Български  |  English

Ранно пиле 2012

 
Студентският филмов фестивал „Ранно пиле“ 2012 се проведе за осми път (25 -31 октомври) в кинозалата на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Негови организатори са Американска фондация за България и НАТФИЗ. Програмата включваше 80 заглавия от филмови училища от Източна Европа. Журито бе в състав: Емил Христов (oператор; режисьор на „Цветът на Хамелеона“), Илиян Джевелеков (режисьор на „Love.net”) и румънката Юлия Ругине (носителката на миналогодишната награда за режисура за прекрасния абсурдистки филм „Заседнали на Коледа”).
Картината, очертана от студентското кино, съвсем не е еднозначна. От една страна, със сигурност времето на експериментите с жанр и стил е в лабораторната среда на киноучилищата. От друга страна, голяма част от показаната продукция навежда на мисълта, че филмовите упражнения се правят инертно, безцелно и без много мислене. Може би точно тук е необходима намесата на преподавателите: да работят заедно със студентите, като насърчават свободата им да търсят оригинални теми и нестандартни форми, с които да бягат от клишетата.
За радост, изскочиха няколко значими открития, а трябва да се отбележи, че половината от наградените филми са дело на съвсем млади режисьорки. Една от тях е Слава Дойчева, позната от участието си в последните два филма на Иван Черкелов „Обърната елха“ (2006, заедно с Васил Живков) и „Раци“ (2009). В момента тя учи кинорежисура в LondonFilmSchool. Нейният 15-минутен филм „Честит рожден ден, мамо“ (Награда за режисура) се занимава със сложните отношения на българо-полско семейство, а разказът се завърта около символиката на празника. Съвсем премерено, с психологическа точност в работата с актьорите, както и с умение за водене на разказа през погледа на момиченце, Слава Дойчева визуално и езиково изгражда клаустрофобичната атмосфера на нефункционалната семейна среда. Друга българка, Поли Генчева (НБУ), спечели наградата за сценарий за трогателния филм „Солено и сладко“, адаптация по едноименния разказ на Деян Енев, като формулировката на журито беше: „За Деян Енев, Асен Блатечки и хлапе“.
Много по-силно впечатление направиха два филма на хърватски режисьорки, които изследват проблемите на тийнейджърките от покрайнините на Загреб. „Първата дама на Дубрава“ на Барбара Векарич (Голямата награда), в стила на „Аквариум“ на Андреа Арнолд, се занимава с фрустрираната тийнейджърка Арма (неистово автентична Тена Патаку), чието единствено спасение от скотския живот в крайния квартал „Дубрава“ е грубият език на хип-хопа. Когато нехайната й майка заминава с гаджето си нанякъде, Арма трябва да наглежда по-малката си сестра, с която непрекъснато се дърлят, понеже тя често симулира астматични пристъпи. Арма обаче има уговорка с квартален хип-хоп продуцент, обещал да й заснеме клип. Затова помъква сестра си със себе си и тримата се озовават в мизерен гараж, където Арма навлича тигров клин и кичозен елек, пуска плейбека и застава пред видеокамерата. По време на снимките малката получава пристъп, но Арма не й обръща внимание, докато не става ясно, че наистина се задушава. Накрая, съвсем в духа на „Аквариум“, катарзисът и помирението идват чрез песента. Саундтракът, жаргонът, псувните и автентичността на образите извеждат на преден план цялата безпризорност на тийнейджърското живеене в задушаващата атмосфера на крайния квартал. „Аз съм преуспяла жена“ на Соня Тарокич разказва за русокосата Даница и чернокосата Силвия. Снимат се с телефоните си, кикотят се, клюкарстват, напиват се, повръщат, плачат и си водят блог, където качват снимки от всичките си безобразия. Глуповато-хедонистичната и невинно-паразитната им деструктивност напомнят на „Маргаритки” на Вера Хитилова. Соня Тарокич започва да работи върху тази тема през 2010, в рамките на SarajevoTalеntCampus, вследствие на което прави „Умни момичета“ (2010) в съавторство с Хана Юсич. Макар и разтеглен, „Аз съм преуспяла жена“ дълбае сериозно в празнотата и борави умело със средствата на гротеската.
Няколко филма показаха, че на младите автори все пак им е любопитно да експериментират с форми и стилове. „Драсканица“ на Любомир Печев (Награда за български филм) стилно и семпло разказва за огромното детско въображение, което съвсем невинаги се побира във възпитателните рамки на възрастните. Още един представител на НАТФИЗ спечели награда: „Последна есен“ на София Илиева, създаден по хайку от Владислав Христов (за анимационен филм). Той артикулира смъртта по изключително фин начин чрез средствата на сложната за изпълнение техника на пясъчната анимация. За разлика от него, турският  „Кадифени чорапи“  на Батурай Тавкул (Награда за чуждестранен филм) е брилянтно заснет, но смислово плосък. Наградата за оператор отиде при Каталин Тома и Александру Попеску, заснели фантастичния румънски формалистичен микс „Дона трябва да умре“.
„Цветът на хамелеона“ имаше специална прожекция в рамките на фестивала. Поради огромния зрителски интерес, с разрешението на продуцентите, организаторите на „Ранно пиле“ обявиха допълнителна прожекция още същия ден.
”Цветът на хамелеона” шокира студентите. Многопластов, гротесков и изпълнен с цитати и препратки към други кинопроизведения, той подлежи на множество интерпретации. Именно затова е и подмяната на работното заглавие „Цинкограф” с „Цветът на хамелеона”, което насочвапо-категорично към жанров филм.
След първата прожекция студентите имаха възможност да чуят изключително любопитни неща от Емил Христов и изпълнителния продуцент Владимир Андреев („БЪРЪ филм“).
Режисьорът отбеляза значима разлика в интерпретацията на филма: в Америка и Канада „Цветът на хамелеона” се смята за жанрово чист и впечатлява с формализма си, докато в България филмът се интерпретира главно през болезнената тема за ДС и подчерта, че това не е филм за ДС; метаморфозите на едни и същи хора преди и след 1989 се явяват драматургичната основа, върху която се развива историята на патологичен маниак, създал си собствена шпионско-конспиративна мрежа. На въпрос от публиката относно приходите от разпространението на филма в чужбина, Владимир Андреев обясни, че със сигурност разпространението в чужбина носи слава и престиж, но не и сериозни приходи, защото средствата от продажбата на билети се разпределят процентно по веригата и едва нищожна част от тях се връща при продуцентите. По повод любопитството към нестандартния избор за главната роля, изпълнена блестящо от Руши Видинлиев, Емил Христов разказа, че е провел „правилен кастинг” при избора на актьори, т.е., не е гледал безпристрастно кой се справя по-добре с ролята, а какъв филм създава присъствието му. Любопитно беше да научим, че Георги Лозанов определил „Цветът на Хамелеона” като „деконструктивистки филм”. И в този смисъл, „Цветът на хамелеона” наистина не е филм за ДС - най-малкото, защото не е направен, за да раздава присъди, а е виртуозна интелектуална игра, изведена умело със средствата на стилизираната гротеска, която сюжетно се разполага в полето на т. нар. преход в България.
Деканът на Факултет „Екрани изкуства“ проф. Божидар Манов обеща още интересни и смислени срещи с известни и талантливи кинематографисти.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”