Български  |  English

Маркс в прочити

 
 
Маркс: хетерогенни прочити от ХХ век. Сборник, 656 с. Съставители Хараламби Паницидис, Емилия Минева, Станимир Панайотов. София, изд. Anarres, 2012. Разпространява се безплатно.
 
Казват, че белег за зрялост на една национална култура е, когато спре просто да представя непознатото от други култури и започне да интерпретира, да прокарва свои пътища. С Маркс такава зрялост България определено не е постигнала. Звучи невероятно, като имаме предвид, че сме живели няколко десетилетия под портретите на класика, а с 49 дебели тома от съчиненията му разполагаме на собствения си език. През тези десетилетия обаче, почти целият световен дебат за Маркс мина встрани от нашата публика и за сметка на незнанието й. След тези десетилетия малцина проявиха интерес към въпросния дебат. Той беше загубил и морална, и търговска стойност. Затова няма да е преувеличено, ако кажем, че публикацията на антологията „Маркс: хетерогенни прочити от ХХ век” е цяло събитие, събитие, за което ще продължи да се говори и което няма да изчерпя в кратките си бележки.
Самото произвеждане на антологията носи силен ляв заряд. Свикнахме вече да виждаме такива сборници като продукт от спечелен проект и получен грант, разделени на етапи, с разписани срокове и хонорари, с междинни резултати, очаквани последици и многословни отчети в ключа на брюкселския новговор, които накрая потъват в папките на някоя фондация и биват осъдени, както би казал Маркс, на гризящата критика на мишките. Такъв проект в случая липсва.
 
Налице е колективно доброволно начинание. Съставителското и редакционната работа са извършени pro bono. Преводачите са дали своя принос без хонорар. Изданието се разпространява безплатно, а в някакъв скорошен момент ще изплува и онлайн, отново безплатно. Помощта е на Фондация „Роза Люксембург”, принципно подпомагаща дейността на германската Левица – нека напомня, това е онази партия в Германия, която разглежда социалдемократите като твърде десни. И съдействието на фондацията засяга единствено публикацията, отпечатването на хартиения носител и нищо друго.
Премиерата на антологията се състоя в Социален център „Хаспел”, утвърден през последните години като форум и сборен пункт на радикални леви инициативи в България. Мястото е помещение, напомнящо – за всички, които стъпиха за първи път там – хамбар. Ролята на чували с жито изпълняват столовете, малко на брой, за да задоволят присъстващите, които, също необичайно, са предимно млади хора, част от тях насядали по земята, друга част - с привилегията на правостоящи. Всичко това би накарало аудиторията на други представяния на сборници на политическа тематика, изпълващи конферентните зали на луксозни столични хотели, да повдигне озадачено вежди. А самото представяне на Марксовия сборник надхвърли и по време хотелските премиери, и преля в дълги разговори вече из кулоарите на хамбара. Зрителите не станаха свидетели – нито участници – на нищо казионно и ритуално. Сборникът пожъна много повече критики, отколкото похвали. Смея да твърдя, че организаторите биха изпитали сериозни затруднения, ако някой им повери да направят партиен конгрес по образец. Дневният ред лъкатушеше, отклоненията изобилстваха, на моменти натежаваха личните спомени и полуприкритите самоизтъквания със задна дата. Вероятно това са неизбежни неща. Стегната дискусия по подобни въпроси като че ли е невъзможна. Но необичайността на атмосферата се набиваше на очи.
Спирам се на тези подробности, защото смятам, че те са важни не само заради сборника, но и защото отразяват състоянието на критичната рецепция на Маркс у нас. На премиерата, независимо от някои реплики и подхвърляния, дойде публика, повече или по-малко симпатизираща на Маркс. И ако нестройна и безредна дискусия в рамките на тази публика все пак може да стане, то поне сега не виждам как би могла да се случи между привърженици и противници на Маркс. И не само защото противниците на Маркс в България, общо взето, не са го чели, но и защото такава дискусия по необходимост излиза извън терена си и се превръща в спор за текуща политика. За твърде много хора въпросът „какво ни казва Маркс” е тъждествен с питането „кой иска да връща комунизма”. Съмнявам се, че бихме научили нещо фундаментално ново за класика, ако си говорим само за комунисти, ченгета, руснаци и пожарникари.
Разбира се, Маркс сам си е виновен. Няма друг голям политически мислител, който да е дал толкова силен тласък на обществените и политическите процеси в световен мащаб. Идеите на Джон Лок в немалка степен са вдъхновили конституционното раждане на модерността. Има автори, които са убедени, че сянката на Едмънд Бърк е надвиснала над вижданията на Дейвид Камерън за британското Голямо общество. Но само Маркс е толкова компрометиращо свързан с непосредствени политически действия. Така си го е постлал в цялото си творчество, където е понякога много трудно - и задължително спорно - да разграничим политическо от научно, посланията на революционната практика от критичния анализ на функциониране на обществата. Лесно – и неточно – ще бъде, ако таксуваме „Манифеста” просто като политически памфлет, а „Капиталът” - само като научен труд. В Марксовия синтез те се преплитат и самообосновават, но това изглежда е по силите само на него. След смъртта му двете страни сякаш са разполовени. Западноевропейските продължения, които ни интересуват, включително и по тази причина, че те съставляват водещ акцент в сборника, потвърждават тази тенденция на обособяване на проблемни полета в Марксовото наследство и систематичното дълбаене в тях. Така мислят и някои водещи интерпретатори.
Пери Андерсън обявява: „Първата и най-важна черта на западния марксизъм е неговото структурно отделяне от политическата практика” (1979). Издаденият под редакцията на прочутия Том Ботомор „Речник на марксистката мисъл” постановява, че западният марксизъм „премества ударението от политическата икономия и държавата към културата, философията и изкуството” (1983). Бразилският дипломат и философ Хосе Гилерме Мерхиор заключава: „Докато фокус на класическия марксизъм беше икономическата история и политиката на класова борба, западният марксизъм се насочва преди всичко към културата и идеологията” (1987). И така нататък. Може да се дискутира по еднозначността на подобни едри обобщения. Те обаче не стъпват на празно място. Нека се позова и на един от авторите в антологията, френския философ и социолог Раймон Арон, чието мнение е толкова по-интересно, защото той самият е дистанциран от марксоведението и далеч не може да се похвали с особена дълбочина на заниманията си с Маркс. Той пише още през 1969, че „парижката мода се колебае между Икономическо-философските ръкописи от 1844 г. и протоструктурализма на „Предговор”-а към Към критиката на политическата икономия и Капиталът” (с.90). Не е само парижката мода и не е само 1969. Дори беглият прочит на поместените в антологията текстове и откъси от текстове, колкото и неизчерпателно да е това занимание, ще подхрани Ароновите подозрения.
Да не се опитваме да дефинираме понятието „западен марксизъм”, което включва твърде разнообразни явления, и да го вземем в минималистичните му географски рамки. Дори така, ще се окаже, че в България го познаваме слабо. Ето защо антологията има и просветителска, информативна функция по отношение на нашата публика. Тя е първата по рода си и следва да я оценяваме през призмата на тъкмо това пионерство. Съвсем друго щеше да е, ако на български вече разполагахме с десет антологии от прочити на Маркс и можехме да се обърнем към съставителите с коментара: „Слушайте, тая ваша антология е по-пълна от четвъртата, но по-малко обхватна от седмата”. Поради липса на четвърта и седма, е хубаво да видим първата и единствената, такава, каквато е, като панорама от възгледи на автори, които нерядко влизат в диалог помежду си, оспорват се и се допълват. Незавършен диалог – несъмнено. Няма как да бъде иначе.
Голямо изкушение за читателя е да прелисти съдържанието и да постави въпроса: защо тези автори, а не онези. Преди да стигнем до това интелектуално удоволствие, ласкаещо суетата ни на познавачи (или не дотам), не може да не оценим каква богата палитра е разтворена пред нас. Застъпени са преки последователи на Маркс с дейно участие в политическите борби на своето време; учени-изследователи на Маркс, стремящи се да го интерпретират в ключа на една привидна научна неутралност; създатели на собствени теории за света, обществото и културата, в които дълбоко са залегнали някои Марксови постановки; най-сетне, критици и отрицатели на Маркс, които с открито пристрастие се опитват да мятат неговите философски камъни по неговата глава. Имаме право да се изненадаме. Това ли е нашият ХХ век? Колко сме го познавали? Какви процеси са протичали покрай нас и колко плодотворни са се оказали, в крайна сметка, за развитието на обществената мисъл? При положение, че сега сме се докоснали само до малка частица от огромния по мащабите и въздействието си Марксов дебат на отминалото столетие. Класикът, обявен в анкетата на БиБиСи за „мислител на хилядолетието”, е неизтощим извор на парадокси, от който в редица случаи избликва и впечатляващото разнообразие от гледни точки. Един от тези парадокси е особеното му положение в интелектуалния свят: едновременно част от традицията на модерната западна мисъл с всичките й предимства и ограничения; и отрицател на тази традиция, отиващ отвъд. Привилегированата роля на ангажиран инсайдер и дистанциран наблюдател още по-ярко очертава незаобиколимостта му в съвременните дебати. Причините са много. В предговора към антологията Хараламби Паницидис отбелязва няколко: „проблема за съотношението между цивилизационния и формационен подход към развитието на обществото, проблема за отчуждението на човека в различните общества и култури, проблема за съотношението между правата на човека (индивида) и приоритетите на обществото (колектива), проблема за бюрокрацията, проблема за насилието, проблемите на неравенството, на собствеността, печалбата и нейното разпределение” (с.14). Могат да се изброяват още. Става дума все за проблеми, с които Маркс се е занимавал, някои е разработил относително цялостно, други само е маркирал, но които се възпроизвеждат в нови форми в обществата на нашето време. Защото, както знаем, един проблем може да изчезне едва когато изчезнат предпоставките за неговото съществуване.
Сигурно ще бъда обвинен в пристрастие към Раймон Арон, но отново ще избера него (както може да се направи с почти всеки друг от включените автори). Той припомня Марксовото убеждение, че „човечеството си поставя винаги само такива задачи, които то може да разреши”; и настоява, че самият Маркс и марксистите дават „живо опровержение на такава хармония между стремежите на хората и техните възможности” (с.97). Ще допълня: Маркс си поставя само такива проблеми, които човечеството век и половина все още не може да разреши. На по-добра атестация за непреходното значение на един мислител едва ли бихме попаднали.
Може да се допусне, че съставителите са ни предоставили един про-Марксов сборник. Вярно, има го Попър с неговите врагове на отвореното общество, има го Бакунин с невъздържаните си лични оценки за Маркс, има и други, които са чужди на позитивната нагласа. Като цяло обаче, про-Марксовият дух категорично натежава. Натежава и Европа в общото кратно на световните интерпретации на Маркс. Това е разбираемо. Все пак, Европа е континентът, който е в най-близък досег с политическата употреба на Маркс, най-близо е до изначалната Марксова традиция и нейните контексти, най-естествено протича именно тук търсенето на условия за оттласкване от Марксовите разбирания. Същевременно акцентът е твърде дебел. От 37 автори в антологията, един-единствен е роден извън Европа (Робърт Тъкър), а едва неколцина като Хана Аренд са преместили в даден момент своята активност на неевропейска почва. Връщам се към изкушението да обсъждаме „защо този, а не онзи автор”. Да, не е представена американската интерпретаторска линия на Маркс, която вероятно е най-плодотворната през последните 30-40 години. Няма ги азиатските изследователи (Маркс в Япония, Маркс в Китай), които наложиха свой оригинален отпечатък върху и без това пъстрия десен на марксоведението. Няма ги идеолозите на арабското съчетание на национализъм и марксизъм. Няма ги представителите на онези направления, които аргументират валидността на Маркс в Латинска Америка. Липсва и Африка с автори като Леополд Седар Сенгор. Част от водещите имена в съвременния феминизъм и в зеленото движение ползват открито аргументи и тези на Маркс. Тях също няма да срещнем.
Ако моите пожелания се сбъднеха, щяхме да държим в ръце не просто антология, а минимум тритомник. Право на съставителите е да насочат поглед накъдето си искат и предпочитанието към западноевропейската традиция има своите основания. На част от тях се спрях по-горе. И има едно голямо „но”. Още на премиерата Деян Деянов изрече това „но”. Но няма го Ленин. Няма ги още Троцки и Мао Цзедун. Без тях „хетерогенните прочити” на Маркс през ХХ век стават поне с една идея по-хомогенни. Чухме обяснения, че това е предмет на бъдещи издания, но при всяко положение, оправданието не е достатъчно. Да правиш антология на прочитите на Маркс, която не включва Ленин, е все едно да правиш антология на самия Маркс, без да включиш „Манифеста”. И този голям пропуск е своего рода подкана да минем (нека използваме израза на друг от авторите в антологията) „отвъд веригите на илюзиите”. Да открием „западния” Маркс. Но и да преоткрием „политическия” Маркс. Нашето време се нуждае и от двете.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”