Български  |  English

Разговор: Филми има, а киното - в застой

Критиците за Златна роза 2012

 
Геновева Димитрова: Всички тук бяхме на „Златна роза”. Фестивалът се оказа любопитен. Да се опитаме да обгледаме филмовия пейзаж – и в собствения му контекст, и в този на времето. Ако през 2010 бяхме свидетели на зараждаща се нонконформистка дебютна вълна, която изплиска разочарованието от прехода и днешната безизходица и „Златна роза” премина в безпрецедентен режим на протест, а през 2011 нещата се поразмиха, но пък любопитните експерименти дойдоха по линия на независимите филми, сега повечето дебюти и всички филми, създадени с частни пари, са комерсиално ориентирани и без кинематографичен потенциал. Прочее, дори Людмил Тодоров, който от „Емигранти” и „Шивачки” търси по-близък контакт с публиката, сега я разсмя най-сърдечно с комедията „Миграцията на паламуда”. От една страна, е радостно, че по време на стагнация и неспазване на Закона за филмовата индустрия, имахме все пак 11 пълнометражни игрални филма (изключвам „Испания”, защото, освен името на Димитър Динев, той няма нищо общо с киното ни), 3 от тях – независими, 2 от независимите – дебюти, които общо бяха 8. От друга страна, обаче, киното изглеждаше дифузно, а въодушевлението бе рядкост на фестивала.
Иво Драганов: Нямаше го.
Людмила Дякова: Като цяло беше така, но пък от 2008, откакто се появи „Дзифт”, не сме имали два толкова изключителни филма като „Аз съм ти” на Петър Попзлатев и „Цветът на хамелеона” на Емил Христов, които хем са високо кинематографични, хем намират път към зрителите, ако съдим по пълните зали.
Геновева Димитрова: Да, разбира се! Но те са извън стандарта на фестивала (вж. „Култура”, бр. 35 от 2012).
Иво Драганов: Мен ме занимава актуалността на киното ни. В България от 22 години се извършва нещо безпрецедентно в историята на човечеството (отново насилствено). И оценката на този преход, трансформацията и причинно-следствените връзки не са изяснени. През 2010 се намериха млади хора, които да дадат отговор на въпроса „какво става” и най-вече – „защо става”. Затова тогава бяхме възхитени. Сега, от гледна точка на актуалността и нагласите на киното ни, не можеше да има възхищение. Аз съм най-вече очарован от „Аз съм ти”, защото смятам „Дзифт” за упражнение по стил, добър екзерсис в рамките на своя жанр и нищо повече. Много се радвам на филма на Попзлатев, защото винаги ме е вълнувала съдбата на хората, които нямат избор заради натрапени им обстоятелства. И някак си представих тогавашна България – 1941годино, и милионната армия на фелдмаршал Лист, която седи на Дунава и трябва да влезе у нас на 1 март по какъвто и да е начин – като съюзник, като завоевател... Доколко сме имали гръбнак да маневрираме, е въпрос на оценка (все още я нямаме). След това на 1 септември 1944 г. фелдмаршал Толбухин седи от другата страна на Дунава със също толкова голяма армия. Какво прави една малка държава при липса на избор? Какво правят хората, които мислят самостоятелно? Заради плътността му и екзистенциалната безизходица свързвам „Аз съм ти” с книгата на проф. Иван Пенков „Последната кибритена клечка” или по мой си, вътрешен начин - с филма „Английският пациент” на Антъни Мингела и неговите трагически герои. И не на последно място – възхитих се от актьорите. На телевизионния екран играят маски и клишета, а тук Деян Донков, например, ме изпълни с удоволствието, че съм сънародник с такъв човек.
Геновева Димитрова: Ако трябва да говорим за Деян Донков, той е прекрасен и различен и в „Цветът на хамелеона”.
Иво Драганов: Да, но там е по-скоро знак на нещо, докато в „Аз съм ти” е плътен човек. Дано не прозвучи самохвално, но семейството ми се познаваше с основоположници на авиацията ни. Бяха учили при Антоан дьо Сент-Екзюпери и Жан Мермоз, бяха летели с тях, бяха достойни и почтени хора, нищо, че след 1944 работеха в трудово-производителна кооперация. Та начинът, по който беше обигран и заснет самолетът и по който Донков се преобразяваше, качвайки се в него, ме запрати към спомените за онези летци. И затова толкова силно емоционално харесвам този филм. Би ми било дори трудно рационално да го обясня в рецензия.
Александър Грозев: Еуфорията поначало трябва да съпровожда фестивала като празник на националното кино. Защо не се получи сега? От много години еуфория почти липсва по безброй причини, но, ако стъпим върху някакви по-нормални традиции, струва ми се, че трябва да поговорим, първо, за необходимостта от ежегодното провеждане на този фестивал. Да огледаме статута и да няма занапред включване в конкурса на филми като „Испания”, да няма студентски филми, защото всичко това размива фестивала и създава доста странна ситуация за преценка, за конкуренция изобщо. Ако тръгнем по линията да показваме изцяло произведените филми, тогава да се премахнат наградите. Готов съм да поставя и такъв въпрос: от какъв зор, при това крайно минимализирано филмово производство, имаме веднъж награди на „Златна роза”, после Академията, с малки размествания, ги връчва на абсолютно същите филми и се сипе водопад от награди за занаятчийска продукция? Години наред говоря, че българското кино е сведено до занаятчийска работилница, където отделни субекти (продуценти) правят някакъв продукт в продължение на 4 или 5 години и се чудим защо киното ни в определени моменти е с атрофирало чувство за социално мислене или, ако има някакви заченки, те се движат в рамките на клишета, които никого не интересуват.
Геновева Димитрова: Тази година наградите справедливо бяха фокусирани върху двата филма, които, освен, че бяха най-ярките, се оказаха и най-социално значими.
Александър Грозев: Така е. Но тези филми са заченати преди няколко години. Чак сега виждаме резултата. Помислете си догодина на „Златна роза” какво ще гледаме, ще има ли изобщо филми да се напълни програмата. Има генерални въпроси, които гилдията е длъжна да постави за вътрешно обсъждане. Необходимо е да се замислим има ли това кино бъдеще и какво е то. Защото в този момент високата вълна на недоволството, на протестите срещу погазването на Закона е спихнала до Перловската река. Всички са доволни и щастливи, Законът продължава да не се изпълнява, непрекъснато се внушава какви огромни суми се инвестират в киното, а дефакто кино няма. От друга страна, като погледнем, телевизиите активно атакуват публиката с PR-кампании, които непрекъснато натрапват „сезона на българското кино”, говорят за невероятните успехи на българските сериали, а никой не се поинтересува от „Златна роза” – дори съорганизаторът БНТ сведе представянето му до 5 минути. От друга страна, гилдията не взема никакво отношение към тези сериали, все едно те съществуват в съседна държава. Това е част от един процес. И той се размива в две посоки, които се конфронтират. Имам усещането, че някой има интерес това да се случва, за да няма кино.
Иво Драганов: Горе-долу е така, но не съм привърженик на тезата да няма награди. Защото във всяка система има йерархия на личности, на авторитети, на ценности и наградата има символен характер за творците. След години в малкото останалите писмени паметници във Филмотеката (това ще бъдат „Кино”, „Култура” и вероятно „ЛИК”) тези награди ще останат като някакъв знак: първо, за нивото на мислене на режисьорите, второ, за нивото на мислене на критиката, трето, за нивото на журито, което ги е присъдило. И нека не забравяме, че дори при тези малко размити филми фестивалната зала беше пълна. А такава публика се отглежда много трудно. За мен това е процесът на културата и той е също толкова важен, колкото и процесът на изкуството.
Александър Грозев: Страхувам се, че ще изгоним тази публика.
Иво Драганов: Не вярвам.
Людмила Дякова: Много от филмите са директно ориентирани към публиката. Дори ми се струва, че доста от тях специално са замислени така, а и авторите им не крият, че искат да правят зрителско кино, срещу което аз лично нямам нищо против. Но като по-качествени опити в тази посока откроявам „Джулай” на Кирил Станков и „Миграцията на паламуда”, независимо от нечии възражения, че те са по-артистични, докато „Чужденецът” на Ники Илиев или „Пъзел” на Иво Стайков са си откровено комерсиални. С риск да ви прозвучи радикално, ще кажа, че като си мислех защо „Чужденецът” се гледа толкова много, отчитайки липсата на професионализъм в направата му, си дадох сметка, че той се опитва да покаже уеднаквяването на младежките потребности в града и селото. И си спомних навремето колко бяхме вцепенени, че в „Шербургските чадъри” в речитатив се пее „Аз съм бременна”, „Обичаш ли ме или не?”. Подобна, макар и много далечна алюзия, ми създава и намерението на този филм да се потърси фриволна форма за контакт със зрителите. Същата е изходната позиция на „Пъзел”. Друг и важен е въпросът за резултата, но не виждам нищо лошо в тази тенденция. По-скоро ми се струва, че би трябвало да стимулираме авторите да вървят в избраната си посока, но и да им казваме мнението си за филмите им в очите. Пък те, ако се вслушат, да правят по-професионални и смислени филми.
Иво Драганов: Би било голяма работа, ако нашата касова или масова продукция успее да привлече към киносалоните публиката на една субкултура, която няма да назова.
Геновева Димитрова: Тя вече го направи с „Мисия Лондон”.
Антония Ковачева: Колкото и да е парадоксално, липсата на екзалтация по време на фестивала за мен е положителен знак, защото вече влизаме в работен режим на производство на филми. Въодушевлението се появи, когато излязоха накуп много заглавия, след като бяхме свикнали да са по едно-две. И това не беше вълна, а подем на българското кино. Естествено е вече емоциите да се уравновесяват, защото говорим за работен процес, където има не само открития и пробиви, а всички степени от едно филмопроизводство, макар и в малко на брой филми: много добри и сложни постановъчно, средни и слаби. И какво по-хубаво от това? Що се отнася до мнението на Сашо Грозев за периодичността на „Златна роза”, опасявам се, че тъкмо стигнахме до положение заглавията в конкурса да са повече от 5 и се появява обяснимо желание от страна на колеги, които държат на високото художествено равнище, фестивалът да се обособи като представителен форум на най-доброто, създадено в държавата, а не като форум на всичко произведено, който би дал възможност да се направи равносметката кое къде е. Лично аз засега съм привърженик на втория вариант, защото смятам, че в следващите 10 години няма да постигнем производство от 20 филма годишно. Тоест, на фестивала трябва да бъдат всички филми, защото няма друг форум, на който да се съберат авторите им, да се чуят един друг, доколкото е възможно, ако са там, а да чуят и критиката. Другото е, че публиката трябва да види филмите на едно място. Що се отнася до отделните заглавия, всеки има своите пристрастия, но хубавото е, че не само авторите, а и критиците спорят по същество: например, дали „Джулай” е вторичен или не по отношение на „Кецове”...
Иво Драганов: Според мен е.
Антония Ковачева: А според мен не е... Та за мен този фестивал като работна атмосфера беше един от най-интересните, на които съм присъствала. За първи път забелязвам, че авторите на филми искат да се говори за техните художествени качества. Най-после те разбраха, че това им е важно! Доказателство е фактът, че Ники Илиев и Иво Стайков най-старателно изслушаха критическите нападки и се държаха достойно, с позиция. Смятам, че лошото кино е полезно – трябва да го има, за да се освободиш от него. Дори и самите му автори, доколкото е възможно.
Иво Драганов: Това кино е лошо на фона на нашия недоимък. Ако снимахме по 200 филма като французите, бихме казали, че е лесно смилаемо. Но се надявам наистина то да изтегли аудиторията на цицославите, пък след 10 години хората току погледнали и „Аз съм ти”.
Геновева Димитрова: Всички тук си спомняме екстаза от края на 80-те и началото на 90-те, предизвикан от нахлуването на постмодерния филмов език в Кан и награждаването му със „Златна палма” – „Секс, лъжи и видео”, „Диво сърце”, „Бартън Финк”, „Криминале”... Но тогава имаше и съпротива срещу тези естетически издевателства, пуристите на филмовия език ги отричаха, смятаха ги за края на киното. А те промениха филмовата поетика, превърнаха се в класика и са неизчерпаем модел за подражание, включително и на днешните ни млади режисьори. Проблемът на тези наши неслучили се филми (да не изпускаме „Пистолет, куфар и три смърдящи варела” и „Корпус за бързо реагиране”) дори не е толкова в това, че са вторични, третични и бездарни, колкото, че са направени с пошъл вкус.
Александър Грозев: Проблемът е, че няма процес. Това е като бродиране на гоблен. Няма производство. Гилдията трябва да отстоява правата си и да изисква отговор от държавата – иска или не иска да има българско кино. Важното е всеки, който се смята готов да снима, да го прави и после да се състезава, а това е невъзможно.
Людмила Дякова: Години наред комерсиалните телевизии облъчват публиката с пошлост, а да не говорим, че тя е навсякъде в държавата...
Иво Драганов: Струва ми се, че днешното младо поколение не е онова на „сърдитите млади хора” в Англия, на Френската нова вълна, на Чешкото чудо... Тоест, тук нямаме платформи и оттам няма и процес. За съжаление, живеем в отвратителното време на размазания постмодернизъм с илюзорните думи, реплики, термини, които крият истината...
Антония Ковачева: Кой е казал, че трябва платформа, за да има процес?
Геновева Димитрова: Как се случи бумът на новото румънско кино – с държавна политика, с гледане в една посока, което би могло да се нарече и платформа.
Иво Драганов: Бум, бум - четири филма.
Антония Ковачева: Много уважавам новото румънско кино, но самите автори на тези филми отказват да се приемат като платформа. Те направиха страхотен пробив по фестивалите. Но не бива в никакъв случай да забравяме какво направи българското кино, което си спечели публиката и си я увеличи 40 пъти за последните 4 години. То има социални проекции, да, може и да са вредни, но румънското кино в момента има само естетически проекции.
Иво Драганов: Мисля, че по-важно е сега да говорим за несъстоялите си български филми, защото през 2010 младите автори, общо взето, очертаха виновника на целия куц наш преход – хората на ДС. Но не мога да не отбележа, че в киното ни не се случиха два важни филма: „Сляпа баба” на Димитър Петков, който брилянтно показваше логистиката на разделението на ДС и разпределянето на държавната пара, и екранизацията по книгата на Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер”. И това е ужасен дефицит в нашата култура.
Геновева Димитрова: Но пък са се случили други важни филми, като „Обърната елха”, „Раци”, „Подслон”, „Цветът на хамелеона”, „Аз съм ти”... Колкото и да е неравно, не можем да отречем, че от всички изкуства киното ни най-темпераментно се включи в обществения дебат за смисъла и посоката на прехода.
Иво Драганов: Да. С изключение на някои пристрастни опити в документалната литература, само киното представя точната истина за този преход.
Геновева Димитрова: И в този смисъл „Цветът на хамелеона” се откроява със сардоничното мултиплициране на шпиономанията и тоталната безнадеждност.
Иво Драганов: Не! Той е много лош филм в тази посока, защото, доближавайки се до някаква гротескна история на ДС, всъщност ни отдалечава от истината – онази истина, която Васил Живков показва в документалния си филм „Интелигенция и перестройка”, излъчен само веднъж по БНТ, където може да се види, че, според акад. Татяна Заславска, корените на прехода са заровени още през 1973 г. под ръководството на Юрий Владимирович Андропов.
Антония Ковачева: Нека не искаме от един филм да свърши цялата работа на прехода. „Цветът на хамелеона” само тръгва от Държавна сигурност. Неговият дух, манталитет и дълбочината му излизат извън рамките на родните тайни служби. Следователно, не можем да имаме към него претенции, че бръква дълбоко, но не разравя нашия национален проблем на прехода. Това е съвсем друго естетическо упражнение. По-скоро, следвайки логиката на Иво, филмът би могъл да бъде обвиняван в космополитизъм, което за мен е качество. Много уважавам усилията на зрялото поколение режисьори да си разчисти сметките с прехода, за който то чувства вина, чрез силата на киното. Само че, за тези 20 години дойде съвсем ново поколение, от което изискваме, при пълната липса на приемственост, то да се вълнува от това. Но то не се вълнува. Крайно време е да го приемем и да видим от какво се вълнува. Моето основно безпокойство е, че тези момчета и момичета употребяват грешните термини и затова вървят в грешна посока. Когато казват, че правят комерсиално кино и показват „Пъзел” или „Чужденецът”, наш дълг е да им обясним, че това не е комерсиално кино. То предполага съвсем друг механизъм не само на правенето, а и на пазара.
Иво Драганов: Комерсиално кино се прави от мегапродуценти, които държат и киносалоните. Но защо не се продават български филми на пакети по телевизиите? Дори Мърдок е направил два канала за арткино, а тук – нищо. Според мен, БНТ трябва да направи БНТ2 или БНТ3 изцяло културен канал, който да представя най-доброто от нашата нация по света. Българските филми нямат шанс в семкаджийниците, наричани молове, не им е мястото там.
Антония Ковачева: Как така „не им е мястото там”? А като няма други кина? Още преди 10 години питах унгарски колеги какво правят в моловете. „Наместихме се там и ги принудихме да показват и арткино”.
Геновева Димитрова: Като те си имат кина, дори и специализирани.
Иво Драганов: Разберете, на моловете аудиторията им е друга.
Людмила Дякова: Това е публиката.
Александър Грозев: Мислите ли, че ако „Златна роза” се провежда в София, ще има същата публика?
Геновева Димитрова: Не знам, но си спомням единственото издание на фестивала в София през 1990. Беше фиаско.
Александър Грозев: Тази публика си е специфичен варненски феномен.
Геновева Димитрова: Да не забравяме, че най-пълната прожекция беше на „Пъзел”.
Антония Ковачева: Който бе в същото време на екран в мола.
Геновева Димитрова: Но пък, от друга страна, гледахме „Аз съм ти” на „Любовта е лудост” с екзалтирана публика, а на „Златна роза” – още повече.
Александър Грозев: Но това е във Варна! Да видим как ще е в София, в Пловдив...
Иво Драганов: Нашите филми трябва да се качат в телевизиите.
Людимла Дякова: На фестивала минаха малко незабелязано два много добри късометражни игрални филма на БНТ: „Жълто куче” на Мария Николова и „Виолета, Жоро и аз” на Любомир Попов. Националната телевизия не бива да се отказва от финансиране на този тип скромно и креативно кино покрай прехласването си по сериалите. Тоест, едното не бива да се противопоставя на другото. По цял свят сериалите се гледат масово. Пък и доста години филмите ни правеха всичко възможно да отблъснат публиката в кината, колкото са останали, а да не говорим за вредното влияние на телевизията...
Антония Ковачева: И да си дадем сметка, че не „чалга” филмите започнаха да я връщат, а капчица по капчица „Писмо до Америка”, „Емигранти”, „Мила от Марс”..., поточето „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, за да се стигне до вълната на „Дзифт” и удара „Мисия Лондон”. А след тях дойдоха „TILT”, „Лов на дребни хищници”, „Стъпки в пясъка”... Това са сериозни филми, дори и „Мисия Лондон”, въпреки вулгарната му естетика. Добре, върнахме публиката, но с какво ще я задържим? Това е по-важното.
Иво Драганов: В цял свят публиката се концентрира вече пред телевизорите.
Антония Ковачева: Хайде тогава да говорим защо в цял свят се наблюдава разрастване на телевизионните сериали и големите звезди се връщат да се снимат там, а при нас...
Александър Грозев: ... се раждат в тях.
Антония Ковачева: И телевизионните сериали удрят киното.
Людмила Дякова: Сериалите върнаха славата на звездите. Ако навремето „На всеки километър” направи Стефан Данаилов известен, а след това той разгърна таланта си в театъра и киното, сега е друго. Страхотни актьори от театъра, като Деян Донков, Захари Бахаров, Асен Блатечки, не бяха познати, докато и театрите не започнаха да правят чалга, а сега са и в сериалите. И като се появят на големия екран, са стръв.
Антония Ковачева: Ако във филм прилагаш към даден актьор познатия телевизионен стандарт, всичко отива на кино. Да вземем Ирена Милянкова – в „Под прикритие” е мило и безпомощно като актриса момиче. А в „Цвета на хамелеона” изглежда това, което навремето киното е направило от Грета Гарбо, от Марлене Дитрих, от Лорън Бакол, на която ми прилича...
Александър Грозев: С други думи, в момента имаме режисура на прилично европейско равнище. Операторите ни са на световно, но драматургията е проблем.
Геновева Димитрова: Драматургичната непълноценност на българското кино е хронична. Защо?
Александър Грозев: Защото има проблем с българската литература, с българския начин на мислене...
Геновева Димитрова: И най-вече с манталитетния хоризонт.
Иво Драганов: Има една много хубава мисъл в статия за „Оскар” 1982, когато се дипломирах във ВИТИЗ: „Със съжаление можем да констатираме, че драматургията и режисурата са сведени до нивото на занаятчийство, а специалните ефекти – до нивото на изкуство”.
Геновева Димитрова: За нас това и днес не се отнася.
Антония Ковачева: Според мен, има помръдване в драматургията. Преди плачехме, че режисьорите сами си пишат сценариите, а сега всички сериозни филми са по съвременна българска литература.
Людмила Дякова: Усещам такава тенденция и в късометражното кино – доста от младите автори си подлагат добър драматургичен материал.
Иво Драганов: От четирите сюжетни линии в „Цветът на хамелеона” най-изящната и ефимерната е въведената от Емил Христов линия - общуването между Ирена Милянкова и Руши Видинлиев през четенето на книги. Това беше хипнотична поанта в целия хаотичен филм, защото показа, че само през литературата, киното и някакви традиционни ценности можеш да се спасиш от цялата тази мерзост.
Геновева Димитрова: Ако можеш да се спасиш.
Иво Драганов: Да, ако можеш. И това беше възхитително елегантно и универсално като послание.
Антония Ковачева: А прелестната надлитературна драматургия на „Вяра, надежда и уиски” на Кристина Николова и „Джулай” – на мълчание, на поведение, на монтаж..? Тези два филма разказват история не през обстоятелства, а през емоции, през страхотно правдоподобно актьорско присъствие... Имам чувството, че Параскева Джукелова, Касиел Ноа Ашер и Яна Титова в „Джулай” играят себе си – толкова силна е амалгамата от измислено кино с документални чувства. Затова и постигнаха такъв емоционален контакт със зрителите – тези хора виждаха себе си на екрана, без да им се разказва класически структурирана история. Неслучайно и „Джулай”, и „Източни пиеси”, и „Аве” са с отворен финал.
Геновева Димитрова: И „Цветът на хамелеона”, и „Аз съм ти” са с отворен финал, но те пък са върху литературна основа и свързват времената през сложна наративна конструкция, за да обемат миналото и рецидивите му.
Людмила Дякова: И като няма процес, „Златна роза” поне ни показа, че има тенденции. Към филмите-емоции, за които говори Антония, бих присъединила и „Миграцията на паламуда”, и „Скок” на Петър Вълчанов и Кристина Грозева от късометражните. Прекрасно е, че има разнообразие от търсения и постижения.
Александър Грозев: Хайде да сме по-сдържани в оптимизма. Не виждам филм, който би се гледал след 20 години.
Антония Ковачева: „Джулай” може би ще се гледа със същия интерес. „Аз съм ти” ще се гледа и след 50 години.
Геновева Димитрова: И „Цветът на хамелеона” ще е интересен.
Александър Грозев: Така говорехме и за „Дзифт”.
Геновева Димитрова: Много млади хора сега го откриват и му се радват.
Александър Грозев: Трябва да говорим по основополагащи неща, защото ще застинем на тази точка на пътя и след години пак ще се озовем в същата ситуация - да се чудим защо се появява едно или друго, което тормози и спира киното.
Антония Ковачева: Това е процес, който може да бъде насочван и контролиран от държавна политика.
Александър Грозев: Такава няма.
Антония Ковачева: Но субсидии все пак има. Обаче тече и процесът на частните филми. Хората, които влагат пари в тях, ще ги дават на сигурно.
Александър Грозев: Каква е гаранцията, че банката, наляла пари в даден т. нар. независим филм, пак ще му даде?
Антония Ковачева: Живеем във време без гаранции. Имам предвид, че единият тип усилия на филмовата общност са насочени към изискването да има културна политика по отношение на филмовата индустрия. Но задачата ни като критици е да насочваме, да се опитваме да влияем естетически върху тези филми, които ще се появяват извън субсидираните.
Людмила Дякова: По-скоро да разискваме това, което се случва с тях. Ние не влияем на никого и на нищо.
Антония Ковачева: Който иска, да ни чува... Пък може и да не сме прави...
Людмила Дякова: Вероятно ще се разбере на 20 ноември в Дома на киното, когато е насрочен дебатът „Българското кино и неговите социални проекции”, организиран от сп. „Кино” и в. „Култура”. Надявам се, че в него ще се включат не само критици, а и продуценти, автори, защо не и политици...
 
17 октомври 2012 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”