекстуализация на Ботевата лирика, видяна като едновременно присъстваща в няколко текстови системи. От една страна, трудът чете и принадения смисъл, който всяка отделна творба получава заради позицията си в целостта на „Песни и стихотворения…” (цялост, изграждана не само от диалогични линии между едно и друго стихотворение, между групи от лирически произведения, но и от съотнасяния между корпуса стихотворения и прозата на Ботев). Освен това, Ботевото поетическо наследство е разгледано като „закотвено” в системата на възрожденската култура, показани са начините, по които сюблимните творби „си говорят” с разноредови конкретизации на предосвобожденската дискурсивност. И най-широкият контекст, в който са интерпретирани Ботевото слово, Ботевите интелектуално-чувствени нагласи, се макетира от световните, вечните сюжети, в които човечеството представя (и измисля) човешкото. В този сегмент от работата изследователят предлага впечатляваща реконструкция на митологически и фолклорни представи, на библейската мисловност-езиковост, на исторически и културни факти от разни времена и пространства, на „места” от световната литература, като се интересува от това как принципите на сюжетиране и на концепиране на персонаж, работещи в споменатите територии, „откънтяват” в Ботевите произведения. Например, отричането от света на всекидневните добродетели в името на висша цел е жест на истинския християнин (портретува го и популярното в рамките на Българското възраждане житие на Алексий человека Божи), но и физиономичен за Ботев реторически ход, а приликата трябва да напомни, че религиозният тип аскезис е фундиран в проекта на българския XIX век за „нови времена”. Превръщането пък на роба в свободен човек и на стадото в общност е ядрената семантическа структура, подреждаща разказа за Мойсей и неговите отношения със собствения му народ… и това напомняне задава специфична перспектива към себепреживяването на аза в Ботевата текстовост. Фигурата на благородния разбойник, конструирана отново и отново в различни етнокултурни среди (чрез историите за Робин Худ, разказите и песните за известни италиански разбойници, персонажи като Карл Моор), също е „тематизъм” от разговора между Ботев и „другите”. „Блудният син” като сюжетно-персонажна матрица, „Заветът” – образ на свръхценното послание, евангелският наратив, културният герой като еманация на колективната потребност от характерна организираност на битието – всички тези „протоструктури”, чрез които човекът век след век отекстовява света, са разчетени в (уж) познатите ни произведения. Тази работа по разкриване на допълнителни смислови ресурси в Ботевото слово е обвързана с изследователското намерение да се предложи (в рамките на труда) едно коментирано издание на Ботевата лирика („коментирано издание” в параметрите, в които разбира понятието Лотмановият коментар на „Евгений Онегин”). Точно тази част от труда, в която „ред по ред”, творба по творба Ботев е четен внимателно, бавно, с контекстуализиране на всяка от фразите, на синтагмите в съответната текстова цялост, ще е особено полезна за аудиторията. Защото помага за по-пълноценно разбиране на Ботевото време, защото приучава в „свещените слова” да бъдат разпознавани и актуалните (и широко споделяни) изобщо през Възраждането „позиции” на мисълта и чувството, както и универсалиите (от библеизмите до идиомите на романтизма), с които борави поетът Ботев.
Този тип коментарно представяне на изключителното лирическо наследство помага и да се разкрият механизмите, превръщащи Ботевата поезия в ефикасен дискурсивен инструмент за моделиране на общностното съзнание. Александър Панов показва как в тези стихове се срещат и сработват архаичният принцип (определян от митологическото и от фолклорното като поглед към света) за организиране на словесна творба и модерните (в романтическия им вариант) практики за боравене с думите, за направа на произведение-свят. Панов изследва и как във/чрез Ботевите текстове функционират реторико-интонационни роли с много дълга история (ролите на водача, певеца, недоволника, присмехулника). Събирането на архаика и модерност в едно тяло-текст, „припомнянето” на отколешни речеви модуси в тази лирика, вграждането на културни универсалии, отдавна обживени от етноколектива, в плътта й – всичко това, според Панов, обяснява високата „комуникативна успешност” на Ботевото говорене. То вмества драстично новото си послание в езиково артикулираната тъкан на огромни наследства, вкоренени в съзнаваното и несъзнаваното на общността. Точно тази „двойна игра” (едновременно да бъдеш „отколешен”, „познат” и „съвсем нов”) осигурява, според изследователя, чуваемост, ефективност, „пробивност” на революционните послания, носени от Ботевите произведения…
Трудът не само детайлно познава научния архив на ботевознанието у нас; той използва теоретическия инструментариум на разнообразни научни полета (фолклористика, литературознание, културология, антропология, социология). В същото време, конкретният художествен текст фокусира боравенето с разнообразния хуманитаристки репертоар от аналитични техники, конкретният текст остава в центъра на изследователското усилие – именно това, струва ми се, ще спечели и една по-широка читателска аудитория на двутомника.
Той впечатлява не само със „собствено” научните си качества, а и с професионалната етика, на която се подчинява: тук се цитира старателно и коректно, а и дори когато се спори с една или друга заварена теза, уважението към предходниците в полето винаги е налице. И понеже споменах за спор, ще си позволя да посоча едно специфично качество на този текст: с него може да се спори (например, по повод това какво представлява „Ней”, каква е ролята на Захари Стоянов при „изобретяването” на Ботев, кое прави валидно или невалидно дадено жанрово определение и пр.), да се спори с удоволствие (познато най-вече на странното ми съсловие) и смислено, както се спори с информиран и интересно мислещ събеседник. Винаги съм смятала, че текстовете, с които може да се спори, са по-полезни за времето-и-мястото, отколкото онези, които не допускат дебата като възможност за собственото си сбъдване.
Накрая нека отбележа и това: трудът на Александър Панов всъщност нормализира средата. За да е жив Ботев, не е достатъчно той да бъде бранен (спекулативно) от въображаеми атаки. Нужно е – нормално е – просто периодически, отново и отново, да се появяват ярки критически текстове, които „остраняват” свръхпознатото, които ни предлагат шанс да се доближим „още малко” до рецитираните непрекъснато думи, оставащи (те затова са толкова важни) – все пак и все така – енигматични за общностния ум, за общностната душа. Трябва да благодарим на Александър Панов и заради този скъпоценен (в наше време) жест на нормализиране. Добрата наука, която мисли и за Кумира, оставайки при себе си, продължавайки да бъде именно наука, е, смятам, най-симпатичното лице на нормалността насред препълненото ни с девиантни подробности ежедневие.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”