Български  |  English

Клечим пред пепелището на несбъдналото се българско общество

 
- Нека се поразходим из света. Но преди всичко да попитам: има ли някаква генерална характеристика нашето време? Ако вземем Бойко Борисов, Обама, Китай, индианците в Амазония и т.н. – можем ли да им търсим общ знаменател?
- Клишета, фрагменти и отделни персони – това е, което ни залива отвсякъде. Всъщност, именно когато трябва да се опитваме поне да мислим глобално, уж в набедената епоха на глобализацията (друго идеологическо клише…), именно тогава липсва глобалният поглед върху това какво се случва. Пъстрата картина само на пръв поглед е фрагментаризирана, тя има скрити нишки, които много здраво удържат точно по този, а не по друг начин онова, което се случва. А това, което прави впечатление, е, че героите не са достойни за епохата, а и епохата не може да си намери героите. Едва ли е имало – и това го казвам без никаква метафора и преувеличение – по-преломно, по-разделно време от това, в което живеем в момента. И това не е клише. ХХ век си отива, но не само ХХ век. Отива си всичко онова, което може да се нарече късна, зряла и каквато там искате модерност. С всичките си постижения, но и с всичките си огромни престъпления. Това беше времето на потресаващи научно-технически и всякакви други постижения, но и на най-голямото пропадане на човешката природа, добре е непрекъснато да си го припомняме. И това, с което мога да опиша накратко идващото време, е липсата на интелектуален, концептуален ресурс да обясним какво става. От една страна, продължаваме да използваме старите идеологически наукообразни дрипи, за да обясняваме това, което става - и това, което ни се иска да става; много често, представяйки желаното за действително. От друга страна, струва ми се, ние не разполагаме с интерпретационния, интелектуалния ресурс и багаж, за да разберем онова, което се случва.
- Не е ли рефлекс на модерността желанието да обясним какво става? А това, че не можем да го обясним, на липса на капацитет ли се дължи или на прекомерно усложняване на системата, в която живеем, и чиито параметри просто не могат вече да бъдат обхванати?
- Двата ви въпроса са свързани. Характеристика на модерността е да се опитва да контролира света. Модерността започва с разбиращия индивид, чийто вътрешен мотив винаги е бил познанието, за да бъде той контролиращ. Знанието е сила, респективно контрол. Опитите за интерпретации и за обясняване на света с рационални интерпретационни картини са първата стъпка към опитомяването му и неговото подчиняване. Неслучайно първите материални артефакти на задаващото се ново време са свързани с бума на картографията - непознатият свят да бъде очертан, опознат, подчинен, опитомен, ориентиран по координати и т.н. Описването на ситуацията води след това до нейното осмисляне, контролиране, употреба. Всъщност, зад всеки опит за интерпретация на ситуацията се крие един прагматичен мотив за нейната ресурсна и във всякакъв един смисъл употреба. В момента системата е много усложнена. Но, според мен, социалната реалност, в която пребиваваме, преминава в съвършено друго социално качество или качества. И знанието на портоланите от XIV век, образно казано, не може да бъде напъхано в новото 3D пространство на задаващата се социална реалност.
Ние пребиваваме в няколко взаимно похлупващи се кризи; и то кризи с глобален характер. Първата безспорно е кризата на капитализма като такъв, какъвто той е известен до този момент; капитализмът, който е може би най-уникалното пътешествие и приключение в човешката история - с всичките ползи, но и с всичките огромни негативи. Машината за непрекъсната експанзия и възпроизводство на тази уникална социално-икономическа и културна матрица, която наричаме накратко капитализъм, всъщност започва пред очите ни не просто да се задъхва (и това не са пророчествата на Маркс, това е противоречие от съвършено друг порядък). Нейният социален perpetuum mobile се оказа, че не е толкова перпетуум, пък вече не е и мобиле, както си личи. Второ – това означава преразпределение на чисто геополитическата тежест. Фернан Бродел казва на едно място: „Всъщност, това, което ние наричаме модерност, е дългият исторически процес, при който Европа поглъща света“. Контролът, господството на Европа бавно, на хапки, като една анаконда буквално смила света. И ние, от европоцентричната си гледна точка, смятахме, че светът трябва да е щастлив от факта, че бива изяждан от нас. И го наричахме с различни модни и не толкова модни идеологеми, като модернизация, уестърнизация, рационализация на света и всякакви други -ации, но, в крайна сметка, резултатите са такива, каквито са. Точно този механизъм на поглъщане на света даде засечка. Защото се оказа, че докато Европа поглъща света, в един момент тя изпадна в самодоволство; и че погълнатият свят ражда антиподите на тази своеобразна икономическа, геополитическа култура, която усвояваше ограниченото културно и геоикономическо пространство, в което пребиваваме. Третата криза, която се наслагва над първата, е рухването на християнския проект, казано най-образно. Това е почнала много отдавна криза. По думите на известния руски професор Андрей Фурсов, библейският проект, християнството като опит за моделиране и контрол на значителни човешки маси - отначало възникнало само в Източното Средиземноморие, после погълнало, с европейската експанзия, Евразия, а след това Северна Америка и в някакъв смисъл и света – то престава да задава ценностни ориентири за социално поведение. Образно казано, все още доминиращият Западен свят – той доминира технически и икономически, в значителна степен дори и културно – по-скоро прилича на изпразнена от съдържание броня на средновековен рицар. Все още страшен, все още движещ се - но въпросът е, че той се движи по инерция към пропастта на собственото си рухване. Като казвам собственото си рухване, това не означава, че то ще се случи утре. Тук работим в съвършено други порядъци на историческото време. На следващо място, няма да се посвеня да кажа, че това е и криза на белия човек, на бялата раса. Светът е 8 милиарда. За първи път белият човек съставлява една десета от това, което в момента съществува като демографски потенциал. Въпреки всичките културни, ценностни и всякакви други исторически котви, които, независимо от жестоките конфликти вътре в ареала на т.нар. бяла раса, го обединяват, той рухва пред очите ни. И когато говорим за втръснали клишета на левичарската идеология, за ляво и дясно или за Севера и Юга, трябва да кажем, че Югът е вече в Севера. Югът, това бяха вълненията в Лондон миналото лято. Югът, това са редовните вече вълнения във Франция - Югът предизвиква скептичните и иронични приказки за арабска Аквитания или за парижката „Света Богородица“ като джамия. Всичко това се случва пред очите ни. Европа не само че не успя да погълне света, но и Югът, идвайки в Европа и в Севера, всъщност показа, че е много устойчив. Че не се поддава на матрицата на т.нар. глобализация, каквото и да означава това; че той има друг дневен ред. И този дневен ред въобще не съвпада с нашия.
Когато говорим за капитализма като световен проект, често го свързваме с възхода на средната класа, с welfare state, т.е., с държавата на всеобщото благоденствие и т.н. Всъщност, това е кратък исторически щастлив миг в съществуването на капитализма, както казва Юрген Хабермас. Ние много често забравяме какво се крие преди и зад тези 30-40 години следвоенно добруване и благоденствие. Говорим по-скоро за „демо версията” на капитализма, а не за basement-а, мазето на капитализма. За мръсните мазета на Африка, на Латинска Америка, за дивата експлоатация в особените икономически зони на Китай, Индокитай или Индонезия. Welfare state рухна и заедно с този модел на капитализма, който се представяше като единствено възможният, рухна и неговият социален гръбнак, опора, смисъл, цел и начало – а именно средната класа. Средната класа бе, която правеше възможен този модел. Тя, така да се каже, даваше фасона на политическата публичност, на един малко или много витален парламентаризъм, на демокрацията, каквото и да разбираме под това. Всичко това рухна пред очите ни. Всичко това се изпразва от съдържание и проблемът е, че ние в момента нямаме вече политика в смисъла, в който се разбираше преди – политиката се е превърнала в хвърляне на прах в очите и пустословие, което се върти около едни счетоводителски, бакалски сметки. Да вземем първия телевизионен дебат в САЩ между двамата кандидат-президенти –политическото се е свело до получаването или даването, или редуцирането на едни средства от намаляващата социално-икономическа пита, до която се опитват да се докопат различни социални групи. Да не говоря за нашия забравен от Бога регион, където всъщност политическо няма, а една съвършено различна реалност е наречена политическа сфера с политическо представителство; с котерийни образувания, кой знае защо наречени политически партии. И, разбира се, това на фона на едно все по-оглупяващо и деградиращо във всяко едно отношение население.
- На мястото на това, което се разлага пред очите ни, виждате ли нещо друго, наченки на нещо? В ислямския свят се опитват да правят банки, които нямат лихва или лихвата е минимална. Т.е. опитват се да правят нещо, което, поне на пръв поглед, доста противоречи на капитализма такъв, какъвто го познаваме.
- Печалбата е смисъл, основание и цел на този социален свят. А лихвата, предполагам знаете, е забранена както от исляма, така и от християнството. В крайна сметка, това вътрешно непоносимо противоречие взривява християнския католически проект в частност, за да се появи в една нова форма, наречена протестантизъм. В историята с „ислямските” банки съществуването на лихвата всъщност се прикрива под формата на „зак’ят”, т.е. дарение. Но това е опит да се нагоди, образно казано, пустинната традиция на Мека и Медина към реалностите на XX и XXI век. А какво се задава насреща? Това, което аз лично смятам, че се задава насреща (дано да съм лош пророк), е, че ни чака едно много йерархично, много сурово и много рестриктивно и ригидно обществено образувание (съзнателно използвам този мърляв термин), което ще дойде на мястото на сегашния капитализъм, на мястото на сегашната форма на политика, на мястото на това, което досега разбирахме като нация–държава, и т.н. Подозирам, че на първо място ще бъде постепенният демонтаж както на държавата на всеобщото благоденствие, така и на всичко, свързано с политиката, представителната демокрация, човешките права; равенството, при цялата ирония на неговата реализация; мултикултурализма, за който се говори и който беше мъртвороден още със самия факт на неговото създаване като идеологически вирус за примамване на неевропейските, нехристиянски маси да се трудят като щастлив добитък във фабриките на развития Запад. Всичко това се случва пред нас, пред очите ни. В момента то се обяснява, интерпретира и оправдава уж с императивите на икономическата криза, а именно с намаляването на социалните плащания. От друга страна, забележете, за първи път за последните 30-40 години в развития свят е налице такава значителна социалноикономическа диспропорция между върховете, средата и основата на социалната пирамида. Или, ако се обърнем към нашите социални реалности, бих казал, че (поради бедността и недостатъчния, както казваше дядо ми, вътък на нашите общества) ние „проиграхме” в движение, по много по-дивашки начин това, което в развитата, задоволена и далеч по-богата Европа и Северна Америка ще се случи много по-бавно. Но накрая ще се случи и там. Всъщност, средната класа в Източна Европа, каквото и да разбираме под средна класа, е изчезнала. Просто се е отворила една огромна социална дупка, един тежък социален маразъм, тежка деградация на огромни социални групи от населението. Което очевидно веднага повлича след себе си рухването на всичките системи на осигуряване, здравеопазване, образование – от тях няма нужда, така че те абсолютно закономерно умират по своя път. И, разбира се, от друга страна – концентрация на ресурса в една олигархическа върхушка, която пък е свързана със световните финансови и политически центрове. Такъв дизайн, който беше отработен в Източна Европа и в бившия Съветски съюз, сега вече се проиграва, разбира се, в далеч по-перфидни форми, в Северна Америка и в Европа.
- Тоест, ние сме ударници, вече сме минали по пътя. И се приближаваме и към тоталитарната власт, и към липсата на свободи и т.н.?
- Ние преживяхме едно двайсетгодишно, всъщност, безвремие, носещо, кой знае защо, наименованието „преход”. Знаете старата поговорка, че който не знае къде отива, обикновено отива там, където не иска... Разбира се, безвремието беше опаковано във всички възможни форми – „революциите” в Източна Европа, раждането на „гражданското общество”, възстановяването на „демокрацията”, на гражданските свободи, на частната собственост, на пазарната икономика. Забележете – ако направите един съдържателен анализ на говореното, ще видите, че никъде не се използва думата „капитализъм“. Това е, така да се каже, светая светих, в която не се влиза. Това, което всъщност се случи, е известно и на ленивия ум: старата политическа и икономическа върхушка нямаше нужда от идеологическото прокрустово ложе на левичарската фразеология, на равенството, на социалните програми. Всъщност, след 1989-1990 г. лъсна вълчото лице на тази социална група. Която пък, за съжаление, в българския случай не беше обременена и от никакви културни, идеологически или пък някакви други чисто цивилизационни задръжки. Ето защо и процесите на пауперизация, на заграбване на богатство, на изпадането в колониална зависимост, слугинажът към новите геополитически господари на света се извършиха в, бих казал, направо варварски форми. И в момента клечим пред пепелището на несбъдналото се българско общество като такова. 73% от днешните родители подготвят децата си да заминат в чужбина и да емигрират.
Тук, между другото, има и една друга „прелест“ на ситуацията - употребата на лягане и на ставане на либерална и неолиберална фразеология, на плътното обримчване на региона с тинк-танкове от същия идеологически и икономически порядък. Това се оказа идеологическата патерица, която трябваше да обслужи именно дивашкия процес на пауперизация и сриване на обществата в името на добруването на един много малък кръг от хора, които сега наричаме олигархия, върхушка или както искате. Цялата тази идеологическа опаковка трябваше да служи като основа, като легитимация на преразпределителните процеси в страната. Където това не вършеше работа, там се намесваше мотивиращото действие на бухалките, на ударните отряди на уж организираната престъпност. От кого? – много често обичам да задавам този въпрос.
- В този период не само България и Източна Европа, целият свят беше облъчен от тази фразеология. Може би има някакви обективни предпоставки за това?
- Обективните предпоставки са известни. Проблемът е, че набедените специалисти по капитализма от бившите истмат факултети в България или в Съветския съюз, докато се занимаваха да клеймят капитализма, не си дадоха сметка, че световният капитализъм в неговата „Мека“ САЩ много рязко се промени, условно казано, след края на Виетнамската война, 1971-1973 г. и Хелзинкския процес - 1975 г. Тогава се случиха няколко много важни неща. Слизането от власт на Никсън след Уотъргейт води след себе си до нахлуване на една нова групировка на върха на световната капиталистическа система - т.нар. неоконсерватори. Мнозина техни говорители бяха бивши левичари, неотроцкисти. Които всъщност експериментираха процеса на демонтажа на държавата, псевдосвободния либерален пазар на няколко места. Преди всичко в Латинска Америка - в частност, в Чили, след свалянето на Алиенде. После се случи това, което доведе до рухването на средната класа в Латинска Америка – Аржентина, Уругвай, Мексико - тези страни все още не могат да се оправят от тежката финансова латиноамериканска криза от края на 80-те и началото на 90-те години. След това, втори удар беше тежката дългова и финансова криза в Югоизточна Азия, която извади от играта Япония за дълъг период от време. Постепенно неоконсерваторите смениха стария истаблишмънт. А те са всъщност политическото лице на финансовия капитал, част от който овладя мощно най-важните лостове за управление на икономическите и политическите процеси. И оттам започнаха чудесата с търсенето на все по-голяма норма на печалба... След Латинска Америка, ударът беше насочен към Африка, която беше буквално срината дори като опит за някакво възраждане във формата на постколония. Давам ви веднага като пример – ние сме се загледали в себе си, а пред очите ни рухна една високотехнологична и развита страна, каквато бе Южна Африка.
- Все пак тя участва в Г-20.
- Тя беше технологичен лидер. Сега тя може да е в Г-20, но там е и, да речем, Китай. А по признанията на самите китайски експерти и политически лидери, Китай все още е, в най-добрия случай, средно неразвита страна. Ако влезете 200 км навътре от специалните икономически зони, ще видите една социална реалност, която има малко общо с блясъка на втората икономика в света.
Така че, след като беше изсмукан ресурсът от Латинска Америка и Африка, следващият „клиент“ на неоконсервативната вълна беше Съветският съюз, за чието сриване, да не опростяваме, самата комунистическа система беше работила твърде дълго. Но един огромен мраморен блок може много дълго да стои на една скала, докато дойде един „Микеланджело“, който да удари точно в точката, чрез която тази огромна маса ще се срути. Та този удар - в точното време, на точното място и по точния начин, беше извършен, за да се разпадне огромният блок на парчета. И сега в момента бумерангът се завръща към епицентъра на световната капиталистическа система с всички произтичащи от това последици. Ние сме наблюдатели на вълните, на резонансите, които се движат.
- Това малко ми прилича на плана „Клин” - някой дълго време се премервал в този блок и в крайна сметка е намерил точката, в която да го пипне и той да падне.
- Финансовият капитал много отдавна се е отделил от реалната икономика и е започнал да работи по собствени кръгове на развитие. Много отдавна той е придобил относителна тежест, в пъти по-голяма от циклите на реалната икономика. Нещо повече – реалната икономика е станала негов заложник. Когато финансовият капитал кихне, реалната икономика изпада в тежък амок. Т.нар. финансов капитал, и то част от него, контролира изцяло процеса – не е нужно да се чете план „Клин“, не е нужно да сте чехълче, че да знаете какво е устройството на чехълчето. Спомнете си огромната финансова интервенция, която Федералният резерв и американската държава направиха, когато рухна „Леман Брадърс” и двете ипотечни банки в САЩ - в разрез с всякаква либерална фразеология за свободния пазар. Изведнъж беше мобилизиран ресурс на данъкоплатеца и трилиони долари за уж погрешни инвестиционни решения на частна институция. Така че, тук няма план „Клин“, тук има последователност и закономерности. А дали тя ще се привижда на страничния наблюдател като клинообразна – това, да ви кажа честно, дълбоко не ме вълнува.
- Да се върнем към нашия регион...
- ... и към Европа, и принадлежащите към него Северна Африка и Близък Изток. Първо, съмнявам се, че европейският проект в този му вид ще продължи още дълго. Подозирам, че ще се отиде на вариант твърдо ядро, доминирано от Германия – Каролингското ядро. За съжаление, виждам отредената роля на нашия регион и на нашата страна, в частност, като периферия на периферията. Някаква сива зона между Ориента, Русия и Европа. От друга страна, ще продължи процесът на взривяване на региона на Близкия и Среден Изток, носещ очарователното име „Арабска пролет“ - индуциран отвън, но имащ обективно и вътрешни предпоставки. Имам тъмните усещания, че нещата се тласкат към голяма война, но не между Израел и Иран или между САЩ и Иран, както се говори, а по-скоро целта е да се разгори огромен конфликт между сунити и шиити с всички произтичащи от това последици. Това означава, че регионът за дълго ще бъде взривен и изригванията на този взрив ще бъдат усетени и в България. И ние вече ги усещаме под формата на първите групи сирийски бежанци. Пред очите ни се случва другата активна операция, която се нарича вкарване на Турция в блатото на Близкия Изток. Турция ще даде живата сила, т.е. пушечното месо, а арабските монархии от Персийския залив ще дадат парите. Но може и да се окаже, че цената ще бъде поставяне на кръст на перспективите на Турция за модерно икономическо, политическо и всякакво друго развитие, включително и в неоислямските одежди на Ердоган - Давутоглу.
- Наскоро, на конгреса на партията си, Ердоган говори час и половина и нито веднъж не спомена Европа.
- Има две версии, не се наемам да кажа доколко едната или другата отговаря на действителността. Първата версия е, че заиграването с ислямската и с близкоизточната и арабската карта, т.е. източното преориентиране на Турция, е всъщност опит за давление върху Европейския съюз да бъде по-отстъпчив в преговорите за влизане на Турция. На мен лично ми се струва, че турският управляващ елит, който, за разлика от нашия (ние всъщност нямаме такъв), като наследник на стара империя, гледа с една много дълга перспектива във времето. И последователно, независимо от политическите разцветки, провежда тази линия. Струва ми се, че Турция действително се е ориентирала към реалността, а тя е да бъде доминираща сила в Близкия Изток. Те го правят умно, хитро, бих казал, използвайки често модните технологии на soft power, на меката сила. Турция се опитва да реализира своята доминация чрез използването на своето геополитическо положение, ставайки пресечна точка на всичките енергийни проекти – и по този начин поставяйки в шах доставчиците на енергийни суровини. От друга страна, Турция се превръща пред очите ни в работилницата на Близкия Изток, използвайки трудолюбивия си народ. Тя прави мощни инвестиции в образованието - ние просто нямаме представа за какви обеми и за какво качество става въпрос. И не забравяйте все пак потенциала на турската емиграция, която има набран значителен опит за тези години в Западна Европа, в Северна Америка, в Австралия. Тези хора в момента имат огромни шансове за реализация именно в Турция като растяща икономическа и политическа сила. От трета страна, Турция за първи път провежда изключителен експеримент - опит за съчетаване на исляма с модерността – който, ако успее (аз искрено го пожелавам на турския народ), ще бъде действителен принос в световната история. Разбира се, трябва да си даваме сметка, че турската модернизация прилича на българската модернизация от 60-те или на съветската модернизация от 30-те - 40-те години. Т.е., едно изостанало селско общество, което по пътя на мощната мобилизация на огромни селски маси се задвижва по възходящата линия на индустриализацията, модернизацията и всичко, което е свързано с тях. Турция обаче прави всичко това, като за първи път използва исляма като моделираща и мобилизираща сила на това общество именно към модерността, а не към ретроградността. Нещо, което, според мен, арабските „общества” нямат никакъв ресурс да направят, тъй като се намират на съвършено друго цивилизационно ниво. Както казваше един американски изследовател от „Стратфор”: „Това са племена със знамена“. Изключвам особения случай на Египет, разбира се.
- Има твърдения, че освен че от периферия сме се превърнали в периферия на периферията, постепенно ставаме периферия и на Турция.
- За това има обективни предпоставки. Първо етнически – значително турско и мюсюлманско малцинство в страната. На второ място – разрушаването на всякакви видове имунна, защитна система на нашето общество; всъщност, разпадането на българското общество като такова. Както знаете, природата не търпи празни пространства. Срещу мощното гравитационно поле, което се заформя на югоизток от нас, няма какво да се противопостави. Вторият вариант е обаче по-лош: да бъдем разкъсвани от няколко мощни притегателни центъра. Но, за съжаление, по-скоро като територия, не като общество. Разбира се, тук визирам Русия с надигащия се евразийски проект, а, от друга страна, съответно опитите на Германия, която работи в добро сътрудничество с Русия за подялба на сферите на влияние в тази част на света; с ядрото, което тя формира около себе си. И не бива да се забравя изключително мощното американско влияние. В момента сме по-скоро разделени на две и всеки го знае – между американското и руското влияние, които определят днешната уж българска „политика”. Примерът с АЕЦ „Белене“ и цялата бутафория около него е показателен.
- България е така разделена, откакто се е създала Третата българска държава. Още първите правителства падат заради споровете откъде да мине железницата...
- Така е, обаче тогава е имало субектност. Ние сме били разделени на две, но това нещо, разделено на две, е изкарало най-голямата армия в европейски и в световен мащаб като съотношение между население и мобилизирана армия. Уж разкъсваната от влияния държава воюва успешно срещу французите и англичаните на южния фронт; и срещу Русия на северния. Това не може да го направи едно, образно казано, социално нишесте. Същата тази страна, след три национални катастрофи, през 1927 г. е абсолютно възстановена. Сега сме 2012 г. - без да има война, за последните 22 години населението на България е намаляло от близо 9 милиона на 5 милиона ефективно преживяващи на тази територия. Да не говоря за качеството и структурата на това население, за това, че значителна част от младия и ефикасен социален капитал е напуснал страната или се готви да я напусне. Без никаква перспектива за каквато и да било достойна социално-икономическа реализация. От страна, която е била между 30-те най-развити страни в света по индекса на човешкото развитие на UNDP (не на някой наш набеден идеологически статистически център), страната в момента се движи на нива между 70-то и 130-то място по вътрешните индикативни показатели. Има обезлюдяване на цели територии, концентрация на населението в няколко населени пункта – типични процеси на страна по-скоро от Третия свят, а не на страна, която би трябвало да е минала процеса на модернизационната фаза и да е влязла в зрялата си цивилизационна фаза. Всъщност, случаят с България показва, че няма такова нещо като възходяща спирала на развитието. Това е едно от най-големите клишета на модернизационната прогресистка идеология – движение само напред и нагоре.
- Една от основните причини за това състояние на страната ни не е ли демографията? И една от основните причини за това състояние на Турция не е ли високата раждаемост, младото й население? Това малтусиански ли ви звучи?
- Не. Просто вие изваждате демографията вън от социалния пъзел като някакъв самоговорещ и детерминиращ всичко социален фактор. А за част от регионите демографията е огромен задържащ фактор. Има изследвания, показващи, че, при определен процент на младото население като част от общата структура на населението, това е бомба със закъснител, която взривява социалната тъкан. Има изследвания, които правят пряка връзка между дела на младото население в европейските страни и избухването на Първата и Втората световна война... Ще се опитам да ви оборя, като дам за пример пак двете страни – Турция и Египет. Турция е около 80 милиона и Египет е 80 милиона. И египетското, и турското население са млади. Всеки, който е запознат малко с икономическите и политическите процеси в Египет, знае, че по времето на режима на Мубарак страната бавно, но сигурно започна да тръгва по пътя на структурирането на някакъв тип модернизационно развитие. Който беше ликвидиран с т.нар. Арабска пролет и то, бих казал, за дълго. Докато за Турция демографията е именно ресурсът, за който говорите. Тя може да загребва, да използва този ресурс за възходящо развитие. Един от факторите, да речем, за турското икономическо развитие е турският вътрешен пазар. Това означава платежоспособно и търсещо население на различните видове продукти, които, повярвайте ми, не се свеждат до Капалъ чарши и нейните артикули. А колкото до демографията – сама по себе си, логиката на големите числа нищо не значи. Германия се намира в демографски колапс и икономически възход. Съгласно изследванията на германски специалисти в тази област, има нужда всяка година от поне 600 хиляди квалифицирани емигранти. Наскоро даже излезе една хорър фентъзи книга в Германия - „На другия ден“, по аналогия с известния филм. Тоест, какво ще се случи на другия ден, когато 6 милиона турци напуснат Германия, защото така примерно иска част от политическата палитра. Образно казано, кой ще мие улиците, кой ще слугува, кой ще върши мръсната работа, кой ще работи на строежите, кой ще върши всичко онова, което германските жени и мъже не желаят да вършат. Не знам дали знаете, но, съгласно едно социологическо изследване, над 40% от германските мъже на въпроса: „Какви биха искали да бъдат?”, отговарят, че биха искали да бъдат домакини. Такива хора не могат да стигнат втори път до Сталинград.
- Както се оказа, един от двигателите на западната намеса в Либия бе френският философ Бернар-Анри Леви, който, загрижен за хората в Бенгази и за свободите в страната, увещава и убеждава френския президент, който, от своя страна, се свързва със съюзниците...Това е документирано, той самият направи филм за себе си. Не е ли това кристален пример как в чист вид европейска ценност - „права на човека“ - се задейства, преминава през война, задвижва световни механизми и в крайна сметка получава своето отрицание?
- Смятам, че последното нещо, което е задвижило тези процеси, са европейските ценности. Подчертавам го рязко. Едва ли загрижеността за правата на бедуините в Бенгази или пък за правата на коптите в Асуан е задвижила грамадния процес на нестабилност от Маракеш до Кабул, че и по-нататък, до китайски Туркестан. Конкретният повод бе в Тунис, един безработен се самозапали – апропо, против всички правила на исляма, който забранява самоубийството – което доведе до други ритуални самозапалвания и вече се задвижи т.нар. механизъм на Арабската пролет. Да повторя - обективни предпоставки за такъв процес безспорно имаше, но такива обективни предпоставки има и в България. Само че аз тук „арабска пролет” или „европейска есен” не виждам. Така че, очевидно, едва ли приятелят на Саркози Бернар-Анри Леви е задействал, без да иска, и е взривил, така да се каже, барутния погреб на Близкия Изток затова, че бил загрижен за човешките права в племенния район на Бенгази. А и не мисля, че Саркози въобще е човекът, който има ресурсите и мощта да задвижи този процес. Факт е обаче, че уж просветената Европа - уж основаващата се на човешките права, едно от които е правото на избор, правото да бъдеш светски човек, да вярваш или не - в крайна сметка, в резултат на своето въздействие, своята помощ, своята военна интервенция докара на власт най-примитивния ислям в целия този регион. Пометени бяха светските военни – да, вярно, диктаторски, но кажете ми какви други могат да бъдат режимите в тази част на света? Случаят със сирийската трагедия, която е най-голямата подигравка с онова, което въобще се нарича европейско или международно право, със зачитането на суверенитета на една страна и т.н. - показва много ясно, че така наречените „европейски ценности” са последното нещо, което движи световния политически дневен ред.
Разговора води Христо Буцев
още от автора
Иво Христов е доктор по социология на правото - СУ “Св. Климент Охридски” (2003), ръководител на катедра „Приложна социология” в ПУ „Паисий Хилендарски”, Философско-исторически факултет. Преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски” и СУ “Св. Климент Охридски”.


2 - 27.10.2012 21:24

маркс
От: Петър Петров
Защо пък Маркс да не е пророк? В какво греши за капитализма? Че не предвидил че ще отменят златният стандарт ли. И че ще печатат пари за ликвидност на банките. Ликвидност в помощ капитали-деривати. Начин с който се опитваха да надделеят над Маркс. Ами не може капитализма да произвежда и продава повече стока и услуги от това което е възможно да се купи от работниците. Това вече е доказано научно. А когато е имало растеж преди 1964-та почнал след войната, тогава имало Кейнсианство забавящо процеса на разлагане на капитализма - чрез държавна собственост - което е инвестиция без печалба - както повелява Маркс, и печатане на пари но само да покрие невнесените пари в пазара - в това число и принадената стойност капитала - отнета от пазара. Кейнсиянството не се е проваляло заради стагфлацията, тя е нещо естествено при неработеща икономика - защото когато икономиката работи и има растеж - тогава има и търсене на пари - и ако те не се увеличават като парична база - тогава ще има дефлация. Но след убийството на Кенеди се печатат пари умишлено много, играе се със златото и златният стандарт - за да може "Икономиката да запищи" - фраза на Никсън когато казва на директора на ЦРУ да направи нещо срещу икономиката на Чили.
1 - 27.10.2012 12:41
От: Ангел Игов
В крайна сметка не се разбира Иво Христов с какво око гледа на проекта на модерността. Защото в първата част на интервюто посочва изосновната му нестабилност, фиксацията в печалбата, неравенствата и престъпленията, които произтичат от него и които позволяват лукса на европейската социална държава... А във втората част се надява той да успее в Турция и оплаква ликвидирането му в Близкия изток от "Арабската пролет". (Като при това пак не се сдържа да препоръча на арабските народи да живеят в диктаторски режими, защото... други просто не са възможни в техния свят...)
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”