Косъмче от четка (изкуство), брой 4 (2710), 01 февруари 2013" /> Култура :: Наблюдатели :: Давид по Микеланджело
Български  |  English

Давид по Микеланджело

 
Look at me, David!, Калин Серапионов, Un Cabinet D’Amateur, 26 януари – 28 февруари 2013
 
През пролетта на миналата година турският художник Серкан Озкая предизвика истински фурор с 10-метрова позлатена реплика на Давид от Микеланджело, която прекоси Манхатън върху открит камион, като на парад. Благодарение на оживените реакции по улиците и медийния шум, предизвикани от тази акция, се прослави и бутиковият хотел с музей “21 С” в Кентъки, който се оказа поръчител на скулптурата. И въпреки че, полегнал върху камиона, дори и двойно по-голям от оригинала, Давид е много повече “голото момче”, отколкото един от най-големите шедьоври на Ренесанса, той все пак носеше въпроса каква част от произведението е заделена за публиката. Колко от него зависи от перцепцията? Разбира се, в конкретния случай говорим по-скоро за умела маркетингова стратегия, но не е ли Давид един от най-силните козове на италианския туристически маркетинг. Неслучайно наскоро във Флоренция се обсъждаха съвсем сериозно варианти как да изместят самия оригинал от галерията на Академията към периферията на града, за да популяризират някак новия си театър. Озкая като че ли се е инспирирал не толкова от Микеланджело (въпреки че произведението му е наречено “Давид, вдъхновен от Микеланджело”), колкото от огромния потенциал на тази туристическа емблема да води тълпите. Давид е орисан така още със създаването си през 1504 г. и с прословутото му четиридневно пренасяне от ателието на Микеланджело във Флоренция до Пиаца дела Синьория, където днес се намира най-сниманата му реплика.
Какво виждат тези хора през обективите на камерите и телефоните си? Виждат ли Давид или само поредния трофей от италианската ваканция и доволството, че най-сетне са се докопали до него? Виждат ли същото, което видяха нюйоркчани? Колко от тях знаят изобщо, че този Давид не е Давид? Това са малка част от въпросите, които повдига серията от фотографии на Калин Серапионов “Давид, погледни ме” (Look at me, David). Французинът Оливие Боасиер представя по-голямата част от тях под формата на монолитна фото инсталация в неговия Un Cabinet D’Amateur в София, придружени с пълен каталог.
В продължение на няколко дни Серапионов изследва туристите на площада и подобно на един по-ранен негов проект - “Unrendered”, 2001, се съсредоточава в изражението, в погледа, в момента, воайорства тълпата, за да избере и отдели малката лична история в нея, индивидуалната емоция в общото жужене на общественото пространство. Подходът му е пределно прост: застава от страната на Давид и снима. Резултатът е серия от портрети на хора от цял свят в момента на концентрация за важната снимка, избрани и показани, както се вижда, с много положително отношение. Дали уловените изражения са възторг от изкуството или просто резултат от синдрома на тълпата - разликата трудно може да се улови. Пред Давид всички са равни.
А в текста към проекта си Калин Серапионов разсъждава за съдбата на техните снимки след това и бързото им захвърляне в необятния дигитален архив. Но аз по-скоро бих полюбопитствала да ги видя накуп, редом до тези, заснети ловко и тайно, пред великолепния оригинал в Академията, редом и до нюйоркските, направени мимоходом и под въздействието на еуфорията от “момчето” на Озкая. Защото, събрани заедно, те съставят най-откровения образ на съвременния Давид по Микеланджело, вече със своя собствена “аура” и най-точна идея за участието на публиката в живота на произведението.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”