Български  |  English

Кой има право да си спомня Людмила Живкова?

 

Нямаше да се заема с този текст, ако не се бяха случили няколко неща едновременно. Тъй като нямах възможност да видя с очите си изложбите, за които ще стане дума – за Людмила Живкова в Националната галерия за чуждестранно изкуство и изложбата за престъпленията на комунизма „България 1945 -1989: забранената истина“ в Държавна агенция «Архиви», се оставих на информацията, която идва от медии и приятели. Един приятел ми разказа в подробен мейл изложбата за Живкова и същевременно – свои спомени и чувства, които е преживял, докато е гледал тази изложба. Това ми се стори доста интересно и го окуражих да напише този мейл като текст. Той обаче реши, че първо трябва да чете и събере още факти за Людмила Живкова. Сякаш неговите собствени преживявания и чувства не представляваха достатъчно автентична информация, за да бъдат споделени.
Това сериозно ме замисли.
След това се случиха протестите срещу конференцията за Живкова в Университета, които аз намирах, между другото, за много симпатични. Започнаха да се появяват текстове, които изцяло отричаха възможността да има положителен спомен за Живкова. Сякаш самото съществуване на подобен спомен е заплаха за спомена за престъпленията на комунизма, както, например, риторично задава въпроси този коментар - Кой иска да реставрира култа към Людмила Живкова и така да заличи паметта за жертвите на многобройните престъпления на комунистическия режим в България? (Дойче веле, 19 октомври 2012).
Това, което ме смути особено, четейки коментарите, беше повтарянето на езика от началото на 90-те. Или вие – или ние. Няма два различни спомена и не може да има. Особено ме смути желанието да се изтрие положителния спомен за Живкова, да се «забрани» положителното припомняне на нейната фигура в една част от обществото - без значение дали тя е номенклатурна и има своя генезис в обкръжението на самата Живкова. Какъв е начинът, всъщност, ние да имаме цялостна картина за личност от близката ни история – като подменим положителните спомени на част от обществото с отрицателните на друга част от обществото?
Къде сме в момента? Какво всъщност се случва? Какво показва това разминаване?
Тъй като самата аз си задавам тези въпроси и паметта за комунизма ме интересува, реших да предложа няколко версии, родени от личния ми опит през годините.
---
Защо Живкова е мит?
Ние все още нямаме отговор на този въпрос. Той не е достатъчно сериозно изследван. Дали Живкова е мит, защото постоянно едни и същи хора от нейното обкръжение говорят за нейния «културен принос»? Съмнявам се в това.
И ще дам само два примера за това.
През последните няколко години чета усилено досието на радио «Свободна Европа» с кодовото име «Латерна» в Комисията по досиетата на Държавна сигурност. Множество папки, събирани от агенти и офицери, за хората, работещи във «вражеската радиостанция». Една малка справка на 6-то управление на ДС от 5.08.1988 за «служители на радио «Свободна Европа»: «Според Х, ако била жива Л. Живкова, щяло наистина да има преустройство в културата, нямало да се допуснат разправи и случаите на … в ситуация, когато е в разгара си демокрацията в СССР».
Това е една случайно копирана от мен бележка, но от нея става ясно едно нещо – Людмила Живкова е била коментирана по «вражеската радиостанция» като човека, който е щял да съдейства за промяната през 80-те години. Такова положително отношение към Живкова имат хора, което не са платени от БКП и не са от нейното обкръжение. Неизследвана тема си остава образът на Живкова във всички т. нар. «вражески» радиостанции – Свободна Европа, Гласът на Америка, Дойче Веле, радио Ватикана, ББС… Дали митът «Живкова» не е създаден от желанието да се търсят българските двигатели на промяната, да се вижда надежда за промяна във всяко действие, различно от скованата партийна пропаганда? Неизследвана тема е колко митът за българския преход, колко идеи и мисли са подшушнати именно в жужащия от смущения ефир на тези радиостанции – и дали тъкмо заради тези смущения? Един такъв поглед ще ни помогне вероятно да видим по-ясно собственото си мислене, идеите на времето, в които сме участвали.
Второ.
Преди няколко години моята учителка по йога Ани Павлова ми разказа следната случка. След като нейният добър приятел и йога-практикуващ Георги Павлов бяга с лодка от България през 70-те, я викат на разпит в районното МВР. “Милиционерът ме попита: „Добре де, какво всъщност правите, като се събирате?”. Аз му отговорих „Същото, което и Людмила Живкова.” И той спря да ми задава въпроси.”[1]
За ролята на Людмила Живкова за развитието на йога Ани Павлова казва следното: “Не съм я познавала и не съм я виждала никога лично. Имаше много голяма роля. Само споменаването на името й ни пазеше. Мисля, че благодарение на Людмила не ни преследваха така строго и не ни изселиха при разпитите. “[2]
За мен този разговор отвори неизследвана тема – йога, обявена като «отживелица» в началото на социализма (заедно с идеите на Фройд и психоанализата), все пак пуска силни корени у нас през 60-те и 70-те години, като към градския съвет на спортния съюз в София се създава секция «йога» и се появяват първите книги с йога-практики. Устната история с хората, участвали в тези процеси, които си остават недокументирани, все още липсва. Това би била една друга история на социализма - през посредниците, направили възможни малките ниши на алтернативните идеи.
Една такава антропология, която се интересува от празните полета и липсващата комуникация между социалните науки и терапиите, си остава, между впрочем, празно изследователско поле и до днес. Което може би обяснява защо йога веднага се приравнява с «екстрасенси» и «езотерика» и защо липсва сериозен опит да се разбере реалното влияние на Живкова в онези прохождащи години за българската йога. Намирам това недоверие на социалните науки към «психичния свят» за някакъв тип наследство от социализма. И като обяснение – защо толкова лесно у нас избуяват едностранчивите теории за личности от близката ни история.
С тези два примера искам да кажа, че «митът» Живкова вероятно се дължи и на бели изследователски полета. Което е обяснимо, но все пак странно, след значителни опити в областта на устната история на социализма през последните години. Ние вече знаем, че социализмът се е случвал на много места, сред много хора и затова – в една неизброима палитра от спомени. Ние вече знаем, че тези неизброими носители на субективна памет са нови източници на познание.
Ние знаем – и тук стигаме до същността на въпроса – че на нас са ни необходими много разнообразни и противоречиви дори носители на памет, защото единствено този плурализъм на паметта може да направи реконструкцията на миналото по-вярна. На нас не ни е нужно да редуцираме паметта за Живкова или до хвалебствия от нейните приближени, или до вицове за «принцесата» на нейни опоненти. И двете неща ни правят бедни и неразбиращи. Може би, все пак, трябва да припомним, че и двете неща са реална памет, независимо дали това ни харесва или не. Индивидуалната памет винаги е субективна, селективна, почива върху личен опит. Колективната памет, описана така добре от Морис Халбвакс, е противоречива по характер – тя може да се основава както на реалности, така и на митове. В случая с Живкова изглежда проблемът е в разбирането, че не е нужно да зачеркваме която и да е и че всяка от тях има своето право на съществуване в свободното общество, което сме. Ще цитирам тук един немски историк (и без това сравненията с Германия у нас са любими), Хорст Мьолер, професор по съвременна история в Университета Мюнхен: Като хора, като свидетели, ние можем да изберем една част от историята. Като историци нямаме този избор. Имаме избор на темата, но не и да кажем – тази памет е истинска, тази е фалшива. Ако предварително селектираме, ние редуцираме самата история.[3]
И все пак – защо това желание да се редуцира историята до една версия е толкова силно? Защо другата версия се приема като заплаха? Защо Живкова може да се помни само по определени начини?
Струва ми се важно да мислим върху това. Аз имам различни отговори. Ето един от тях.
Той е свързан с културната ситуация, в която всички сме потопени. Има едно всеобщо усещане, че днешните идеи за култура – на днешното свободно общество – са бледо отражение на социалистическите; че живеем в свят, който никога не може да надхвърли културните постижения на социализма, особено монументалните – като инфраструктура, реставрация на културни паметници и строителство на такива. Мисля, че грандиозните проекти на социализма – и грандиозните идеи на Живкова – продължават да хвърлят своя смущаващ отблясък в днешните времена. И че всеки следващ министър на културата мислено се състезава с Людмила Живкова, носи нейния «огън», когато мисли за култура. Ние все още имаме проблем да видим, осъзнаем и приемем своята периферност и да погледнем на културата като на социален и граждански проект, който ни помага да мислим и разбираме ролята и ролите, които играем, в този периферен свят, тук и сега.
Представете си да имаме сто или хиляда Леонардо да Винчи, тази нация ще бъде в една непрекъсната еуфория. Струва ми се, че в този дух трябва да продължава работата.[4]
Това са думи на Людмила Живкова, казани през 1979 г. пред някогашния Комитет за култура.[5] Представих си, че тогава съм била на 11 години. Представих си, че страната, в която съм израснала, е имала като идеал за нормалност "непрекъснатата еуфория". Представих си, че в тази страна всичко, което не е било "по законите на красотата" (като, например, децата с увреждания), е трябвало да изчезне от погледа. Видях себе си като дете, което дълго време няма да има думи да назове тъгата и няма да знае какво да прави, когато социализмът свърши грозно (бившият естонски премиер казваше, че «краят на комунизма винаги е грозен»).
Това наследство на Людмила Живкова, най-трудно като че ли да бъде извадено от телата ни и да бъде изследвано, инжектира в повечето национални български културни проекти някаква необяснима «еуфория» и постоянно ги кара да обръщат гръб на грозното, депресията, тъгата, въобще - другите състояние на човешкото – като по този начин ги облича в особена едноизмерност, трудно разбираема извън нашата география.
Затова проблемът да видим Живкова многоизмерна вероятно отразява нашата неспособност да видим и приемем себе си в своята изначална посткомунистическа противоречивост. И да приемем, че именно като такива имаме право на своите мнения, страсти и формиране на гражданско пространство. Че участието не е свързано с предварителна подготовка по перфектност и «естетическо възпитание». Именно така мога да изтълкувам колебанията на моя познат да сподели себе си, своите мисли от една изложба с повече хора, с непознати.
Ще направя накрая едно отклонение. През 2006 година реших да тръгна по стъпките на композитора Дико Илиев. Исках да събера повече информация за него и да реша за себе си една загадка - композиторът на “Дунавското хоро” прекарва последните години от живота си, през 80-те, на моята родна улица “Хаджи Димитър” в Монтана. Имам много ярък спомен за него – един полусляп човек стои самотен на пейката пред нашия блок. Виждам го всеки следобед, под брезите, когато се връщам от училище. Вторачен пред себе си, мълчалив, сам. Години по-късно, когато отчетливо свързах в съзнанието си жизнерадостните звуци на “Дунавското хоро” с тъжния дядо на пейката, изпитах смесица от гордост за споделеното пространство на улицата и странно любопитство – кой е този човек, написал едно от любимите български хора и така рязко белязал спомена за онова време с отчужденото си присъствие?
След като обиколих родното му място Оряхово и говорих с много хора, се сблъсках с феномена на посткомунистическата памет – много труд, събрани дискове, издадени книги – но всичко е скучно, представено като едно линейно време, без драма, без тъга. История, която не ми помага да разбера противоречивите образи в спомените си. История, чиято цел е да не допусне тъга или колебание. Която не оставя въпроси.
---
Ето в такава скука не искам да живея. А именно подобен скучен полъх дойде от разказите на приятели както за изложбата в Държавна агенция «Архиви» „България 1945 -1989: забранената истина“, така и за изложбата за Людмила Живкова в Националната галерия за чуждестранно изкуство и култура. Няма сблъсък на спомени, няма модерност. Сякаш миналото е обречено да се разказва скучно!
В началото на 90-те аз самата мечтаех за една нова история «без колебания», но днес знам, че не мога да живея с такава. Мисля, че имаме право на друга.
 
 
 
 


[1]Интервю с Ани Павлова, 2008, личен архив
[2]пак там
[3]Kultur des Erinnerns”, Haus der Geschichte der BRD, 1997
[4]Цитат от книгата "Детството при социализма", издание на Център за академични изследвания, 2010
[5]Открих ги за себе си през Иван Еленков и участието ми в семинара «Детството при социализма».
 
още от автора
Диана Иванова е журналист и изследовател, от 1994 до 2003 година работи в радио «Свободна Европа», инициатор на няколко проекта за лични истории от времето на социализма (фестивала на спомените в село Горна Бела Речка, Монтана, www.novakultura.org; проекта «Аз живях социализма» съвместно с Румен Петров, Георги Господинов, Калин Манолов), автор на книгата «Травми и чудеса. Портрети от Северозападна България» (заедно с Бабак Салари, «Жанет 45» ), в момента работи върху документален филм за радио «Свободна Европа»


4 - 16.10.2017 01:43

Да познаваш граници
От: Габриела
Случайно намерих тази статия в интернет при работата си с творчеството на авторката й. Статията, като много други от същия журналист, носи не само типичните изразни средства и привличане на интереса от една загадъчната фигура (фигурата на Людмила Живкова) към друга ясна фигура - тази на загубилия младата си дъщеря композитор Дико Илиев. Статията носи типичния за Диана Иванова красив стил на съблазняване. Към това да се осмелят читателите и да разкажат историята си, да кажат мнението си, въпреки страха. Четейки реших, че искам да разкажа тук как друго обаче ме е научило какво може да се случи, ако разкажеш историята си на този конкретен журналист и автор. В качеството и' на работещ с обществена памет и травми. Резултатът за мен беше тъжен. И направи още по-тъжен ограничения ми живот на полу-инвалид. Пред свидетели получавах остракизъм и вербално отхвърляне от журналистката. И усещането, че желае да общува с мен само по материални въпроси. На фона на това после пристигаха обяснения от нея насаме. Че имала желание "да направи нещо" за мен. Веднага се противопоставях на тези обяснения. Струваха ми се излишни и инвалидизиращи ме вповече. Сякаш това желание за "правене на нещо" беше начинът на авторката да прехвърли товар от себе си - вероятно товарът, че е срещнала поредния силно ударен в живота. Не бях изслушвана. Изведнъж мнението на носител на травматичен опит като моя просто беше без значение за нея. Идеята и' за "правене" в крайна сметка преля в написване на статия и споменаване на фрагмент от моята история. И докато дойде този случай изтърпях още остракизъм и някои недоразумения. Като покани за Йога сесии, където вече (не в качеството си на журналист, а на инструктор) авторката ме нагрубяваше, осмиваше. На модерен език казано, престъпване на границите на българче по време на Йога. И накрая бях обвинявана от авторката, че съм престъпвала нейни граници. Сега си мисля, че не просто ми е тъжно. А, че пак ми е тъжно, че съм българче. И не знам дали Людмила Живкова е жива в паметта ми, с какви граници, дали с нещо добро за мен - дете на Прехода. Жив ми е споменът за идеи на други хора за Людмила, както споменът за разкази на моето семейство за Дико Илиев. Живи са ми и спомените за Диана Иванова.
3 - 11.11.2012 16:55

Родното място
От: diana
Родната къща на Дико Илиев е в Оряхово.
2 - 10.11.2012 13:52

Беше обидно
От: Александър Андреев
Мила Диана, всичко, което пишеш, е смислено, дори мога да се съглася до голяма степен с него. Но то не променя факта, че Людмила Живкова беше една семпло скроена, креслива женица, която криеше незначителността си под разни мистичавости. И - за добро или лошо - притежаваше огромна власт. Това беше оскърбително, тъжно...
1 - 09.11.2012 19:43

Дико Илиев
От: Eвгени Илиев
Родното място на Дико Илиев е Карлуково, не Оряхово.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”