Реплика от ложата (театър), брой 38 (2700), 09 ноември 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Странникът
Български  |  English

Странникът

 

„Хамлет” от Шекспир. Превод Александър Шурбанов. Сценична версия и режисура Явор Гърдев. Сценография и костюми Даниела Ляхова и Никола Тороманов. Сценография и костюми на „Мишеловката” Венелин Шурелов. Музика Калин Николов. Контрабас и цигулки Валентин Ганев. Хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев. Сценичен бой Емил Видев. Участват: Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Константин Станчев, Светлана Янчева, Валентин Ганев, Христо Петков, Весела Бабинова, Иван Юруков, Ованес Торосян, Павлин Петрунов, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Виктор Танев, Станислав Генадиев, Филип Миланов, Виолета Витанова, Елена Господинова, Кире Гьоревски, Пламен Пеев, Теодор Елмазов и др. Народен театър „Иван Вазов”. Премиера 2 ноември 2012 г.

 
Интелигентно, умно, внимателно четене на най-представяната Шекспирова трагедия показва спектакълът на Явор Гърдев в Народния театър. Неговият „Хамлет” се движи в златното сечение между добре премерения риск при приближаването му към ситуацията в България, използването на жанрови кино-кодове и образност, придаващи му едно по-глобално културно измерение, и почтителното отношение към Шекспировата пиеса.
Дали този подход ще осигури достъп до по-разнородна публика и успех на представлението, както би трябвало да се очаква, не е ясно. Интригуващ е подобен избор обаче. От една страна, той се опитва да държи сметка за нерадостното състояние на обществото и театъра в България в момента, търсейки консенсусна плоскост на възприятие, а от друга – преднамерено се отказва да намеква чрез спектакъла за дългата история на сценичните интерпретации на „Хамлет” (както по сцените в България, така и по тези извън нея), която го „задължава” или да се впише в нея, или повече или по-малко радикално да я коментира. И двете страни крият капани. Представлението избира залога на една предложена (с цялата си условност) първа среща, избирайки адекватни за средата изкушения, вместо неочаквана, дълбока провокация или заявена ясна норма. В културата на пазара се оцелява чрез изкушения, вместо чрез удържането на норми и ценностни регулации, казано съвсем класически, по Бурдийо. Та в тази култура спектакълът на Явор Гърдев изкушава с няколко неща: с ранимия, чувствително-екстремен и в последна сметка благороден Хамлет на Леонид Йовчев; с ритмично-образното разгръщане на сценичната фабула в добре премерена смяна на темпото; с размаха на конструктивистично-пространствената организация на действието, типична за стила на тандема Никола Тороманов-Явор Гърдев; и най-сетне - с респекта си към текста.
В началото Хамлет изглежда като всеки влюбен съвременен млад мъж на фона на караоке-изпълнението на Адел от Офелия (Весела Бабинова). Човек би си помислил, че е сбъркал пиесата с „Ромео и Жулиета”. Дори свадата между двете младежки групи напомня сбиването на Ромео с Тибалт. Само Меркуцио липсва. Но пък слугата на Полоний, Рейналдо, е превърнат в гръндж-Рейналда, вярна приятелка на Офелия от нейната тийнейджърска група, която след смъртта й ще се самоубие. „Хамлет” започва по Аристотел – с узнаването. Започва от мига на узнаването от Хамлет на истината за смъртта на баща му, тоест, от срещата с духа на стария крал, който влиза по т.нар. китайска пътека от дъното на залата като войнстващо дете. „И го посрещнете като странник”, казва Хамлет. Това е точката на пречупването му, на истинското превъртане на Хамлет, на собственото му превръщане в странник, което ще трябва после да играе като лудост, следвайки правилата на пиесата. Голото, яростно тичане на актьора по сцената бележи логично точно тази точка на дълбока уязвимост. То не е гола естетическа провокация.
Оттук насетне Леонид Йовчев разгъва образа на Хамлет като пружина – бавно, телесно-екстатично и експресивно, успявайки да удържи логиката на развитието на сюжета и да разкрие Хамлет като пречупен, скършен, свършен, празен човек – до финала. Тоест, от мига на узнаването нататък, актьорът показва Хамлет като вече поел към „земята неоткрита, отдето странник се не връща”. Разкрива го като човек, който знае, че това, което остава до края на живота му, е само падането на „тленната омотка” („черупка” при Валери Петров), че е мъртъв приживе. Актьорът показва основните точки в руинирането на Хамлет чрез няколко много добри сцени: при първата среща с Розенкранц и Гилденстерн в монолога „напоследък загубих цялата си веселост”; в монолога за Хекуба след пристигането на актьорската трупа, когато е съкрушен от съвестта си, и в сцената при погребението на Офелия. Леонид Йовчев изиграва Хамлет като чувствителен, тъжен и разочарован от натрупаното знание, яростен в моралната си уязвимост и благороден в загубената си любов човек. Последвалият дуел и труповете са формалният му край: „Едно възвишено сърце се пръсна”, както казва Хорацио. Йовчев е оста на спектакъла. Той удържа вътрешната му цялост. Не се сещам за друг актьор в българския театър в момента, който би го постигнал.
Цялата политико-властова среда е показана като негова „омотка”, като куха машинария, населена със зловещи персонажи, която се руши около него. В логиката на един утвърден театър на концептуалната интерпретация, тази среда е „решена” режисьорски като множествен мегаспектакъл, съставен от различни представления, в които Хамлет се налага да участва. Тя е показана чрез конструктивистичните модули и площадки, пренареждащи внушително пространството на „датската държава”. Театралността й е изтъкната чрез мултимедиалната ефектност на пърформанса „Мишеловката”, както и чрез демонстративно класическата спектакуларност в изпълнението на Светлана Янчева (Гертруда) и Мариус Куркински (Клавдий), чрез самовлюбеното угодничество на Полоний (Валентин Ганев) и т.н.
Именно този демонстративен мегаспектакъл на политическото е всъщност най-уязвимата страна на „Хамлет”. Технологията на разпада в театрализираната политико-обществена среда е показана чрез ритмичната композиция на действието и чрез пространствената демонстрация на идеята, вместо чрез богатството и сложността на образите, чрез актьорската игра, чрез ролите на централните „играчи” в тази среда. Тя остава вътрешно некохерентна и емоционално незавладяваща, а викането увисва само като знак на бруталност. Затова Леонид Йовчев се оказва централното постижение на представлението – един, в последна сметка, квазиромантичен Хамлет, прикриващ с принудителна енергичност отегченото очакване на края си. Повече му отива да каже „Светът от мен е отегчен, ала и аз от него, Боже” с Шарл д’Орлеан от мотото на Уелбек в „Карта и територия”, отколкото да се занимава по Шекспир с каквото и да е политическо „слагане в ред” на „изметнатия век”.
Преводът на Александър Шурбанов представя един емоционално сдържан Хамлет, който помни XX век, сякаш е чел „Думите и нещата” на Фуко и знае, че „човекът ще изчезне, както изчезва в безграничността на морето образът, начертан на крайбрежния пясък.” Затова при него известното „Да бъдеш или не” звучи близко до инфинитива като „Да бъдем или не”. Бях писала за неговия превод, че ще трябва тепърва да издържи изпитанието на сцената. Искаше ми се да го изпипат музиканти, които добре знаят, че да се свири на “Хамлет” не е по-лесно, отколкото на съвременна драматургична “пищялка”. Издържа го, въпреки пропаданията и сценичната му тромавост в отделни сцени. А и защото Явор Гърдев го е работил тъкмо музикантски, търсейки значението чрез ритъма и ритмическите ударения. Добър избор е направил с този превод, защото така изтръгва пиесата от очакванията към нея и насочва вниманието на публиката към текста. Дава й възможност да го чуе за първи път, да го открие.
„Обсерваторията за култура” съобщи в последното си изследване, че 68% от българските граждани не са се докосвали изобщо до изкуство. Би било добре на този фон поне едно поколение ученици и студенти да видят този „Хамлет”, да чуят Шекспировия текст. Има нужда българското общество в момента - дезинтегрирано, не ценящо дълбокото и дълготрайно интелектуално усилие, не понасящо авторитети - от този внимателен и, колкото и да прозвучи странно, в последна сметка - почтителен прочит на „Хамлет”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”