Български  |  English

Кажи го пак, но в рими

 

Много рядко говоря и пиша за поезия, защото предпочитам четенето й да е „занимание без цел” и да води само към естетическа наслада. Въпросът е обаче, че книгата на Пламен Дойнов „София Берлин“, без да престава да бъде поезия с целия репертоар на преживяванията, който изисква този жанр, е и много други неща, с готовност участва в паралелни култури проекти. Именно на тях ми се иска да обърна внимание, а поетичната й направа оставям на специалистите.
Най-малкото, книгата е забавна. И по-точно: позволява си да бъде такава, да те кара на моменти откровено да се смееш със смях от „високо качество”. Това си е направо бягане срещу влака в днешната медийно безбрежна публичност, която настоява „да се забавляваш до смърт” (Постман), а производството на забавление в големи обеми „по неизбежност” предполага турбуленции във вкуса и пропадания на смисъла, смехът там е зона на разрешената пошлост. Високата култура, разбира се, се прави, че няма такова нещо, продължава да крепи реномето си върху сериозното и да се оплаква, че му посягат отвсякъде, с което рискува единствено тя самата да стане смешна.
В този смисъл, книгата на Дойнов е критическо оглеждане „отвътре” на публичността, в която се появява. На пост- и постмодерните пропорции между сериозното и забавното в отношението към всичко, та и към смъртта даже, която, ако пак се върнем към шлагера на Постман, вече не е нищо повече от край на забавлението. Дойнов генерално не го свърта в поетическия дискурс – от което, впрочем, се увеличава акустиката на прочитите му и той изоставя „дискурсивната аскеза”, за да конвергира поетическия (да изброим само видимите с „просто око”) с литературоведския, историческия, журналистическия и политическия дискурс. Последният без никакво съмнение прави „София Берлин” политическа книга, дясна политическа книга, принадлежаща на онова – романтично, а защо не и поетично, дясно от началото на прехода, което беше синоним на заявен отказ от комунизма. И не толкова в битието, колкото в мисленето. Пламен Дойнов има подчертан изследователски интерес към проникването на комунизма в мисленето, към тоталитарната култура с нейните йерархии и легитимации. И именно този интерес, от своя страна, дава недра на историческия дискурс, с който поетическият се конвергира, прави го самостоятелна тема на анализ.
Но аз (и заради собствените ми занимания) следя с повишено внимание друга конвергенция: на поетическия с журналистическия, или, нека го наречем по-общо – със събитийния дискурс. „София Берлин” още от заглавието си по един деликатен начин възкресява духа на „новия журнализъм”, родил се от новините, за да премине през прозата на автори като Капоти и Доктороу и да стигне – по волята на един български автор – до поезията. От което съспенсът от пресичането расте. Това е книга, написана в „късо съединение” на пределно отнесения, символен поетически и пределно актуалния, референтен събитиен дискурс. Първият следва дневния ред на обществото, а вторият го „повдига на лирическа степен”, превръща събитията в метафори. Тези два дискурса са подпрени един към друг като къщичка от карти. Тя може да бъде построена дори само от заглавия на стихотворения: „Хубавите чужденци или литературата на отсъствието”, „Бъдни вечер в женския затвор”, „20 юли 1981. Людмила. Версии за края”, „Брежнев в Банкя”, „Безработният Андрей разбира за убийството на министър-председателя Андрей Луканов”, „Европейско училище по изгнание”, „Комунистически палимпсест”, „Неговият 11 септември във Виена”, „Унгарски комплекс”, „Мостът „Свобода” (бивш „Франц Йосиф”)”, „Берлински скокове, 1961”, „Курс по немски”, „Изчезнала в Берлин”, „Страна за живеене, страна за умиране”…
„София Берлин“ е забележителен маркер на един налагащ се процес в посткомунистическата ни публичност:
1. Големите дебати, които събитията през миналия век отключиха, и събитийният дискурс трябваше да разгърне в медиите, за да формират обществено мнение (и воля за действие), не се състояха.
2. През този век в така опразнената ниша навлязоха художествени текстове – особено от киното, които се заеха да изнесат „на собствените си плещи” несъстоялите се медийни дебати на прехода.
В „София Берлин“ откривам поне два от тях, най-травматичните. Единият: къде сме (до къде стигнахме) спрямо Европа. Другият: какво направихме с комунистическото минало (доколко наистина го оставихме да е минало). Пламен Дойнов със своята книга открито играе на това поле с ясни послания. Ако теглим чертата от несвършената работа на дебатите, ще се окаже, че в публичното пространство доминира отдавна загубилата срамежливост соцносталгия и набира увереност усещането за европейска принадлежност. Книгата на Пламен Дойнов заявява обратното: ние изпитваме носталгия по Европа и продължаваме да принадлежим към соца.
Ако изкажа подобно мнение в границите на журналистическия дискурс – в интервю по телевизията, например, то ще бъде почти нетърпимо за слушане, ще дразни с едноплановостта си и на свой ред ще предизвиква еднопланова съпротива. Докато затихне в нея. Тъкмо затова не успяваме да проведем тези дебати в медиите. Поетическият език на Пламен Дойнов обаче прави „обърнатите послания” не просто приятни за слушане („галещи ухото”), но с поетична лекота ги включва в идентичността на „въображаемия си читател” – започваш да ги разбираш, да се убеждаваш, да ги чувстваш свои. Пламен Дойнов използва подводницата на поезията, с която да стигне до дъното на съзнанието (общественото, ако въобще има такова) и да му говори оттам: влизането ни в Европейския съюз само усили носталгията по Европа – вече можем от близо да видим колко далеч сме от нея, защото продължаваме да принадлежим на комунистическото си минало – още не можем да го оценим и осъдим, добросъвестно да го предадем на музея, на историците на соца, какъвто е и самият Пламен Дойнов. И на него му се налага да продължава да чака с книга стихове в ръка. Силата на тази книга е не само в онова, което казва, но и в способността й да поправя неказаното в други сферата, да върши „ремонтни работи”.
Георги Лозанов
 
(Преработено изказване на премиерата на книгата на Пламен Дойнов „София Берлин“ (ИК „Несарт”–Милен Миланов. С., 2012) на 12 ноември 2012 г. в Сцена-клуб „Максим“ на Театър „Българска армия“.)
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”