Български  |  English

Цветът на хамелеона е филмът на фестивала

 
Д-р Мариан Цуцуй (1961) е румънски филмов историк и критик. Зам.-директор на Румънската национална филмотека, университетски преподавател, сценарист и режисьор на късометражни документални филми. Завършил е румънска, английска и българска филология в Букурещкия университет. През 2007 защитава дисертация на тема „Балканско кино” в UNATC (Румънската национална академия за театър и кино). Автор е на 3 книги: „Кратка история на румънското кино” (2005), „Братята Манаки или движещите се Балкани” (2005), „Ориент експрес. Румънското и балканското кино” (2008). Мариан Цуцуй е директор на Балкански фестивал за феновете на киното и храната в Четате, Румъния.
 
 
Господин Цуцуй, познавате историята на българското кино, но 31-ото издание на фестивала „Златна роза” е за вас първо. С японката Йошико Минекава, дългогодишна изследователка на нашето кино, бяхте единствените чуждестранни наблюдатели във Варна. Какво ви направи най-силно впечатление?
От доста време се занимавам с балканско кино, включително и българско. Прочее, за формирането ми като киноман огромна роля изигра българската телевизия – през 80-те, докато следвах в университета, гледах страстно „Десета муза” и „Студио Х”... Този фестивал започна мудно, а стана интересен. Първото нещо, което ми направи впечатление, е, че за разлика от днешното румънско кино, вашето има жанрови филми, при това разнообразни. Второто е наличието на независими заглавия – цели 4 (има предвид и „Още една мечта” на Николай Мутафчиев, който бе изтеглен в последния момент - бел. ред.). В Румъния за всичките години след революцията едва могат да се съберат четири – всички останали са създадени с пари от Националния филмов фонд. Друг е въпросът, че, разчитайки на бърз контакт с публиката, някои от независимите клонят към нещо като „чалга” филми. Третото, което ми направи впечатление, бе сериозният тон на пресконференциите, които се превръщаха в дискусии. Такова нещо не съм виждал нито в Румъния, нито по други фестивали в Европа (в Америка не съм бил). Обикновено се задават по един-два съществени въпроса и всички останали са куртоазни. А тук бях свидетел на истински обсъждания, на интелектуални дебати, на заинтересованост за посоката, в която се развива българското кино, дори на кавги...
И каква филмова картина се очерта пред вас?
Вашите режисьори изглеждат извънредно амбициозни. Това е добре, от една страна, ако вземем „Цветът на хамелеона” на Емил Христов, но, от друга, стремежът да кажеш всичко наведнъж проваля филма, какъвто е случаят със „Слънчево” на Илия Костов или „Пистолет, куфар и три смърдящи варела” на Георги Костов. Дори „Аз съм ти” на Петър Попзлатев, според мен, има и високи постижения, и пропуски. Разказът за две жени, принадлежащи към две различни епохи, но сродни души, и изповедта на едната от тях, фатална красавица в периода между двете световни войни, се превръща в претекст за успешна реконструкция на времето и атмосферата (за която отново решително допринася Емил Христов, този път като оператор). Но сценарият ми изглежда тромав, тъй като се основава на два романа: „Роман без име” от големия български писател Димитър Димов и „Адриана” на дъщеря му Теодора Димова.
Имате ли си лични фаворити от фестивала?
Най-открояващият се сред пълнометражните филми е „Цветът на хамелеона”. Въодушевяваща е смесицата от абсурдна комедия и политически трилър, където мистериозен мъж по време на комунизма успява да изгради своя собствена мрежа от информатори сред интелектуалците. Филмът е разказан атрактивно, заснет е безупречно, изигран е страхотно от Рушен Видинлиев и другите актьори. За разлика от останалите филми, където от смесването на жанровете става гювеч, тук всичко е изпипано много прецизно, като в аптека. Може би ми е толкова свиден, защото и аз съм от посткомунистическа страна и ми харесва гротеската, чрез която копае миналото и излиза смрадта... За жалост, не съм чел романа „Цинкограф”, нито съм гледал „Дзифт”, за да правя сравнения. Но мога да кажа друго – че у нас все още не се е появил нито такъв тип роман, нито такъв филм.
Как, „12:08 източно от Букурещ“ на Корнелиу Порумбою бе сардоничен опит за разправа с манипулациите и спекулациите покрай т. нар. румънска революция?!
Да, но не е от този калибър. Любопитно е, че старите майстори на румънското кино направиха отвратителни филми за революцията, а младите режисьори им измиха срама... Според мен, в България „Цветът на хамелеона” ще има зрителски успех, може би и в чужбина. Следя отдавна работата на Емил Христов като оператор, но тук съм стъписан от думите и идеите му – голяма работа е той. Мястото му е на Запад, в Англия, например, а не в това малко българско кино. Изключително ми допаднаха и късометражните „Жълто куче” на Мария Николова и „Скок” на Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Интересно ми е да проследя развитието на режисьорите им, защото мисля, че ще имат интересно бъдеще. Бих искал да покажа тези три филма на фестивала, който правя в Четате – за любителите на киното и храната. Догодина темата му е хуморът, а тези филми бликат от остроумие. Напоследък ние, румънците, доста се възгордяхме и гледаме отвисоко, но има какво да научим от българското кино. Нямам предвид само този фестивал, а и международната слава на много добрите ви документални филми – знае се за Андрей Паунов, за Борис Десподов... Прочее, „Георги и пеперудите” на Паунов бе първият български филм изобщо, излъчен по Румънската национална телевизия след промените. За мен „смешната документалност” е запазена марка на този вид българско кино.
Сюжетният минимализъм, детайлното и почти документално потъване във всекидневието, лаконичният автентизъм на диалозите пък са характерни черти на новото румънско кино, наложило се вече като фестивален бранд. То започна да влияе върху европейското филмово мислене. Дори един от най-добрите български филми напоследък, „Подслон” на Драго Шолев, е създаден по сценарий на Разван Радулеску, който пък е свързан с най-любимия ми румънски „Смъртта на господин Лазареску” на Кристи Пую...
Сещам се и за късометражните филми на Мая Виткова ”Станка се прибира в къщи” и „Моят уморен баща” по сценарии на Раду Жуде.
Да, трите филма са обединени от визията на Крум Родригес.
Невероятен е и в „Цветът на хамелеона”.
Но залитането по „румънскостта” започва нелепо да прилича на едновремешната обсесия по иранското кино.
Да, да, има такава тенденция. Например, преди две години в Хърватска имаше анкета за най-добрите филми, показвани там през последните 15 години, и първите 3 заглавия бяха румънски. В Унгария се проведе симпозиум на тема „Защо румънците имат успех, а ние – не?”. В България, за жалост, нашите филми се показват само по фестивали...
Да, но пък пълнят залите. Доколко е вярно, че в Румъния те не се радват на зрителски интерес?
В голяма степен ситуацията е такава. Първо, в Румъния, както и тук, са останали твърде малко кина – не повече от 100 на страна с населения 20 милиона. По времето на Чаушеску в Букурещ имаше булевард с 12 кина, а сега са останали едва 3. В провинцията е още по-печално - град като Брашов има едно кино. Това е ненормално.
Приватизирани ли са?
Изчезнаха. Второ, мултиплексите са далече, а и там едва ли румънски филм би имал успех. Та как да си върнат парите? Добре, че някои се продаваха на евтино DVD, т.е. в големи колекции - от старите румънски филми до новата вълна. Идеята е чудесна, защото, от една страна, продуцентите можаха да вземат малко пари, а от друга – оказа се ефективна борба с пиратството. Разбира се, и телевизиите започнаха да показват румънски филми. Но в кината е ужас – ни чужди филми, ни комедии могат да направят голям боксофис. Обяснявам си го с факта, че години наред, преди Румъния да влезе в Европейския съюз, публиката в кината бе заливана с американските екшъни, а по телевизиите – с латиносериали. И тъй като, за разлика от Франция или Гърция, у нас на кино ходят само млади хора, те не могат да издържат нито на негримирания реализъм на новата румънска вълна, нито на мудния ритъм – GSM-ът е неизменно включен и на десетата минута стават. Но трябва да се признае, че, дали под влиянието на медиите или от снобизъм, някои зрители се опитват да гледат филмите и да разберат защо са взели такива важни световни награди.
Имате ли си любим филм сред новата вълна?
„Четири месеца, три седмици и два дни” на Кристиан Мунджиу и „Как прекарах края на света” на Каталин Митулеску. Но аз обичам много и старите филми. Пък и тази вълна видимо се изтърка. И наблюдавам, че успешните млади режисьори не знаят какво да правят, освен драма.
Е, има и пародии. Сещам се за „Филантропика” на Нае Каранфил.
Да, разбира се, но са малко. Е, Кристи Пую в „Аврора” и Корнелиу Порумбою в „Police, Adjective” се пробваха в полицейския филм, но в реален ритъм. На критиците това им хареса, но за широката публика е пак доста голямо изпитание.
Как мина по екраните младежкият „Ако искам да свиря, аз свиря” на Флорин Шербан?
По-добре от останалите. С необузданата си виталност привлече публика.
Продължава ли утвърдената от началото на ХХІ век система на държавно финансиране в Румъния – по малко пари на много филми и залагане на дебюти?
Ние се опитахме да копираме френския модел, но, докато го адаптирахме, имахме проблеми. Например, леята беше нестабилна и инфлацията доведе до катастрофа във филмопроизводството. До 1999 нямаше създаден нито един пълнометражен филм, а първото заглавие на новата вълна бе дебютът на Кристи Пую „Стока и мангизи” (2001). Преди това възрастните режисьори пресираха младите, а сега има специален фонд за дебютантите и дори финансовата помощ за тях е по-голяма – имам предвид, че те получават 60% от бюджета на проекта, а опитните режисьори – 50%. У нас се правят и много късометражни филми, което също стимулира навлизането в киното. За жалост, няма пазар за този тип кино – само HBO ги показва. И се стига до парадокса, че за успешните румънски късометражни филми се знае повече в чужбина, отколкото у нас. Имаме вече и фонд за анимация, която лека-полека започва да се възражда след дългогодишната летаргия.
Непрестанно повтаряте думата „Фонд”, която у нас е все още химера. Кога е създаден?
През 2000 г.
С какви средства се захранва?
С отчисления от билетите за американски филми в кината, по телевизиите, от DVD... Тоест, има някаква компенсация – господстващите на румънския пазар чужди продукции плащат за нашата продукция. Заради това този Фонд е много стабилен.
Имате и Национален филмов център. Подчинен ли е на Министерството на културата?
Самостоятелен е. Той се занимава с промотирането на румънското кино – от фестивали (у нас те са частни) през издаване на DVD и книги до уъркшопове.
Как се финансират проектите?
Чрез конкурс. Обикновено се провеждат две сесии на трите художествени комисии (за игрално, документално и анимационно кино), но миналата година заради кризата беше само една. И средната отпусната сума за пълнометражен проект е около 500 хиляди евро.
А за дебютите?
Няма разлика. Но у нас не се правят сложни постановъчно филми, преобладават съвременните сюжети.
Как се структурират комисиите?
По квотен принцип от различните филмови организации. Гласува се анонимно. Почти няма партизанщини, макар че се случват и скандали. Например, дебютът на Кристи Пую бе получил доста ниски оценки, а после, след „Златна мечка” за късометражката „Картон „Кент“ и наградата на „Особен поглед” в Кан за „Смъртта на господин Лазареску”, това беше отчетено като голяма грешка. И Кристиан Мунджиу имаше проблеми. Но те се бориха за статуса си и накрая спечелиха. Общо взето, оценъчната система е добра, но трябва да се подобрява.
Участват ли продуценти в комисиите?
Да.
Колко филма се снимат в момента?
Не знам точно – между 15 и 20, в това число и международни копродукции. Имаме две доста силни студиа: Castel Film и MediaPRo, където се снимат много големи американски и европейски продукции, както и реклами.
MediaPRo вече е свързана и с нашия телевизионен бизнес. Какво става с Тудур Джурджу, който беше шеф на Румънската национална телевизия между 2005 и 2007?
Той е продуцент, прави филми. Освен това, е основател и президент на Трансилванския международен филмов фестивал – най-мащабния и добър в Румъния, където се показват над 200 заглавия и си позволяват да поканят големи звезди. По негово време Националната телевизия беше що-годе добре, но сега е страшно зле, има големи дългове, защото не се простира според чергата си и се предоверява на вредните посредници между нея и частните компании, които правят водещите предавания. Големи батаци са в Румъния. Но аз утре си тръгвам, пълен с впечатления от новото българско кино и неговия поглед към действителността.
 
Разговаря Геновева Димитрова
Варна, 10 октомври 2012 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”