Реплика от ложата (театър), брой 42 (2704), 07 декември 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Кукленият театър на света
Български  |  English

Кукленият театър на света

 
„Декамерон” по Джовани Бокачо. Режисура Диана Добрева. Адаптация Ангел Еленков. Сценография и костюми Нина Пашова. Музика Петя Диманова. Хореография Татяна Соколова. Стихове Данушка Матова. Участват Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Антоанета Добрева, Борислава Костадинова, Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Гергана Данданова, Екатерина Стоянова, Иван Радоев, Милен Миланов, Мирослав Косев, Радина Кържилова, Мимоза Базова, Стефка Янорова, Тигран Торосян. Театър “Българска армия”.
 
С танц и музика съпровождали разказите си онези от спасилите се от чумата във вилата край Флоренция младежи и девойки, които избраните от тях „крал” и „кралица” посочвали като разказвачи. С танц и музика съпровожда и своята версия на Бокачовия „Декамерон” Диана Добрева. Неговият „Десетднев” или десетте дни, в които се разказват по десет истории (deca – гръц. десет), сътворяват със 100-те си истории богатия свят на въображението сред смъртта, а той пък следва Дантевата „Божествена комедия” с нейните 100 песни. Диана Добрева запазва тази логика в сътворяването на свят, но оставя само шест истории. Това е всъщност нейният „шестоднев”, нейният свят, създаден за възхвала на любовта. Представя го във формата на „театър на света”, разиграва го като „божествена комедия” на живота. Героите тя е търсила в много висока степен на стилизация, така че да наподобяват кукли.
Представлението започва с въздействащата картина на масовата смърт. Танцът показва как се хвърлят в трапа пред стените на града поредните жертви на чумата от облечени със специалния клюнест костюм на доктор Шарл Делорм фигури. Именно мястото на смъртта режисьорката превръща в сцена на живота - трапът се превръща в сцената, около и върху която се разиграва всяка история; и тя се наблюдава както от останалите зад стената, така и от творенията на Ренесанса „отгоре”. Актьорите разказват историите в един висок наивизъм като пластичен стил на игра. Представянето на „Декамерон” в образа на един квазибароков theatrum mundi намирам не само за една от най-добрите идеи на Диана Добрева, но и за оригинален съвременен подход.
Срещата с любовта на всеки от показаните персонажи – от немия монах през селското семейство, гондолиера и аристократката, до красивата двойка на Лоренцо и Изабета – е представена чрез стилистичния код на „шванка”.Това е типичният за късното Средновековие жанр на кратката телесно-грубовата история за двама души, в която обратът решава изхода и финала й. От една страна, това е собственият жанров източник на много от историите на Бокачо, а от друга е възможност за режисьорката да го използва като жанров код за осъзнаване на огромната времева дистанция и за стилизация на образите. Може само да се съжалява, че тази стилизация не е достатъчно ясно и еднозначно превърната от актьорите в стил на игра, защото съществува опасност представлението да се възприеме в реалистичната инерция на поредица от пародийни скечове и сцени. Но те тепърва ще я доусъвършенстват, надявам се.
Всяка от сцените намеква за типичен за времето на Ренесанса жанр и едновременно е игрови коментар към него. В своята цялост те образуват нещо като въображаема симултанна сцена, типична за театъра по площадите на късното Средновековие, на която са се разигравали фарсове и моралитета. Сцената на монаха и момичето, например, е такъв стилизиран театър, както и „оперният” речитатив, представен от превърнатата в пееща кукла Антоанета Добрева. Затова музиката на Петя Диманова не е в никакъв случай просто красиво допълнение към действието, тя е истинско, централно действащо лице в този theatrum mundi. Изобщо, цялостната визуално-пластична и музикална организация на спектакъла е вписана във визуалния и културен свят на късното Средновековие и на Ренесанса и е в същото време коментар към нея. Радост е да се види по сцените подобна дискретно вписана в играта умна и ерудирана чувственост. С други думи, в на пръв поглед наивистичната форма на спектакъла са вписани множество културни пластове, които му придават по-едър смислов обем и чрез които се постига внушението му като възхвала на любовта.
Последната история е кулминацията в играта „любов”. Тя стихва финално в една висока лирична песен за верността и посвещението между Изабета и Лоренцо. Красив е скулптираният от Мимоза Базова „епилог”, която, приседнала на ръба на вътрешната сцена, започва безмълвно да разказва следващата история от безкрайния театър на живота.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”