Български  |  English

Весело, не много...

 

Документалният филм на Иван Георгиев-Гец “Кратка история на социалистическия реализъм” предизвика много смях на премиерата си на 1 ноември в кино ”Одеон”. От екрана, в продължение на малко повече от час, се лееха флагрантни примери на нормативната естетика, взети от киното, театъра, литературата, изобразителните изкуства по времето на тоталитаризма. И това развеселяваше зрителите.
Авторът се обръща към младите, които не помнят това време, и обяснява лесно, достъпно и много забавно симбиозата между политически норми и естетически принципи. Резултатът е т.нар. от Сталин социалистически реализъм – смес от пропаганда с елементи на изкуство или понякога изкуство, гарнирано с пропаганда. Стил, жанр, метод или груба доктрина? Иван Георгиев показва с открити и подредени архивни кадри манията по организирания ентусиазъм, бликащ от всякакви чествания на празници, юбилеи; нелепиците, които видни творци са били принудени да изговарят на нечии годишнини, защото такова е било времето. А това време страшно напомня по-скоро на някакъв истеричен парарелигиозен култ (в азиатския прочит направо обожествяване на партийния водач), отколкото на политическа партия. Авторът много деликатно показва усилията на творци да очовечат в максимална степен тези паметници на декларативността, като дори не е спестил и присъствието на своя прочут баща Георги Георгиев-Гец във филма на талантливия режисьор Дако Даковски “Неспокоен път” – един почти сполучлив опит да се използва естетиката на неореализма, харесан навремето от самия Джузепе де Сантис.
Истерията по партийните водачи и декларираната жертвоготовност от раболепни поети напомня тягостно на ритуалните жертвоприношения при примитивните народи. Като мине време, обаче, въпросните водачи бързо се забравят, на тяхно място идват други, а времето е маркирано като поредния култ към нечия личност. А за пречупените съдби никой не се сеща. Без да го извежда като линия в подтекста на филмовия разказ, се разчита и личната неприязън на Иван Георгиев към конформизма, който подхранва кресчендните амбиции на организираната посредственост и е хранителна среда на некадърниците. Самотниците като Валери Петров и други, които отказват сляпо да се подчинят на поредната партийна недомислица и, следователно, доброволно да се обезличат, остават встрани от всеобщата истерия, съответно и права. Като това да работят. Благодарение на това пък имаме блестящите преводи на Шекспировите сонети. В културологичен план България е спечелила. Впрочем, тук прочитът може да се задълбочи. Старият Бах е писал музика главно по поръчка, но дълбоко и искрено е вярвал в Бог и затова музиката му пленява и до днес.
Личните трагедии на инакомислещите, без да са натрапени като драматургичен контрапункт на масовия ентусиазъм, напомнят за алтернативата, от която малцина са се възползвали. Личностният избор като че ли не е най-силната ни страна...
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”