Български  |  English

Спектакъл-катаклизъм

Веселка Кунчева и екип вграждат талант във Вграждане

 

Не знам дали това е куклен театър. Ако приемем, че куклен театър е да владееш безусловно тялото си и всичките си сетива, то значи е куклен театър. Ако приемем, че има незнайно от какви сили движещи се предмети, загадъчни работи, почти магични, то има връзка с кукления театър. Шегата настрана, но щастливи сме, че Веселка Кунчева е избрала за това свое представление сцената на кукления театър в Пловдив. То можеше да се случи тук или в недалечна Сърбия, където тя е поставяла с успех, и пак щеше да тръгне по света. Вярвам, че е обречено на успех. Но имаме късмета да работи с най-младите пловдивски артисти, с малкия, но сплотен екип на Пловдивския театър.
Проектът „Вграждане” има дълга предистория, около 10 години, още от времето в НАТФИЗ – в началото е текстът на Мария Станкова „Мъртвата глава ми проговори”, кандидатства в сесия за финансиране на Министерството на културата, следва ровене в историята – къде още съществува този обичай... Консултант-етнолог е доц. д-р Веселка Тончева. Митът се оказва характерен не само за нашите географски ширини. У нас е интерпретиран от различни автори. Легендата за вграждането на сянка – своего рода жертвоприношение, като проба за якост, цялост, трайност на съграденото, е красивата, загадъчната страна на темата. Всъщност, тук е поставена страховита дилема – творчеството или любовта? И двете са любов, но у Манол надделява жаждата да види творението си завършено, цяло.
Режисьорката е като обсебена от темата и от легендата, но това не й пречи трезво да изгради строен, логично конструиран в частите и връзките си спектакъл, който изключително въздейства върху всякаква публика. Той е като музикална композиция с развитие на темата и подтемите, повторения, канони, с шепот, мелодия и ритъм, а нейната творческа спътница - сценографката Мариета Голомехова, се е погрижила за визуалната страна на спектакъла. Спектакълът е сякаш експониран върху кинолента, тясна филмова лента, която фокусира вниманието върху движението на краката, върху срещата на камъка и водата. Много необичаен ход, който сам по себе си дава друга оптика и слага акцент върху ритъма на представлението. Третото, което още в началото осъзнаваме – тук не си играят, работят с автентичен материал: водата е вода, камъните – камъни от река Чая, а въздухът е въздух, в който има и водна пара, и зловонни изпарения, и какво ли не... И се почва – чукане на камък върху камък в ритъм, ръце в ритъм, крака в ритъм, ухажване на краката/чрез краката – много любопитно; надиграване, излитане и приземяване на краката... Виждали ли сте говорещи крака? Е, оказа се, че имало. А любовта започва като морзова азбука – с почукване на камък в камък, любовта започва като излитане, като полет. От време на време се мяркат в пръските на водата силуети, тела, лица. Това е история или истории за влюбването и любовта, за съзиждането и съзиданието, за волята за творческо надмощие, терзаеща се, но и готова да прекрачи морални дилеми и любовно чувство, разказани чрез динамиката и красотата на човешките движения, като основният източник и фокус са нозете. Хореография/танц на краката. Силно необичайно. Музиката е на Христо Намлиев, хореографията – на Стефан Витанов. Хорото рамкира отделните сцени, то е „общият знаменател”, „структуроопределящият елемент”. Хорото – като общност на съмишленици, хорото – като воля за победа, хоро на инат, женско хоро, мъжко хоро, общо хоро...
Първата любовна сцена между Манол и Неда е радостна, окъпана в пръските на водата, втората е като нападение и отбрана, третата е „ще ти сложа пранги, за да не отлетиш”. Седемте актьори – четирима мъже и три жени, са обединени от ритъма, но индивидуализирани не само по физически признак. Неда е Татяна Етимова, Манол – дебютантът Христо Таков, участват още Росен Русев, Наталия Василева, Живко Джуранов, Михаела Андонова, Александър Караманов – реколта 2009 и 2012. Зад цялата фантазност стои функционалността, изобретена от Мариета Голомехова. Зидарите на майстор Манол строят мост, но и мост помага на младите и самоотвержени актьори да правят чудесата с качването на невидими стъпала по въздуха. Финалът е изумителен – срутване, истинско срутване... И преди това, след всяка поява на Вещицата в съня на Манол – „Всеки мост жертва иска”, е имало срутвания, предвещавани от клокочене, с огън и дим, но това е гигантско, ломящо всичко по пътя си. Мост вероятно ще има, но се е случила огромна беда – пожертвано е човешко същество, пожертвана е нежната и влюбена Неда. Прекрасни са женските сцени с преденето и тъкането, с отцеждането на платното, което Неда ще бърза да отнесе в дъжда на Манол. В този спектакъл почти без текст, в който само чуваме мислите на героите, намеренията, мечтите им, има толкова поезия, има толкова драматично напрежение, че наистина то трябва да се разрази по един катастрофален начин – чрез катаклизъм, земетресение. И природата негодува от това, което се случва – вграждането на Недината сянка и нейната гибел.
Има такива спектакли – те са много редки, когато човек твори нещо мечтано и мислено. Твори го с подходящите хора, на подходящото място. Творят го всеотдайно и с талант. Тогава успехът е очакван, предвидим, закономерен.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”