Български  |  English

Спасяването на Италия

 
Това е една завладяваща политическа, икономическа и дори морална драма. Странното е, че основните герои не са обикновени политици: те са професор, къдрав комик и милиардер с изключително чувство за хумор. Тя е завладяваща, тъй като става дума за страната Италия, третата по големина икономика в еврозоната, която е понесла на раменете си бремето на третия по големина държавен дълг в света. Тя е драма, тъй като развоят на историята ще определи съдбата на еврото и в този смисъл - дали светът ще поеме по пътя на възстановяването или ще полети обратно в бездната, към нова Голяма депресия.
---
Кога започна цялата история? За някои - миналия ноември, когато в Италия имаше рязко повишаване на разходите по обслужването на държавния дълг, освен това започна хаотичен четиримесечен процес на драстични бюджетни съкращения, който така и не бе доведен докрай, а освен това и няколко ключови за управлението парламентарни играчи напуснаха… Всичко това доведе до оставката на премиера Силвио Берлускони - шегаджията, плейбоят милиардер, който бе начело на италианското правителство в продължение на цели осем от изминалите десет години. Уважаваният, дори боготворен президент на републиката - Джорджо Наполитано, назначи на негово място световно признатия професор и бивш еврокомисар Марио Монти и той застана начело на така нареченото от италианците „техническо правителство“, което основно е съставено от други професори.
Извън Италия, внезапното издигане на проф. Монти от позициите на предишната му спокойна работа като ректор на Университета Бокони в Милано (частен бизнес университет) понамирисваше на погазени демократични принципи. Това най-силно се усети, когато в подобен момент, но в Гърция, бившият заместник на Европейската централна банка, Лукас Пападимос, бе назначен за премиер. Ала проф. Монти светкавично влезе в парламента като истински доживотен сенатор, част от подаръка на Наполитано, който сякаш се вдъхнови от Кралицата, направила ректора на “Лондон скул ъф икономикс” Хауърд Дейвис доживотен член на камарата на лордовете в Англия с надеждата да го направи премиер.
Малцина италианци обаче смятаха, че това е недемократично, напротив - на площада пред двореца "Квиринал" в Рим, в миналото резиденция на папите, се стекоха хиляди хора, предимно младежи, дошли да отпразнуват падането на Берлускони; в YouTube се нароиха клипчета с набързо сформиран оркестър и хор, които пеят „Алилуя“ на Хендел.
Това бе изключително подходящ кадър - хората пеят „Алилуя“, за да се сбогуват с радост с разтърсваното от скандали правителство, заради които Италия стана за посмешище на целия свят (на съвместна пресконференция няколко месеца преди това германският канцлер Ангела Меркел и бившият френски президент Никола Саркози дори се позасмяха подигравателно, когато стана дума за Берлускони); но, освен всичко друго, „Алилуя“ се пя и за да се приветства „пришествието” на новия Месия Марио Монти, който сякаш идваше, за да изкупи греховете на Италия.
Въпреки това обаче историята не започна миналия ноември. Тогава, когато за пръв път светът обърна цялото си внимание към Италия. Цялата тази история започна преди 20 години, когато Италия попадна под ударите на финансова и политическа криза, от която все още не се е избавила. Под тежестта на държавния дълг (както и сега), който тогава представляваше 120% от БВП, лирата излезе от Европейския обменно-валутен механизъм (ERM II). Старото политическо статукво пък се сгромоляса под тежестта на корупционния скандал „Mani Pulite” или „Чисти ръце“, който унищожи двете партии, които бяха управлявали Италия в продължение на половин век – християндемократическата и социалистическата.
И като реакция на случилото се, познайте какво се случи през 1992 г.? Състави се „техническо правителство” – всъщност две, а според някои дефиниции на политическото, и три. Първо беше Джулиано Амато, хитър политик, професор по конституционно право; след това Карло Адзелио Чампи, шеф на италианската централна банка; и най-накрая, в едно натоварено с двусмислие управление, наречено „техническа администрация“ - Ламберто Дини, бивш дипломат. Всички те стояха начело на нещо, което в други страни и при други обстоятелства биха нарекли „правителство на националното единство“, и се опитаха бързо да извършат реформи с надеждата отново да вкарат Италия в правия път.
Ето как от всичко дотук става ясно защо италианците изобщо не смятат администрацията на Монти за антидемократична. Подобно нещо те са виждали и преди и смятат, че то е напълно конституционно, подлежи на парламентарен вот на доверие, който много скоро ще бъде последван от демократични избори. Но освен това, те знаят и още нещо. И това е, че преди 20 години този принцип не проработи. Оттогава Италия е спряла да се развива, корупцията е пуснала по-дълбоки корени, върховенството на закона се подкопава, а държавният дълг отново е 120% от БВП. Затова сега въпросът им е различен: защо пък днес това да може да проработи? И какви нови политики и политици ще дойдат, за да запълнят сегашния вакуум, така, както направи медийният магнат Силвио Берлускони, когато влезе в политиката през 1994 г.?
Този въпрос си задава и Марио Монти. Той е наясно, че на Италия й трябва революция и драстична промяна в правосъдието, политиката, икономиката, образованието и че в момента тя се нуждае от тези неща много повече от тогава, преди 20 години. Но освен всичко друго, той трябва да си дава сметка за три важни неща: първо, както се очертава, чарът му ще избледнее до няколко месеца, преди още да се проведат изборите през април 2013 г.; второ, революциите на други места, независимо дали с Маргарет Тачър начело или с някого другиго, са отнели най-малко 5-10 години, като се знае, че революциите обикновено се водят от харизматични фигури с твърда ръка и че макар и да има твърда ръка, Монти не е харизматичен; и трето, докато антикризисните мерки и задълбочаващата се рецесия съсипват образа на Месия на Монти, който той имаше в началото, други политици кроят планове да заемат мястото му.
Сред тези „други” политици основните фигури са две - Бепе Грило и отново Силвио Берлускони, чийто стил и идеи са направо табу за предпазливия, проевропейски и набожен католик, професор. Но да разгледаме по-внимателно двете фигури - подобно на Монти, Грило е аутсайдер и антиполитик, но с това приликите се изчерпват. Този комик, превърнал се в политически активист, който може да се похвали със забележителна буйна къдрава побеляла коса, е шоумен, чието бунтарско движение „Пет звезди“ плаши политическите партии, като печели кметски избори и привлича подкрепата на 20% от потенциалните избиратели по данни на социологическите проучвания. Тук най-същественото, според Монти, като оставим настрана „пожелания” от типа „чумата да ви тръшне” за всички утвърдени политически партии, е, че основната и най-разбираемаполитика на Грило цели излизането на Италия от еврозоната.
Светът вече знае достатъчно за Берлускони, човекът, чиято оставка, повлияна от скока на лихвите по италианските облигации, позволи на Монти да „спаси“ страната и който официално не се води комик, а медиен милиардер, но чиито шеги и подмятания подведоха мнозина, заради което те и го подценяваха през 18-годишната му политическа кариера. Някои дори се хванаха на въдицата и повярваха на думите му, които той каза след оставката си, а именно, че планира да се оттегли от политиката, което засега се оказва една от най-смешните му шеги.
Недотам смешен обаче е фактът, че той се цели в популистката формула, която печели множество гласове и за която е убеден, че може да го върне обратно там, където, според него, му се полага да бъде – в сградата на министерския съвет “Палацо Киджи”, на поста премиер или поне в изпълнението на някаква роля, която да му позволява да избира кой да управлява Италия. Защото тъкмо лицата - Грило и Берлускони, имаше предвид Монти, когато съвсем наскоро предупреди няколко европейски лидери, сред които по-специално Ангела Меркел, че в страната му се надигат антиевропейски и антигермански настроения. Те щели да се засилят, ако Германия не покажела солидарност. Грило и Берлускони са политически и културно несъвместими, но, взети заедно, представляват подкрепата на някъде между 35% и 44% от италианския електорат.
Естествено, че те никога не биха създали съюз. Но общото между тях е, че разполагат с две силни и опасни преимущества: огромен талант за политически кампании, тъй като говорят езика на обикновените граждани, и скептицизъм по отношение на членството на страна в еврозоната. Берлускони, чиято дясна партия „Народът на свободата“ би трябвало да подкрепя управлението на Монти в парламента, загатна за идеята „излизане от еврозоната”, като веднъж дори просто заяви, че връщането към лирата „не трябва да се смята за богохулство“. Но в началото на август така нареченият „вестник на семейството му” - агресивният и консервативен „Ил Джорнале”, остро разкритикува Меркел на първа страница и описа Германия като „Четвъртия райх“.
За премиера Монти, който е на власт, тази агитация против еврото е едновременно и опасна, и полезна. Опасна е, понеже той се опитва да зададе новата посока за Италия, която съчетава затягане на коланите и либерализация на пазарите, което, естествено, изисква саможертви дори и в момент, когато рецесията в страната задълбочава безработицата (вече стига близо 11% от работната сила) и намалява доходите на семействата. Последното нещо, което на Монти му трябва, е подобно разбунване на духовете, още по-малко от партия, която би трябвало да го подкрепя.
Въпреки това, тя е и полезна за отношенията му с Германия и други страни кредитори от еврозоната. Ако не ме подкрепяте - мен и моята праведна фискална политика, като ми помагате да намалявам разходите по обслужването на държавния дълг, е в правото си да каже той, вижте какви политически сили може да вкарате на мое място. Добре че са „Сириза” и „Златна зора”, които набират сила в малка страна като Гърция. Но я си представете какви ще са последствията, ако италианската политика излезе извън контрол, ще имаме огромна лавина, която без всякакво съмнение ще помете еврото.
За Монти е трудно да постигне „златната среда” – все пак, той е човек, който никога не се е кандидатирал за политически пост, който няма политическа партия или организация и чиито дни във властта, както отбелязахме по-горе, са преброени. Монти сам каза, че не възнамерява да се кандидатира за изборите и въпреки това, според социологическите допитвания, популярността му е намаляла, а правителството му от „спасители“ като че ли с нищо не му помага.
Въпреки това, изобщо не липсват слухове и разкази за бъдещия политическия живот на Монти след изборите. Според основния слух, той ще се опита да заеме мястото на Джорджо Наполитано, човекът, който успя да го направи премиер. И това ще стане следващия месец май, когато изтече мандатът на Наполитано. Кой ще заеме този пост, който до голяма степен е изцяло представителен, но за сметка на това пък дава известни правомощия, както и се видя от действията на Наполитано, се определя от двете камари на парламента.
Според друга мълва пък, има вероятност Монти да наруши обещанието си и да остане на премиерския пост и след следващите избори. Той може да направи това по два начина - или ако официално се кандидатира за премиер на коалиционното правителство (макар че като доживотен сенатор, всъщност, не трябва да печели място в парламента), или ако след изборите приеме покана от спечелилата коалиция, като се престори на напълно незаинтересован.
Малцина таят някакви съмнения, че ако му се удаде възможност да остане, Монти ще се възползва. Това отчасти може да се дължи на погрешно разбиране за съмишлие: политиците и политическите коментатори обикновено приемат, че всички трябва да са като тях. Но Монти не е като тях: за него отговорността е по-важна от властта и затова едва ли ще иска да остане в “Палацо Киджи”, независимо от цената. Въпреки това обаче и аз подозирам, че ще остане.
Причината е, че залогът е твърде голям, а задачата, пред която се е изправил в момента, е изключително трудна. Италия наистина може да излезе от еврозоната – точно както направи и по-рано с обменно-валутния механизъм заедно с Великобритания през 1992 г., - ако политиците й се настроят против Германия и икономическите играчи решат, че нямат шанс да се реформират.
Някой, който има зад себе си два мандата като европейски комисар (от 1995 г. до 2004 г.) и който напълно разбира икономическите рискове, няма да бездейства и да позволи това да се случи, ако може да направи нещо по въпроса. Но той съзнава горчивата истина, че поради липса на време, така нареченото му „техническо правителство” не може да стане истинският инструмент, с който да бъде извършена промяната в Италия. Той трябва някак да положи основите на една много по-дългосрочна трансформация.
Когато пое ръководството от ръцете на ярката мачовска и обвита в скандали фигура на Силвио Берлускони, повечето наблюдатели коментираха личностните контрасти между двамата: Италия премина от ръцете на човек, за когото икономиката очевидно беше скучна, в ръцете на друг, който е посветил живота си на нея; тя премина от влиянието на човек, който се е развеждал два пъти и който обожава „бунга бунга“ пиршества с млади момичета, под това на тих моногамен мъж; от въздействието на италианец, който едва може да прочете менюто на английски в заведение за бързо хранене, при това на космополит, който свободно говори английски, а освен това владее френски и немски.
Но тук най-важни са политическите контрасти: най-ярки в политическия стил, но без съмнение и в политическото минало. Берлускони управляваше чрез драматични заявления и обществени демонстрации, макар и нищо да не правеше; Монти залага на бавното, но сигурното. Освен това, най-често посещаваните от Берлускони лидери на чужди страни бяха Владимир Путин и полковник Муамар Кадафи. Лидерът, посещаван от Монти, пък е папа Бенедикт XVI: за по-малко от десет месеца, в които той е на власт, имаше седем аудиенции с папата.
Това несъмнено говори за католическата вяра на Монти, за разлика от Берлускони, който трудно се свързва с религиозност, както и за желанието на Монти най-голямата и най-богата обществена, религиозна и дори в някакъв смисъл икономическа организация в Италия - католическата Църква, да не остане недоволна от действията му. Въпреки това се изкушавам да споделя и едно друго свое наблюдение - ролята, която Монти в дългосрочен план би желал да играе, за да осъществи икономическата и политическата промяна в Италия, доста наподобява тази на папата, макар и в светска форма – тих, но суров водач, който стои предимно зад кулисите, а понякога се показва и на някой балкон.
За това са нужни както издръжливост, така и твърда ръка. Монти несъмнено притежава второто. Когато беше европейски комисар, отговарящ за конкуренцията в периода от 1999 г. до 2004 г., той не се свенеше да го показва, когато ставаше дума за световни гиганти като „Майкрософт” и „Дженерал Електрик”. В „Икономист”, където по онова време бях главен редактор, го кръстиха „Супер Марио“ - на героя от видеоиграта; и написаха, че в очите на американския бизнес той е „корпоративният еквивалент на Саддам Хюсеин“, коментар, който Монти с усмивка цитира в своя защита в една от първите си парламентарни речи миналата година, след като италианците обвиниха новия си премиер, че е твърде благоразположен към световни компании и институции, като Световния икономически форум в Давос иТристранната комисия.
От друга страна, макар и да има твърда ръка, Монти не е нито харизматичен, нито искрен. Всъщност, той е остроумен човек с доста ярко чувство за хумор. Но хумор като неговия не постига голям ефект при медийното общуване, а освен това той говори твърде бавно и методично, за да има успех в публичните си представяния в епохата на кратките политически изказвания.
Освен това, като повечето професори, той не се интересува от общественото мнение. Когато избухна скандалът около уреждането на мач в италианската Серия А, той не само че с право осъди неморалността на тази постъпка, но и мигновено предложи лигата да се замрази за две или три години! Така политик, който орязва хляба на народа с антикризисните си мерки, изведнъж предложи да се забрани и най-популярното зрелище. Това не се прие никак добре.
Виждал съм отблизо как се оправя с камерите и с интервютата. Правех документален филм за страната му със заглавието „Приятелка в кома“. За филма интервюирах Монти в “Палацо Киджи” миналия декември и попитах този революционен лидер кой е неговият кумир. Предложих му няколко варианта, за да провокирам мисълта му: Михаил Горбачов, Маргарет Тачър, Нелсън Мандела...
Монти, като че ли се почувства неудобно, задето му зададох този въпрос. Наклони глава на една страна и заразмишлява. След това обясни, че кумирът му не е чужденец, а по-скоро италианец.
Италианецът, когото посочи, говори много за Монти, въпреки че името щеше да е непознато за зрителите по света. Луиджи Еинауди: човек, който, както той обясни, работел с тиха непоколебимост за доброто на народа и за спасението на страната в трудни времена. Това било времето, когато Мусолини паднал, а Италия загубила Втората световна война.
Еинауди е изтъкнат икономист, който по италианските стандарти необичайно много се увлича по идеите на либерализма, освен това работи като журналист за големия ежедневник “Кориере де ла Сера” и, както се оказа впоследствие, и за вестник „Икономист”. По време на фашисткия режим на Мусолини той обаче е принуден да прекъсне работата си за “Кориере де ла Сера”, но продължава да пише, естествено анонимно, за „Икономист”. Това сътрудничество прекъсва, когато е назначен за първи директор на Италианската банка в следвоенна Италия. След това - през 1948 г., става президент на страната, пост, на който се задържа до 1955 г.
Този паралел с икономист, който става президент, е една от причините изборът на Монти да бъде интересен, но в никакъв случай тя не е най-важната. По-интересното е, че и в двете си роли Еинауди има заслугата да е един от малкото постфашистки политически лидери, които създават условия за случването на италианското икономическо чудо. В момента то изглежда невъзможно, но в период от двайсет години - до нефтената криза в началото на 70-те, Италия можеше да се похвали с най-бързо развиващата се икономика в Европа. Всъщност, тя се нареждаше на трето място в света по годишен среден ръст на БВП, веднага след Япония и Южна Корея.
До ръста водят редица фактори, по-специално политическата стабилност и по-свободната международна търговия, разрешена с Общото споразумение за митата и търговията от 1948 г. и създаването на Европейската икономическа общност с Римския договор от 1957 г. Освен това, Италия отчасти изпреварва европейските си съседки и заради относително изостаналото си развитие: има много за наваксване. Но има други два жизненоважни фактора: стабилна валутна и фискална политика, която създава среда, привличаща инвестиции; както и вълна от вътрешна либерализация, която премахва много (не всички обаче) елементи на корпоративната държава на Мусолини. Макроикономическата стабилност на страната и либералната микроикономическа политика дължат много на Еинауди.
Следователно, това, че Монти избира за свой кумир Еинауди, може да се разбира и като благоговение пред личния му стил на скромен, усърден държавен служител, и като преклонение пред подобен тип икономическа философия. И какво прави реално премиерът? Опитва се да действа по много ала Еинауди начин: бавно, с твърда ръка, често пъти без много шум. Валутната стабилност, разбира се, в момента е в ръцете на сънародника му Марио Драги, директор на Европейската централна банка, но тежката дума имат политическите лидери в еврозоната. Ето защо не е учудващо, че в сравнение с Берлускони, Монти е пътувал много повече извън страната. Така обаче той бързо изгуби благоразположението на Берлин, тъй като основните му усилия да постигне финансова стабилност се свеждаха до това да склонява германците да си сътрудничат при решаването на дълговия проблем в еврозоната. Канцлерът Меркел не намери това за особено забавно, макар и поднесено й от човек, който сам описва себе си като „най-германският от италианските икономисти“.
Фискалната политика обаче е в негови ръце и там той има здрав захват - намалява разходите, вдига данъците, подновява кампанията срещу укриването на данъци и допринася за осъществяването на целта, която още правителството на Берлускони си постави - постигане на бюджетен баланс. Затова вероятно той е разочарован от факта, че финансовите пазари не се впечатляват от усилията му - въпреки че Италия е единствената от затъналите в дългове страни от еврозоната, която спазва правилата на новия фискален договор и има годишен дефицит от едва 2.7% от БВП (около една трета от този на Великобритания и половината от този на Испания), доходността по италианските облигации твърде често надхвърляше критичната граница от 7%.
Една от причините за това е рецесията в страната: според последните прогнози, тази година икономиката ще се свие с 2.1%. Но общата тревога е друга – става дума за стабилността на еврозоната: ако напускането на еврозоната от страна на Гърция доведе до излизането и на Испания, заразата неминуемо ще се пренесе в Италия.
Заради това сега инвеститорите правят сметките си на база този риск. На следващо място е мощната агитация срещу еврото, която води Бепе Грило, а Берлускони насърчава: това създава политически риск, който отново трябва да се вземе под внимание. Но има и нещо по-важно – големият проблем на Италия не е фискален, а е свързан с хроничната липса на икономически растеж – не само по време на рецесията от тази година, но и през последните две десетилетия. И тук стигаме до сложния проблем с вътрешната мотивация у икономическите субекти, защото ако самите те не повярват, че това може да се промени, то държавният дълг в размер на 120% от БВП, на обща стойност два трилиона евро, винаги ще представлява опасност без значение от фискалния дефицит.
В крайна сметка, италианският държавен дълг не е нищо ново за разлика от този в Гърция, Ирландия и Испания. Той е натрупан от големите бюджетни дефицити, оставени от правителствата през 70-те и 80-те години на ХХ век, епоха, в която вътрешният тероризъм (от 1970 г. до 1987 г. при политически сблъсъци загинаха 491 човека) и борбата за индустриално надмощие принудиха политиците да се опитат да „купят” обществен мир, като осигурят щедри пенсии и най-накрая изградят национална здравна система. От 1973 г. до 1995 г. бюджетният дефицит беше средно 9.8% от БВП. Това, както и честото обезценяване на лирата, доста изкуствено поддържаха икономическия растеж, като цената бе високата инфлация, а през 1992 г., както споменахме по-горе, и финансовата, и политическата криза.
Когато обаче се свикне с нещо, справянето с него е доста по-трудно и именно в това е проблемът със случващото се в Италия. От 1992 г. до 2012 г. това, което пречи на провеждането на реформите, е самодоволство, смесено с паразитна, корумпирана политическа система и електорат, който дълбоко презира националната политика.
На подобна изходна точка са днес Италия и Монти: в сблъсък с егоизма и скептицизма по отношение на либералните решения. Рецептата за трансформирането на страната съдържа в себе си съставките - икономика и прилагане на закона. Но дали изобщо те някога ще влязат във фурната, а след това ще се сервират на масата, зависи от политиката.
---
Либералните реформи започнаха. Тайно. Но това е само началото. Оттук нататък всичко предстои. На първо време, никой инвеститор, който смята себе си за отговорен, не трябва да заема пари на Италия, разчитайки на някаква проведена либерализация или структурна реформа, защото такава просто не е имало. Днес либералната кауза на Монти няма големи шансове да срещне подкрепа нито в лицето на Грило, нито в това на Берлускони. Освен всичко друго, въпреки че си присвояват централното място на сцената в политическата драма, тези двамата съвсем не са единствените актьори.
От дъното на сцената се чува острият критичен глас на младия кмет на Флоренция, 37-годишният Матео Ренци, чийто „идол” е Тони Блеър. А това, на което се надява Ренци, е да успее да премахне старата политическа система, в която има една основна лява партия - демократическата. Има и една ключова фигура в правителството на Монти - Корадо Пасера, бившият изпълнителен директор на Bank Intesa, най-голямата италианска банка, когото мнозина съветват да се кандидатира за един по-висок пост в сравнение със сегашния, който заема поста на министър на икономическото развитие. Естествено, освен Монти, и Берлускони си има конкуренция - младият лидер Пиер Фердинандо Казини, който оглавява Християндемократическия съюз - наследникът на старата християндемократическа партия.
Добрият знак е, че в очите на господата Ренци, Пасера и Казини мъждука огънчето на надеждата, че след изборите ще съставят коалиция, която ще устройва Марио Монти и ще му позволява да ръководи страната от стария папски дворец “Квиринал” в качеството си на президент на Републиката. Но да не се заблуждаваме - сформирането на тази мечтана коалиция ще е доста мъчна задача. За Италия обаче едва ли има друг печеливш вариант и с напредването на есента това ще да е развоят на събитията, на който всеки инвеститор, икономист или дори просто поддръжник на еврото ще трябва да се надява и силно да се моли.
 
Prospect Magazine, 15 октомври 2012
Превод от английски Росен Асенов
още от автора
Бил Емът (1956) е главен редактор на „Икономист” в периода 1993 г. – 2006 г. Следвал политология, философия и икономика в „Магдален колидж”, Оксфорд, защитил докторат върху управлението на френската комунистическа партия в периода 1944 – 1947. Автор е на 13 книги, от които осем са посветени на Япония. Една от тях, публикувана през 1989 г. със заглавието „Слънцето също залязва: границите на японското икономическо чудо”, става бестселър в Япония. Книгата му „Съперници: как властовата борба между Китай, Индия и Япония ще определи случващото се през следващите 10 години” е отличавана на авторитетни конкурси в категорията за международна политика и военна история. През октомври 2010 г. излиза само на италиански език книгата му „Forza, Italia: Как да започнем отначало след Берлускони”. През 2003 г. Бил Емът получава италианската журналистическа награда "È giornalismo" ("Това е журналистика”). Той е първият чуждестранен журналист, носител на това престижно отличие.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”