От пръв поглед ( кино), брой 43 (2705), 14 декември 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Боде очите, но няма болка
Български  |  English

Боде очите, но няма болка

 

„Последната линейка на София”, документален, 2012, България/Германия/Хърватия, 78 минути, сценарист и режисьор - Илиян Метев, оператори: Илиян Метев, Методи Метев; продуцент - СИА-Димитър Гочев.
Награди: на Франс 4 от „Седмица на критиката” в Кан, за документален филм от Карлови Вари, Голямата награда от Цюрих, „Сребърен гълъб” от Лайпциг и др.
По екраните от 27 ноември – EuroCinema и Дом на киното
 
Лекарят на средна възраст Красимир Йорданов, по-младата медицинска сестра Мила Михайлова и съвсем младият шофьор Пламен Славков се тръскат с линейка из софийските дупки, бродят по адреси и тъмници, превозват пациенти, обменят си баналности, фатално закъсняват, пушат... Те са непрестанно на екран в крупни планове – филмът е концентриран върху лицата и поведението им. Ефектно решение – едва ли не заживяваме с тях. И, следейки физиономиите и реакциите им, постепенно разчитаме житейските им роли, които те преекспонират пред застопорените камери, колкото и да са свикнали с тях: докторът играе изхабен нарцис, сестрата – празноглава самарянка, шофьорът – спретнат безхаберник, временно в тая линейка. И така – в продължение на 78 минути. Оставам резистентна към премеждията им. На финала са двама.
Оценявам и радикалния режисьорски ход с физическото елиминиране на пациентите – чуваме гласове зад кадър, но виждаме реакциите и действията на обръгналия от екстремности екип.
Фантастичната идея да се представи българският разпад през медицинския хаос и професионалните рутинности на трима души (най-вече сестрата) в проекта е реализирана като политкоректно reality, предназначено за чуждестранна публика. Въпреки че и на „Златен ритон” филмът си имаше фанатични фенове, продължавам да предъвквам огорчението. Дори да не е манипулиран и детайл от ситуацията, дори да е най-честно снимано, нищо не ми изглежда достоверно, освен вездесъщата мърлящина.
Видим е стремежът на Илиян Метев да създаде (поне) усещане за съспенс, но това вече е направено от Николай Волев в документалния екшън „Бърза помощ” (1999, БНТ), без пощада артикулирал през здравеопазването чудовищната същност на българския преход. Прочее, „Последната линейка на София” не издържа аналогията и с румънския „Смъртта на господин Лазареску” на Кристи Пую, който, както знаем, е игрален, а въздейства като документален.
Хубаво е, че младите български режисьори от чужбина залагат на шоковата естетика. Но по-хубаво би било, покрай показността, да потърсят и плътността. И да се поогледат назад. Между другото, още на „Златен ритон” 2009, когато мнозина се зарадвахме на „Голешево” - английската дипломна работа на родения през 1981 Илиян Метев, съзнавахме, че това е вече видяно в „Търпението на камъка” на Костадин Бонев (1998), а и другаде. Но 20-минутният филм на младежа изненада със свежа, сърдечна и лаконична интерпретация на познатата тема.
За съжаление, сега Илиян Метев се е хлъзнал по фестивалната политика за източноевропейска безпризорност в едър план – от заглавието, през дължината до последния кадър. Да, тя издевателски боде очите, но няма болка.
Съмнявам се, че у нас „Последната линейка на София” ще има зрителски успех, но съм сигурна, че ще продължи да бъде фестивален хит – митоманията действа. Това, разбира се, няма да направи филма по-добър или по-малко досаден. Все пак, продължавам да вярвам в кинематографичния потенциал на Илиян Метев.
 
още от автора


1 - 16.12.2012 17:32

Съжалявам, че трябва да го кажа
От: Петър Петров
Здравейте,
Аз съм на 25 години. Не знам как е било преди, но в момента изданието ви е отчайващо. Все едно гледам гърчещ се труп на комунизма, които се опитва по някакъв начин да остане на повърхността, но за всички от страни е неудобно на гледат как се мъчи. Знам, че имате млади автори, но техните идеи и изразни средства, за съжаление завинаги ще останат заклещени в миналото. Причините за това са много, а понеже това е интернет и формата държи на краткостта, няма да ви занимавам с тях. Просто мисля, че е редно най-сетне някой да каже нещо, преди нещата да станат наистина грозни. От името на всички млади, прогресивни хора, които се занимават с изкуство и култура в България и навън: Спрете да пишете. Щяхте да сте смешни, ако не бяхте толкова тъжни.

Без лоши чувства.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”