Български  |  English

Прелъстителят и изоставените

Никола Георгиев на 75 години

 

„Много чело, много знае!...” Някога, през 70-те години, с тази бабаитска насмешка се нахвърли върху Никола Георгиев един известен радетел на здравата народна нужда от здраво тълкуване на литературата, без учени филолози и литературоведи („ей тъй, нà, да й хване човек дамара барабар с душата, мерака, кефа, съклетите, мурафетите, лаф моабетите и табихетите на народа!”). Гневът на народолюбивия полемист (като покойник благопристойно го определяме така) беше предизвикан от книгата на учения върху българската народна песен. В нея, зад изляната мъка по жетварските кърища и хайдушките кървища, и с цялата си почит към таланта и гласовете на незнайните певци, литературоведът Никола Георгиев ясно открои художествените функции на надличностни структурни принципи, похвати и модели. Те обаче, за голямо неудоволствие на вече килналото се от натежал номенклатурен чорбаджилък към „корените”, „родното”, „изконното”, „котловината”, „духа на мястото”, „очарованието на цариградското”, разните „народопсихологически” и „мистически” тайнства официозно литературознание на НРБ, нямаше как да бъдат описани в научни категории в края на ХХ в., без да влязат в работа едни такива сухи, студени, сциентични и безжалостно оперирани от лирична емоция, рóден колорит и съборна задушевност термини, като „семантични опозиции”, „инварианти”, „ритмико-синтактични единици”, „фигура етимологика”, „полиптоти”, „етичен датив”, „синонимно-антонимна повторителност”, „конотации”... Народолюбецът бранеше тоя род попълзновения към народната песен и литературата в несравнимо по-фаворизирана позиция. Беше Властта, за разлика от доцента с вечния шлифер, цигарата и пълната чанта с гъсто подчертавани книги, който никога не хареса никоя власт и цял живот досега е бягал като дявол от тамян от всякакви власти и властници. И както никога не прие социалния диктат на никоя политика и партия, така никога не прие и салонния диктат на никоя литературоведска мода, ако модното в нея като стил на писане хипертрофираше над рационалното в нея като верен път към познанието за литературата. През онези години, за които говорим, в литературните среди се утвърди едно клише, по чиято сила, ако скъпият ни юбиляр беше уйдисал, трябваше непременно да си отпечата визитна картичка „Доцент Никола Георгиев - структуралист”. Разбира се, че структурализмът, особено в лицето на предтечите „формалисти” от ОПОЯЗ и в Пражката си версия, беше и остана за него нещо повече от носталгия по младостта или анализаторски инструментариум, използуван ad hoc. И структурализмът обаче сподели съдбата на всяка школа в нейното критично възприемане от Никола Георгиев: прелъстителят винаги беше той, изоставената –винаги тя. Но никога този род духовни раздели не бяха последвани от високомерни издевателства - ученият възпроизвеждаше своята нравствена интегралност и в човечния си колегиален стремеж да разбере всяка, дори най-причудливата, шантава и абсурдна идея, осенила някъде някоя литературоведска глава. И за да бъде верен на себе си, той, Авторитетът и Школата, драматично приканваше многобройните си ученици „да го зарежат, да го отрекат, да го забравят” именно като авторитет и школа. Това може би беше единственият негов съвет, който те не послушаха, колкото и да спориха с него за политика и литература и в много случаи не се разбираха напълно. Жесток сарказъм дочакаха и трябва да очакват от Никола Георгиев само глупостта, скудоумието, дилетантизмът, които не съществуват номинално като литературоведски школи, но могат да се подвизават под емблемите и термините на всички литературоведски школи. А в обществения живот най-силно си изпащаше от Никола Георгиев онова, което той с боботещ глас de profundis продължава досега да нарича със звучната и експресивна комшийска дума „табансуратлък” - ако трябва да пародираме и маниера на учения от по-ранни години, и първите от тези редове на юбилейна почит - „дума, затваряща в модифицирана повторителност етнолингвистичната стилова линия от началното струпване на турцизми в травестиращ цитат...” На неговите лекции и пред кабинета му в сумрачния коридор се тълпяха не само студенти и аспиранти. Редките му статии и книги ставаха събития. Те се преписваха - и ако тогавашният церберски регламентиран достъп до лукса на размножителната техника позволяваше - копираха се, за да осигурят на онези, които ги четат, усещането за принадлежност към интелектуален кръг посветени „не от Мира Сего”. Той не беше сякаш от него, поради това и студентите го наричаха Гóспода.
Миналото граматично време на горните редове припомня минали десетилетия, когато лекциите, идеите и текстовете на Никола Георгиев трябваше да съ-съществуват с официални, макар и постъпателно излиняващи с времето, бюрократични изисквания към литературната наука - да бъде „бойка и бдителна част от марксистко-ленинската естетика и идеологическата сфера”. Съвместното съществуване не е било безконфликтно, колкото и да не може да се очертае с абсолютна прецизност откъде идеологията е отстъпвала, докъде науката е настъпвала и къде е пресечната точка на компромиса. Няколкото дискусии обаче, в които Никола Георгиев се е включвал през този период, и статиите му по злободневни (тогава) литературни проблеми свидетелстват за силен характер. А както се знае от максимата на Далчев, това е по-рядко качество от интелекта и таланта, особено пък у нас. Ето защо жанрологията, теорията на лириката, стихознанието, металитературознанието, теорията на интерпретацията, практиката на литературния анализ, историческата поетика (при резервите на самия Никола Георгиев спрямо този термин!), междутекстовите връзки (пак взискателният му пуризъм избягва „пó така” звучащата „интертекстуалност”!), ред творби на автори из почти целия български канон и от чужди литератури живеят дълъг и здравословен живот и „отвъд 1989 г.” благодарение на блестящи интерпретаторски образи, които създаде Никола Георгиев.
„Но свърши се...” - с този цитат от неговата великолепна студия „Семейството. Начин на употреба” навлизаме във времето, когато тази частна наука заедно с всички обществени сфери в България дочака свободата си от еднопартиен идеологически контрол. „Свърши ли се? Но кое се свърши? И кое не се свърши?”- продължават въпросите. Не се свърши, например, езиковата патология като тежка блокада пред политическата честност и разумната социална организираност - отговориха студиите на учения върху политическите езици на „промяната” и „прехода”. Не се свърши умилителното и тягостно покорство пред патернализма в душата на, може би, единствения народ по света, който, независимо от политическата система, обича семействено да го управляват Тато, Мама, Каката, Батето, Дедо, Батко, Братко и изобщо „зетьошуробаджанаците”. Не се свърши социалната инфантилност на народа - вечен нечий внук, който все си титулува с „Дядо” и Основателя на българския социализъм, и националния класик - твърд противник на социализма, и православния Патриарх, и бившия Монарх, въпреки че сред изброените общонародни „дядовци” двама са изобщо бездетни, а един няма никакви внуци - безмилостно удрят с истините си по болни български места други статии и интервюта на Никола Георгиев. Годините след 1989 г. му донесоха издания, признания, международни награди, сборници „В чест” и медиен интерес... Той си остана същият непрактичен безсребърник. Днес се е захванал да пише книга, в която разказва с какви имена литературните групи се наричат или чакат да ги кръсти някой друг; едни, в чест на печените гъски от Арзамас, каквито обичат да похапват на гуляйджийската си трапеза, приемат името на града; други връхлитат като Буря и Устрем над кекавото бюргерство; някой обобщава трагични биографии под името „прокълнати поети”; някои се фотографират тежко, мрачно и сериозно като кръг „Мисъл” в една страна, чиято култура, според тях, е обречена на фасулковско безсмислие... Странно е усещането за възкресените духове на тези компании, в които Никола Георгиев влиза през вековете, езиците и културите като свой с често признаваната си тъга, че споделената общност е ценността, която винаги е липсвала на българската литература. Тук обаче греши, но сигурно ще поправи грешката си в нови книги. Той създаде такава общност. Това е най-малкото, което му дължи световната литературна мисъл и българската култура.
Честит юбилей, скъпи Учителю!
още от автора


4 - 25.11.2012 18:38

Прелъстителят и изоставените
От: Емма Иванова Йотова
Честит юбилей,Учителю!Прелъстявайте ни докрая със светлата си мисъл, за да се чувстваме живи...,ние,които не те забравяме!
3 - 25.11.2012 18:32

прелъстени и изоставени
От: Емма Иванова Йотова
Честит юбией,Учителю!Прелъстявайте ни докрая със светлата си мисъл,за да се чувстваме все още живи!Ние,които не те забравяме.
2 - 24.11.2012 18:47

Прелъстителят и изоставените
От: Jani Milchakov
Поздрав на всички, които го поздравяват и обичат големия учен и невероятен човек!
1 - 24.11.2012 10:33
От: Irene Ivantcheva-Merjanska
Честит юбилей, Учителю!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”