Български  |  English

Вкусови разминавания

 
31. Фестивал на българския игрален филм „Златна роза”,
5 – 11 октомври 2012, Варна
Организира се от ИА Национален филмов център, Министерство на културата, Българска национална телевизия, Община Варна и Артин вижън.
 
Не се сбъднаха прогнозите, че на „Златна роза” 2012 няма да има филми. В пълнометражния конкурс се състезаваха 12 заглавия (колкото миналата година), тъй като „Още една мечта” беше изтеглен в последния момент по технически причини. Във връзка с промени в статута на фестивала от времето, когато Александър Донев бе изпълнителен директор на НФЦ, в конкурса влезе и австрийски филм с българско участие – приятният „Испания” на Аня Саломоновиц, чийто сценарий е написан от нея и Димитър Динев. Така 8 от филмите се оказаха дебюти, 2 от тях - независими („Пистолет, куфар и 3 смърдящи варела” на Георги Костов и „Чужденецът” на Ники Илиев, вж. „Култура”, бр. 19 от 2012), а „Корпус за бързо реагиране” на Станислав Дончев е първият, продуциран от разпространителска компания („Про Филмс”). В късометражния конкурс за „Златна роза” се състезаваха 10 филма, разделени в 2 модула – с 8 по-малко от м. г. Сред тях 2 бяха създадени с подкрепата на НФЦ, 2 – на БНТ, 2 – на НАТФИЗ, а останалите са независими продукции.
Публиката в зала 1 на Фестивалния и конгресен център тази година беше многолюдна още от следобедните прожекции, а най-голямата тарапана беше за „Пъзел” на Иво Стайков, следван от „Чужденецът”...
Освен състезанието, варненските киномани се стичаха и на безплатните ретроспективни прожекции в зала „Европа”, посветени на 9 юбиляри. Вълнуващи бяха срещите с Никола Анастасов, Джоко Росич, Иван Джамбазов и Златина Дончева-Джамбазова.
 
С филми и спорове за тях „Златна роза” премина мълниеносно. Ще бъде запомнена с две респектиращи екранизации („Цветът на хамелеона” по романа на Владислав Тодоров „Цинкограф” и „Аз съм ти” по „Роман без заглавие” на Димитър Димов и „Адриана” на Теодора Димова), с два режисьорски дебюта на оператори (Емил Христов и Кристина Николова), с влизането в продуцентството на Владислав Тодоров и Буряна Захариева, с превес на зрителското кино, с натрапчив стремеж към боксофис, с нахлуването на манекенки на екрана, с неочаквани актьорски превъплъщения (Деян Донков и Асен Блатечки участват в три филма, Ованес Торосян, Валери Йорданов, Филип Аврамов, Касиел Ноа Ашер, Яна Титова... – в два), с качествения късометражен конкурс, с добрата организация, с адекватните награди, с полюсните критически реакции, с режисьорската непоносимост към забележките, с кръглата маса, инициирана от Националния съвет за кино, с отсъствието на голяма част от екипите, с крилатата фраза на Ищван Сабо, цитирана от Вера Найденова: „Хубав е този филм, който се харесва на публиката, на критиката и на самия автор”...
Фестивалът започна нестандартно – с 19-минутна Симфония за дъб DJ, метъл китара и хип-хоп МС, композирана специално за фестивала от музикантите Страцимир Павлов и Валери Ценков по идея на продуцента от Артин вижън Александър Николов и изпълнена от младежката клубна формация La Migra... Зареждащо преживяване, в което бе включен дори орган. Любопитен бе и изборът на филм – извънконкурсната балканска копродукция „Шоково състояние” на Андрей Кошак (2011, Словения/България/Сърбия/ Македония/Босна и Херцеговина). Въпреки че тази комедия, решена в ключа на „Замразеният”, но през обществено-политическите трансформации, изглежда архаична, тя се превърна във вход към родните занимания с травматичните проекции на миналото върху социума и индивидуалната човешка съдба.
Обемането на времето, артикулирането на абсурда, реализирането на избора, търсенето на смисъла, завръщането от чужбина... се очертаха като тематични доминанти на фестивала, а морето – като изкусителен фон на премеждия и екстази. Интерпретирани са различно – като ракурс, жанр, владеене на филмовия език.
„Цветът на хамелеона” е седмата поредна дебютантска „Златна роза”. И прецедент – големият визуалист Емил Христов влиза извънредно в режисурата и се справя бляскаво. Куриоз е, че дори се състезава със себе си, тъй като е оператор на другия кинематографичен пик „Аз съм ти” на Петър Попзлатев.
През черно-бяло и цвят, визиони и случки, съдби и обрати, организирани с размах в сложни наративни конструкции, двата филма обемат късове време, за да разкажат с темпераментна кинематографичност и в универсални измерения за миналото ни и неговите рецидиви. Те са обединени още от живостта в интерпретацията на литературните първоизточници (а в „Цветът на хамелеона” е въведен и „четящ” пласт, очовечаващ драстичността на сюжета), от въвеждането в главна роля на нови и свръхенергийни лица (певецът Руши Видинлиев в „Цветът на хамелеона” и театралната актриса в Германия Жанет Спасова в „Аз съм ти”), от Деян Донков като необичаен епизодик, от безупречния кастинг на Светлана Янчева и Жорета Николова.
И все пак, филмите са много различни, а посланията им - полюсни. „Цветът на хамелеона” е по-радикален и от „Дзифт” на Явор Гърдев по сценарий на Владислав Тодоров върху едноименния му роман, заснет от Емил Христов („Златна роза” 2008). Ако той бе опит за въвеждането в българското кино на неоноара, новият филм експериментира с антиутопичния психотрилър. Сардонично показва 80-те и 90-те години на ХХ век като време на шпионска маниакалност, поколенчески импотентна конспиративност, ерозирали илюзии, морален крах... Той е първият филм с герой, който до такава степен се „разтваря” в обслужването на Държавна сигурност, че създава своя паралелна „тайна служба”, сублимирайки и манипулирайки демократичния преход в просмукания от страх социум. Девалвацията е тотална. Абсурдът е концептуализиран. Животът е делириум от грешки. В едри обеми се сблъскват идеология и онанизъм, терор и гротеска, перверзия и “Казабланка”, бездушност и „Мадам Бовари”, агент 007 и смърт... Руши Видинлиев е сатанински привлекателен като изобретателния социопат Батко Стаменов, Ирена Милянкова е приказна фея като „куцата съдба”, операторът Крум Родригес – чародеен естет, а с черния си хумор и зловещия маскарад филмът постига планетарни измерения на безнадеждността. Измъкване няма.
В романна структура „Аз съм ти” обхваща много по-голям период от време – от 1935 до 2008. След мъченичествата с трите варианта на „...И Господ слезе да ни види...” по Станислав Стратиев, сега Попзлатев демонстрира не само експедитивност, а и дуенде. Рискува със събирането на двата романа, спасява се с трима сценаристи и редактор и постига софистициран и плътен филм. За първи път в игралното ни киното малка България от 30-те, зависима от великите сили, е показана като страна с просперитет, шик, космополитност, опит за летене... Главната героиня Адриана (Жанет Спасова) е изкусителна буржоазна наследница и хедонистка, обречена на гузност, репресии, дълголетие. Но, когато 106-годишна разказва живота си на младата Юра (Ирмена Чичикова), тя аристократично неглижира издевателствата на народната власт. Що се отнася до съвременността, чрез героя на Ованес Торосян Попзлатев вплита и своята важна тема за наркокомуните (да си спомним документалния му филм „Нашите деца” от 2005), а финалът лъха на надежда.
„Цветът на хамелеона” и „Аз съм ти” са от онази класна порода кино, което удивлява с режисьорския вкус – от избора на темата и стилистиката, през културните референции, работата с актьорите и атмосферата до цялостното излъчване на филма. Концептуалният и за някои енигматичен абсурдизъм на „Цветът на хамелеона” и изтънчената, с привкус на литература, амалгама от ретро и днешност на „Аз съм ти” артикулират от различни ракурси изключително важни проблеми – както на българското живеене, така и на избора в глобалния свят. Филмите ще се анализират тепърва, но концентрирането на наградите върху тях си беше неизбежно.
В останалата част на конкурса, както и миналата година, станахме свидетели на естетически полюси – от профаническа вулгарност („Пистолет, куфар и 3 смърдящи варела” или „Корпус за бързо реагиране”) до претенциозно-патетичен арт („Инкогнита” на Михаил Пандурски по мотиви от „Бариерата” на Павел Вежинов), чиято естетика се клати между пърформънс и рецитал и се издържа само заради вдъхновената визия на Иво Пейчев.
Ако на „Златна роза” 2011 кинематографичните експерименти бяха присъщи на повечето от независимите филми, сега те демонстративно размахваха примитивен вкус и професионална недостатъчност. Мутренската естетика ни заля с пошлост и дрога, насилие и зле приложени водевилни клишета. Тя именно обединява възпитаници на НАТФИЗ и НБУ, съответно Георги Костов и Станислав Дончев. И ако в дебюта на първия, вдъхновен уж от Гай Ричи, биха могли да се открият и свежарски дженкове в никаквата драматургия за мутри, кокаин, цигани, ченге-гей, любов и бунище, вторият е изцяло продукт на долнопробното телевизионно развлечение. Всеки да си прави киното, както може и му харесва, но ми се вижда опасен синдромът на опростачване в независимите дебюти. Създателите им превръщат боксофиса в олтар. Подменят изконната същност на независимото кино като територия на авангардни търсачества и алтернатива на конвенционалния мейнстрийм. Макар и частно финансирани и по-близо до продукт втора употреба, отколкото до изкуство, те естествено са част от годишния пейзаж на българското кино и не можем да ги подминаваме.
Проблем е, че и подкрепени от НФЦ филми с комерсиална ориентация изглеждат ширпотреба, меко казано. В „Пъзел” дебютантът Иво Стайков разказва за любовта на млад столичанин (Асен Блатечки) към съпруга на ловешка мутра и майка на невръстен син (Станимира Колева) в голям отрязък от време (от 1996 до 2020). Действието е сведено предимно до трапезни диалози, а поетиката – до едри планове, където манекенката Станимира Колева е неизменно безизразна и накипрена като за ревю. Немощен филм с мощен PR, чийто рефрен е „искрено”.
И ако „Пъзел” е все пак първи за Иво Стайков, за Илия Костов „Слънчево” е четвърти. Авторът се впуска в амбициозно приключение покрай устрема на поп да събере хора около многострадална църква от вече несъществуващото село Слънчево. Избрал новелния принцип и решен да побере всички проблеми на хаотичния ни свят, включително и завръщането към корените, Илия Костов се отказва от собствения си терен на вулгарната комедия и се втурва към жанровия гювеч, пътувайки по света и у нас. Но, за разлика от хомогенната непретенциозност на „Време за жени” (вж. „Култура”, бр. 12 от 2007), тук всичко е напомпано, схематично, отблъскващо и дори финяшкото присъствие на Лилия Маравиля не е спасение. Да беше направил документален филм за 130-годишната църква от вече несъществуващото село Запалня в родния му Сливенски край, погълнато от язовир „Жребчево”, както е било първоначалното му намерение... Негов елегантен контрапункт с църква, поп и авантюризъм в зрителско кино е „Миграцията на паламуда” на Людмил Тодоров (вж. „Култура”, бр. 6 от 2012). Комедията му разтуши мнозина.
Истински искрени бяха други два дебюта: „Вяра, любов и уиски” на оператора Кристина Николова и „Джулай” на Кирил Станков. В първия девойка, сгодена в Ню Йорк (Ана Стояновска), се връща при баба си в София (Люба Алексиева) и среща абитуриентската си любов (Валери Йорданов), днес романтичен маргинал. Симпатичният американски юпи (Джон Киблър) пристига и тя трябва да реши какво да прави с живота си. Мелодрама с елементи на road movie, филмът тръпно, просто и младежки говори за съкровени неща, като детство и любов - дефицит в новото българско кино. Прощаваш му някои драматургични пропуски.
„Джулай” поема мудно от София към морето с три фрустрирани жени и носталгия по разкрепостеността на Джулая: впиянчена художничка, работеща като охранителка (Параскева Джукелова), еврейка с писателски амбиции, току-що върнала се от Америка (Касиел Ноа Ашер), бензинджийка-бивша наркоманка (Яна Титова). Но през пиене, пушене, плуване, биваци, емоции, караници, мутренски безчинства, селско скатаване, женска мъст и солидарност, филмът градира екзистенциалните скиталчества и обществените деформации до комичен съспенс. Разказва кошмара на живота ни скромно, живо и забавно – до бягство в Румъния. Актьорското трио е очарователна спойка от бунтарския еротизъм на Касиел Ноа Ашер, спиртосания феминизъм на Параскева Джукелова и грацилния тремор на Яна Титова. Мъжките персонажи са поддържащи, но важни за харизмата на филма (преди всичко мълчаливият Ицко Финци и куриозният Ованес Торосян). „Джулай” би могъл да бъде сравняван с миналогодишния „Кецове” на Иван Владимиров и Валери Йорданов (също продуциран от „Гала филм”) – бягството към морето, пещерите, Филип Аврамов и Яна Титова, насилието, нонконформисткият дух а ла „Телма и Луиз”... Но не е вторичен. Напротив – той е по-органичен, чувствен, естествен, смешен... За първи път July Morning на Юрая Хийп ме разплака, а филмът се превърна в обещаваща поанта на фестивала.
Както вече споменах, късометражният конкурс бе интересен. Това се превръща в хубава традиция. Изключвам 20-минутния трафарет „Welcome to София” на Петра Георгиева, създаден с подкрепата на НФЦ, и 5-минутния филм „Бариерата” на Радослав Камбуров, който изпуснах. Младите хора успяват не само да извадят атрактивна тема от всекидневието, а и да овладеят лимита на кратката форма, да развълнуват дори... В контекста на многото филми за тазгодишната селекция на Jameson 12-минутният „Солено и сладко” на Поли Генчева изглеждаше статичен, но сега ме трогна с деликатност и умело водене на актьорите – момченцето е сладко, а присъствието на Асен Блатечки като баща е откровение в сравнение с подобната му роля в „Пъзел”. Затова пък 27-минутният „Жълто куче” наМария Николова и 25-минутният „Отивам в Италия” на Ивайло Марков доказаха правото си да бъдат част от селекцията на Jameson. Първият, създаден в БНТ, е абсурдистки бисер за общуване на български писател и японска художничка през пералня, с чудни рисунки и точен Стефан Щерев. Вторият е остроумно-лъчезарен микс от игрално и документално кино за малчуганите от “Карандила Джуниър”, родителите им, ината... 18-минутният „Драсканица” на Любомир Печев е друг симпатичен филм с фокус дете – невръстен бунтар срещу утилитарността на възрастните в детската градина. „Йероглифът” на Албена Иванова (студентка в НБУ) е 5-минутна безмълвна миниатюра по разказа на Радичков с усет към ритъм и ексцентрика. „Скок” на вече утвърдените Кристина Грозева и Петър Вълчанов е 30-минутна комедийно-еротична новела за несретник (Стефан Денолюбов) и инкасаторка (Ани Вълчанова), срещнали се в луксозния апартамент на братовчед му (Тодор Танчев). Думите са оскъдни, остроумието – изобилно, актьорското изпълнение – забележително. „Виолета, Жоро и аз” на Любомир Попов е сърцато и малко разтеглено road movie на БНТ за сценарист (Филип Аврамов), таксиметров шофьор (Николай Върбанов) и млада проститутка (София Маринкова), където морето е сбъдната мечта и шанс за ново начало. „Парафиненият принц” на Павел Веснаков е 23-минутно издевателство, вдъхновено от действителен случай. Младеж (Александър Алексиев) убива майка си и сестра си, подрежда обезобразените тела в банята, среща се с бременно гадже (Яна Титова), рита футбол, мотае се с приятел (Валери Йорданов) и се обажда в полицията. Никакви обяснения. Филмът е регистрация на младежката безпътица.
Оказа се, че Кръглата маса на тема „Къде е българското кино?” е била инспирирана от нечий гняв срещу статията на Божидар Манов „Новата криза в киното ни” (вж. „Култура”, бр. 30 от 2012). Но тонът й беше колегиален, очертаха се перспективи за по-активното привличане на критиката във филмовия процес и разговорът се превърна в прелюдия към дебата „Българското кино и социалните му проекции” на 20 ноември в Дома на киното по инициатива на списание „Кино” и „Култура”.
Тазгодишната „Златна роза” представи не особено релефен филмов пейзаж, но по-важното е да го има.
още от автора


2 - 19.10.2012 11:44

що е то "дженк"
От: Диана
Геновева Димитрова обеча да смесва улична реч с думи като наративни конструкции, социум и т.п. "Дженк" е добре позната жаргонна дума на средното, а може би и на по-предните поколения. Дженк - добре, готино; използва се и за нещо оригинално, нещо по така.
Пример:
Беше ми много дженк, че се видяхме.
В една реклама трябва задължително да има дженк.
Етимология: Звучи като зарибена дума на английски (обаче не е).
http://www.neolog.bg/nest/9/10/
Някои наистина я извеждат от английски: дженк - (англ. jink) - Шумна веселба
РЕЧНИК НА ОСТАРЕЛИ, РЕДКИ, ЧУЖДИЦИ И ДИАЛЕКТНИ ДУМИ
http://www.bgjourney.com/Bit t Kultura/Old gloss/Old gloss Dj.html
но това изглежда малко вероятно. На турски Дженк е разпространено мъжко име в смисал на воин. Самата дума означава "битка, война". Оттам, например, употреба като: накрая стана голям дженк. cenk - (dated) war
Noun Turkish
Etymology
From Middle Persian or Persian جنگ (jang).
http://en.wiktionary.org/wiki/cenk#Turkish
1 - 19.10.2012 10:05

не-свежарски дженкове
От: ivan nikolov
Кога най-накрая Геновева ще научи български или който и да е друг език; кога ще си избере един език и ще пише само на него, без да забърква обичайните псевдо-многоезични каши?

'дженкове' - какъв е този бисер, роден от 'гениалната' глава на Гени?
Да не би да става въпрос за 'junk'? Ами че то съвсем не се произнася 'дженк'!
С една дума - пълни боклуци!
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”