Български  |  English

Трите Чечни на Джонатан Лител

 
В издателство Ad Marginem излезе „Чечня. Година трета” – втората книга, преведена на руски, от автора на „Доброжелателните”, носител на двете най-престижни френски литературни награди.
Джонатан Лител е известен с това, че не обича да дава интервюта и прави редки изключения само за интервюта на политическа тема.
 
През 1994 г. Джонатан Лител (1967, Ню Йорк) започва работа в организацията „Борба с глада” в Босна и през следващите десет години работата му го отвежда на най-различни горещи точки по света - Азия, Африка и Кавказ, където той нееднократно се завръща, макар и обстрелван, леко ранен от парче от собствената кола и едва ли не отвлечен. През 2006 г. Лител публикува първия си голям роман „Доброжелателните”, който веднага става бестселър – и във Франция дори, поради недостиг на хартия, в един момент се налага да се спре печатането на „Хари Потър”… Книгата му носи наградите „Гонкур” и Grand Prix du Roman на Френската академия, а наред с това пари и слава, но не променя нито начина му на живот, нито интересите му. През последните години Лител се занимава с журналистика - прави репортажи за грузинската война, върви по следите на „Господната армия на съпротивата” из джунглите в Конго и с боядисана в черно коса нелегално се промъква в Сирия, за да направи репортаж за превзетия от бунтовниците град Хомс. Когато не пътува, писателят живее в Барселона, където и направихме интервюто с него.
 
- Как попаднахте за първи път в Грозни?
- След като две години бях работил в Босна, в началото на 1996 г. ме изпратиха в Чечня. Можех да откажа, но това не беше прието – изпращаха ни там, където имаше нужда от помощ, а и Чечня в този момент се смяташе за сравнително спокойно място. По това време, беше февруари, имаше затишие и край президентския дворец в Грозни имаше непрекъснати демонстрации. Приблизително седмица след пристигането ми руската армия взриви двореца, за да лиши хората от сборното им място, а през март Руслан Гелаев[1] атакува града – това беше първото голямо настъпление срещу Грозни. Но „настъпление” не е точната дума, това бе репетиция: бойците се готвеха за превземането на града през август, изпробваха руската отбранителна система.
Първия път живях в Грозни шест месеца, имах дори адресна регистрация. Нашата организация раздаваше храна, главно на изоставени възрастни руснаци, които бяха около 30 хиляди души. Не че деляхме хората по етнически принцип, просто се опитвахме да нахраним най-безпомощните, които в мнозинството си бяха самотни руснаци – на чеченците им помагаха роднините. После отидох да работя в планините – във Веденския район. Разрешителни получавахме без проблеми – руснаците предпочитаха да си дават вид, че контролират цялата република. Обикновено на последния контролно-пропускателен пункт войниците с нескрито учудване проверяваха документите ни, но пропускаха камионите ни нататък – към задръстените от опожарена бронетехника пътища, където не смееха да припарят.
- Никога ли не сте имали проблеми?
- Проблеми имахме с Хатаб (Самер бин Салех ал-Сувайлем - саудитец, един от най-жестоките чеченски предводители – бел. ред.), два дни преди смъртта на Джохар Дудаев[2]. Хората му унищожиха руска колона край село Яръшмардъ, между Дуба-Юрт и Шатой. Това беше първата акция на Хатаб. За два часа руснаците дадоха близо сто жертви. Ние допуснахме грешка – само два дни след това тръгнахме по същия път, а Хатаб се бе върнал, за да разграби горивото и боеприпасите. Никога не съм имал телохранители, защото най-сигурният начин да бъдеш застрелян е да вървиш редом до въоръжени. По онова време имах джип „Нисан Патрол” със стикери на организацията, купен преди пет дни за 18 хил. долара – взеха ми го, като ми позволиха да сваля от него стикерите и обещаха да ми го върнат, ако представя препоръка от Джохар Дудаев, Аслан Масхадов[3] или Шамил Басаев[4]. Успях да се сдобия с писмо, в което Масхадов молеше да ми върнат колата, а след известно време в Автури „срещнах” и джипа си.
Хатаб, на когото представих писмото, ни изправи с лице към стената – той беше побеснял от яд и по зениците му личеше, че е друсан. Накратко казано, радвах се, че изобщо ни пуснаха, макар и без „Нисана”.
Други пречки в качеството си на хуманитарен служител не срещнах, макар че руснаците често ни обвиняваха, че предоставяме продукти на бойците. Обяснявахме, че снабдяваме болниците, където се лекуват и ранени руснаци – и то наистина си беше така. През първата война чеченците екзекутираха само професионалните войници, а към срочнослужещите имаха малко по-човешко отношение.
 
Различната Чечня
- Много ли се различаваха една от друга трите Чечни, които видяхте през различните години?
- Втората война беше съвсем различна – и с това, че достъпът до нея беше много по-труден. Започнаха отвличания на хора, наложи се да си имаме нещо като база в Ингушетия. И войната беше много по-жестока. Значително се увеличиха бомбардировките, макар че жертвите бяха по-малко – хората бягаха, никой вече не се надяваше, че мирното население няма да бъде бомбардирано. Когато страната беше изравнена със земята, чеченците силно се радикализираха.
За трети път отидох през 2009 г., за да напиша очерк, посветен на Рамзан Кадиров[5], за френския вестник Monde. Наскоро бях писал за войната в Грузия, преводът беше публикуван в Русия – може би защото беше единствената по-голяма публикация, която критикуваше грузинските власти. Вероятно това се е харесало на руснаците или поне аз така си обяснявам защо толкова лесно получих всички необходими разрешения за пътуване в Чечня.
От администрацията на прессекретаря на Путин - Дмитрий Песков, ми съдействаха при организирането на пътуването, но така и не успях да се срещна с Кадиров – защото изглежда, че новият му прессекретар, който беше постъпил малко преди моето пристигане, бе решил да хвърли в кошчето за боклук всичко онова, което предшественикът му бе започнал. Но иначе и за мен, и за фотографа Томас Дворжак нямаше никакви ограничения – можехме да обикаляме, където си поискаме, и да се срещаме с когото сметнем за необходимо. В крайна сметка, насъбрах цяла купчина материали и тогава реших да пиша не за Рамзан Кадиров, а за системата му – което беше много по-интересно. Събраният материал беше толкова много, че вместо първоначално замисления репортаж, се получи малка книжка.
- В книгата си пишете, че позицията ви рязко се променила след убийството на Наталия Естемирова[6]. Как си обяснявате първоначалния възторг – с наивността на чужденеца или с желанието да вярвате в по-доброто?
- Втория път, когато бях в Грозни, градът беше в развалини. А третия път - през 2009 г., виждах съвсем друг град, вървях по улиците и всичко ми изглеждаше непознато. Приятелите ми казваха, че животът чувствително се е подобрил – той действително не можеше да се сравнява с времето, когато руснаците убиваха чеченци просто ей така, между другото, както го описва Захар Прилепин (1975 -) в книгата си[7]. В страната кипеше от строителни работи, животът се нормализираше, но той имаше и тъмна страна, която стана видима след убийството на Наташа. Това ме накара да пренапиша някои части. До онзи момент, когато разговарях със сътрудници на руската правозащитна организация „Мемориал”, смятах, че те малко преувеличават. Мислех, че това се дължи на особената им гледна точка - те все пак твърде дълго са се занимавали с проблема за нарушаването на човешките права и не искат да видят останалото. Това може да се нарече наивност, но може да се нарече и различна перспектива. По подобен начин едни чеченци оценяват сегашното положение като победа, а други – като поражение. За онези, които са с Рамзан Кадиров, животът несъмнено е станал по-добър. Но тези, които не са с него, които невинаги са съгласни с него или просто не са склонни да му предадат бизнеса си, са загазили много – ама наистина много сериозно.
- Бяха ли наплашени хората, които интервюирахте?
- Не, не бих казал. Повечето от бившите бойци не се боят от нищо: карат си личните „Тойоти Камри” с кожена тапицерия, играят билярд и изглеждат напълно доволни от живота. Макар че Мохамед Ханбиев, полеви командир, преминал на страната на властите след като десетки негови роднини са отвлечени, отказа да сподели с мен причините, накарали го да премине на страната на противника. Срещата беше много интересна – никога дотогава не бях се срещал с Мохамед, въпреки че се познавах с брат му – Умар Ханбиев, от много години. Задавах му въпроси за Рамзан, но той избягваше конкретните отговори. Умар, много уважаван човек, бивш представител на Масхадов в чужбина, също се завърна в родината си. Сега той работи в сферата на медицината и не се меси в политиката, но завръщането му бе толкова голям коз за Кадиров, че лично той отиде да го посрещне на летището в Москва. Умар избягва да говори на политически теми: казва, че целта му е да промени отношението към хирургията в републиката и Кадиров му помага за постигането й. И това е всичко.
- А срещали ли сте се с Шаа Турлаев, един от най-приближените хора на Рамзан?
- Не, нямах такава възможност. Шаа не обича да говори с журналисти, макар че аз се опитвах да се срещна с него още преди официално да го свържат с извършеното във Виена убийство на Умар Исраилов[8] - човека, чиито показания потвърждаваха подозренията, че кадировската администрация е участвала в изтезания и отвличания. Съжалявам, че такава среща не се състоя – струва ми се, че историята около отношенията между Рамзан Кадиров и Шаа Турлаев може да ни даде ключ към разгадаването на сега случващото се в Чечня. В края на войната тежко раненият Турлаев попада в ръцете на смъртните си врагове - кадировците. Дълго време не можех да си отговоря на въпроса как така са се сдушили, докато не разбрах, че тяхната първа среща е била доста преди това – те са се познавали от много години. Рамзан бил началник на охраната на баща си, който пък често имал продължителни срещи с Масхадов, с когото по онова време заедно се противопоставяли на уахабитите. Турлаев пък бил началник на охраната на Масхадов и докато вървели срещите, двете охрани обикновено седели заедно в една отделна стая - да чакат босовете си – и така имали достатъчно време да се наприказват... Когато войната свършила и вече нямало поводи и политически основания за вражда, връзките се възстановили – и това е един много добър пример за това колко причудливи и многостранни могат да бъдат съюзите, сключвани между тези хора. Отношенията зависят от клана, от финансовите интереси, от брачните връзки и от личното приятелство – под внимание се взима всичко, буквално всичко.
 
Разрушеният начин на живот
- Промени ли се отношението ви към чеченците, след като те с такава бързина започнаха да си сменят съюзниците?
- Никога не съм ги оценявал с определения като „добър” и „лош”. Като цяло обаче в последно време чеченците много се промениха. И това е нормално, подобен процес се наблюдава и навсякъде другаде, където има продължителни военни действия, например в Афганистан. Войната руши традициите, а политиката на Кадиров се крепи на насилието, което беше част от общата руска стратегия в Чечня. Тази политика руши нормите и обичаите, които именно и правеха чеченския народ толкова своеобразен. През първата война повечето чеченци се придържаха към един невероятно строг кодекс на честта. Имаше ясни правила, регламентиращи отношението към по-възрастните, към мъжете и жените, към чужденците, към хората от другите кланове – всичко беше прецизно кодифицирано. Чеченските младежи бяха закърмени с тези правила, техните бащи и вуйчовци им ги набиваха в главите, а кланът упражняваше социален контрол върху спазването им. Вярно, че по време и на двете войни се срещаха психопати - имам предвид не психично болни хора, а такива, които не се подчиняваха на правилата, установени през вековете, и които, без да се замислят, убиваха други чеченци; не се съобразяваха с кръвното отмъщение и оскърбяваха стари хора. През първата война такъв човек беше Руслан Лабазанов[9], през втората – Арби Бараев[10], а сега това е Рамзан, който е способен и на обществено място да удари възрастен човек, когото баща му е смятал за свой приятел. Днешните младежи бяха петгодишни, когато започна войната. Родителите и по-големите братя на много от тях са загинали. Това са юноши, израснали в бежански лагери, сираци без бащи. Добавете изострената религиозност и радикализация и ще получите новия модел на поведение, при който, например, се смята за нормално да целиш с пейнтболни топчета „неправилно” облечените жени. Това е абсолютно несъвместимо с чеченската традиция, която повелява да убиеш човека, оскърбил жена ти или дъщеря ти. Един мъж може да не одобрява облеклото на някоя жена – но той не бива да го обсъжда с нея – трябва да отиде при баща й или мъжа й и да му предяви претенциите си, а последният може да се вслуша в тях или да го прати по дяволите.
Чувал съм безброй разкази за това колко много чеченците държат на думата си и самият аз неведнъж съм им поверявал живота си срещу едната им честна дума. На някои от тях, без да се замислям, го поверявам и днес. Но към днешна дата десет пъти ще помисля, преди да повярвам на думата на някой млад чеченец, когото не познавам много добре. И това е не само поствоенен феномен, но и резултат от добре обмислената руска политика за унищожаване на онова, което беше същността на чеченското общество и което го правеше толкова трудно контролируемо. За съжаление, това ни дава основание да говорим не само за физически, но и за културен геноцид.
- Промененото отношение към жените – „убийствата на честта”, все по-откритата полигамия, все по-честото носене на забрадка – това не е ли опит на унизените мъже „да си го изкарат” заради онези, които не бягаха в гората, а се сблъскваха лице в лице с опасностите?
- По време на войната чеченските жени получиха небивала независимост. Бежанските лагери изцяло се крепяха на тях – мъжете бяха парализирани, а жените бяха стожерът на семейството и осигуряваха прехраната. По време на войната те станаха по-силни – постигнаха такава самостоятелност, каквато никога преди това не са имали. Това предизвика у мъжете възмущение, което, освен всичко друго, се насложи и върху унижението заради военните поражения, а то на свой ред събуди неистово желание жената да бъде поставена на мястото й. Но проектът на Рамзан за завръщане към старите ценности е фикция. Миналото, към което той се стреми, е измислица, защото никога не е съществувало. Погледнете снимки на чеченци от 70-те години: това са обикновени съветски хора. Помня пазара в Грозни от времето на първата война – девойки с минижупи и с прозрачни блузки, през които се вижда бельото им. Човек не можеше да ги докосва, но можеше да ги гледа. Сега Рамзан ги облече всичките в дълги рокли, чак до петите.
 
Ислямската карта
- Каква е изгодата на Кадиров от заиграването му с исляма?
- Смятам, че тази идея не е лично негова. Той самият твърдеше, че баща му, преди да умре, му оставил подобни заръки. Някои неща вероятно са били измислени заедно с Владислав Сурков[11], който издълбоко се занимаваше с чеченската идеология, докато някои други неща не го разсеяха и не ангажираха вниманието му. Първоначално идеята беше да се използва традиционният суфитски ислям като противодействие на уахабизма. Но в резултат на това суфитите се оказаха толкова зависими от държавата, че вече малцина им имаха вяра. Днес младите преминават на страната на уахабитите тъкмо поради липсата на заслужаваща доверие алтернатива, която да не е изцяло под рамзановски контрол. Физическият натиск, оказван от страна на Рамзан върху опозицията, не успя да я задуши, а я разпръсна на изток и на запад. Освен това, колкото по-голям е натискът, толкова по-силно обществото се радикализира – и това се наблюдава и в Дагестан, и в Ингушетия, и в Кабардино-Балкария. И тук става дума не за решаване на проблем, а за създаване на нов на мястото на стария.
- Но онези, които призовават бойците да прекратят борбата, твърдят, че благодарение на Кадиров всички цели на чеченската съпротива са постигнати.
- Това са глупости, празни приказки, които Рамзан се опитва да продаде на слезлите от гората: „Аз постигнах всичко, за което се борихте”, казва той, а в действителност чеченският национализъм никога не се е опирал на исляма: знае се, например, че Дудаев е бил напълно несведущ по религиозните въпроси. Идеологическата основа, върху която стъпи искането за независимост, беше по-скоро етичен въпрос – чеченците никога не са се подчинявали на Русия, никога не са желаели да признаят превъзходството й; и, за разлика, да речем, от Грузия, никога не са подписвали договори, признаващи подобна зависимост.
Реалната независимост издига проблема на международно равнище, тъй като войната се превръща в международен въпрос, а не в някакъв обикновен, вътрешен проблем на Русия. Правителството на Кадирови не постигна такава независимост – а това означава, че руснаците могат да се върнат, когато си поискат или ако ситуацията се влоши. А че нейното влошаване е неизбежно, в това няма никакви съмнения. Освен това, Кадиров-старши действително беше човек с авторитет – затова и успя да вземе властта. Но той знаеше как да си разиграе картите, докато синът му само го бива да урежда шумни приеми или да изтезава и убива хора.
 
Даровете на Рамзан
- Като стана дума за приеми, не мога да не ви попитам… Как на Запад, например, се отнасят към неотдавнашното посещение в Грозни на Жерар Депардийо, който викаше от сцената: „Слава на Рамзан”, и към други подобни истории?
- Западът е забравил за Чечня, тук искат да чуват за нея само хубави неща, само новини, които позволяват да бъде заглушено чувството за вина. Звездите получават много пари да ходят в Грозни и да се правят на нищо не разбиращи идиоти, макар че това не се отнася за Депардийо, който си е поначало кръгъл идиот. Струва ми се, че тези хора са най-обикновени, страшно алчни негодници, които нямат сили да откажат, когато някой им предлага милиони просто за да присъстват на някоя и друга вечеринка. Същото се отнася и за руските артисти и журналисти, които приемат като подарък часовници и вносни коли: Рамзан е щедър, особено с държавни пари. Тъй като ние така и не се срещнахме, нямах възможност да проверя доколко аз самият съм неподатлив на получаване на подаръци. Но трудно мога да си представя, че ще обикалям из Чечня с „Порше Кайен”. Това, грубо казано, не е в стила ми. Но като цяло въпросът за подаръците е интересен. Доколкото имам наблюдения, по принцип подаръците, които Рамзан прави, не са нещо, което един човек, който е с всичкия си, може току-така да откаже. Тук говоря за местните, разбира се, при чужденците този принцип не важи.
- Какво мислите за отношенията между Кадиров и Путин?
- О, това прилича на едно детско стихче, познато във Франция: „Хванали сме си един на друг брадите и който пръв от нас двамина се разсмее, той плесница ще получи”. Това, което Кадиров може да даде на Путин, струва много повече от парите, които Москва харчи за издръжката му. Но то излиза доста солено – Кадиров завзема бизнеса в Пятигорск[12] и в другите южни градове, създава маса проблеми с ростовската мафия и с нейните бизнесмени, а освен това се опитва да вземе голям пай и от олимпийските строежи. Властта в Русия, включително в Ростов и Краснодар, е изцяло приватизирана. Олимпийските игри са просто още един начин някои хора да си докарат много пари. И тук Рамзан създава маса проблеми, понеже алчността му е неконтролируема. Той създава проблеми и на Игор Сечин[13], който също има нужда от нефт, а не на последно място създава проблеми и на силовите служби, като се опитва да установи пълен контрол над тях. В резултат на Путин му се налага постоянно да го „покрива”, като в замяна на това Рамзан му дава възможността да твърди, че в Чечня няма вече никакви проблеми. В такава крехка система нито единият от тях не може да съществува без другия. Също както политическата система в Русия не може да съществува без Путин. Махнете Путин - и всичко в Русия ще се разпадне. Махнете Рамзан - и стабилността в Чечня ще рухне.
Разбира се, много неща зависят от обстоятелствата – ако Кадиров бъде убит от неговите хора, от Москва могат да успеят да уредят на власт да дойде Адам Делимханов[14] или друг близък нему човек, който да запази баланса между интересите на различните кланове. Но ако руснаците се опитат да премахнат Рамзан, сценарият ще бъде друг. Разказват, че той сам предупреждавал поддръжниците си: ако чуете, че съм претърпял автомобилна катастрофа, бягайте веднага, иначе с вас е свършено. Което с други думи означава, че в случай, че Рамзан умре, още на другия ден 25 хиляди души могат да хванат гората или да нападнат руските бази.
- Съдът в Австрия официално свърза убийството на Умар Исраилов с кадировската администрация. Друг нашумял процес тази година е съдебното дело срещу Чарлз Тейлър, на което за първи път беше осъден жив президент. Може ли да станем свидетели на нещо подобно?
- Във Франция, една страна, която добре познавам, властите са си изградили достатъчно правилно разбиране на случващото се и днес е факт, че заплашваните от Кадиров могат да получат статут на бежанци. Така във Франция непрекъснато пристигат хора, избягали от режима на Кадиров. Но, разбира се, Кадиров няма да го съдят. Чарлз Тейлър беше осъден от Специалния трибунал за Сиера Леоне. С останалите страни се занимава Международният наказателен съд, но той може да образува наказателни дела единствено със съгласието на Съвета за сигурност на ООН. И докато Русия има правото на вето, подобно нещо никога няма да се случи. Освен това, Международният съд се занимава с масови убийства, а това, което се случва в Чечня и за което Кадиров, като президент, носи пряка отговорност, е по скоро индивидуален терор. А и Русия ще го защити. Така че ние не можем да разчитаме на международното право. Стилът на Рамзан обаче е мафиотски и е твърде вероятно той да завърши дните си по обичайния за мафиотите начин. Така че главната му цел е да поживее достатъчно дълго, за да пораснат децата му, които да осигурят безопасност на семейството му. Но, честно казано, не смятам, че Рамзан има големи шансове да остарее. Теоретично, Путин може да остане на власт чак до 2024 г., което означава, че и Кадиров може да си управлява заедно с него. Но все пак си мисля, че на Кавказ много по-рано могат да настъпят сериозни промени. Олимпийските игри наближават и с тях най-вероятно ще настъпят големи сътресения.
The New Times, ноември
Превод от руски Виржиния Томова
 


[1]Руслан Гелаев (1964 - 2004) е полеви командир, заемал висши постове в армията на самопровъзгласилата се Чеченска република Ичкерия. Носи званието бригаден генерал.
[2]Джохар Дудаев (1944 - 1996) е първият президент на самопровъзгласилата се Чеченска република Ичкерия и единственият генерал в Съветската армия от чеченски произход.
[3]Аслан Масхадов (1951 - 2005) е активен участник в сепаратисткото движение в Чечня и е третият президент на Ичкерия (1997 - 2005).
[4]Шамил Басаев (1965 - 2006) е вицепрезидент на Ичкерия (за по-малко от година през 2006 г.), от 2003 г. започва да се нарича Абдул Шамил Абу-Идри. Басаев поема отговорност за терористичния акт в училището в Беслан през септември 2004 г., когато загиват 331 души.
[5]Рамзан Кадиров (1976 ) е син на Ахмад Кадиров - първият президент на Чеченската република, влизаща в състава на Руската федерация. По време на Първата чеченска война Рамзан воюва срещу руските федерални части, ала по време на Втората чеченска война минава на тяхна страна. От 2007 г. е президент на Чечня.
[6]Наталия Естемирова (1958-2009) е правозащитник, журналист. Многократно отличавана с международни награди за журналистическите си материали.
[7]Вероятно става дума за книгата „Патологии” (2005), която в годината на появата си печели наградата „Национален бестселър”.
[8]Умар Исраилов (1982 – 2009) е бивш бодигард на Чеченския президент Рамзан Кадиров, който по-късно започва остро да критикува чеченския режим. Убит е във Виена на 13 януари 2009.
[9]Руслан Лабазанов (1967 - 1996) е полеви командир, полковник, лидер на партията „Нийсо” (от чеченски - справедливост), член на коалицията, създадена срещу Дудаев.
[10]Арби Бараев (1973 - 2001) е полеви командир и активен участник в сепаратисткото движения в Чечня, поддържащ идеята за създаване на шариатска държава. Вдовицата му Зура Бараева е една от организаторките на терористичния акт в театъра край метростанция „Дубровка“ в Москва.
[11]Владислав Сурков (1964) е автор на концепцията за суверенната демокрация. Заместник-ръководител на администрацията на президента на Руската федерация (1999-2011). От 21 май 2012 г. е заместник-председател на правителството на Руската федерация.
[12]Пятигорск е курортен град в Югозападна Русия, Ставрополски край. Известен е със своите минерални извори.
[13]Игор Сечин (1960) е президент на руската държавна нефтена компания „Роснефт”. Преди това е бил заместник-председател на руското правителство (2008 - 2012).
[14]Адам Делимханов (1969) е заместник-председател в правителството на Чеченската република (2006-2007). От 2007 г. е депутат в Държавната дума и е член на „Единна Русия”. През 2009 г. президентът на Чечня Рамзан Кадиров споделя пред журналисти, че Делимханов е човекът, който може да го смени.

 



  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”