Български  |  English

Да пренесеш Шекспир през времето

За превода като метафора на съхранения текст

 
"Шекспир. Великите трагедии"("Изток-Запад", 2012) е забележителна книга, плод на неуморния и вдъхновен труд на познавача на Ренесанса и преводач на неговата поезия Александър Шурбанов. След "Кентърбърийски разкази " на Чосър, един от бестселърите на седемдесетте, след монументалния "Изгубен рай" на Милтън от осемдесетте, след новия "Хамлет" от 2006 г., проф. Шурбанов се връща към нещо, което прави с толкова финес и озарение.
Шекспировите велики трагедии са четири много различни пиеси, но всички те са белязани от все същата сложност и богатство на структурни решения, драматични персонажи и поетичен език. "Хамлет", най-ранната (между 1599 и 1602), е истинска Мона Лиза на литературата, може би най-добрият пример за херменевтичната неизчерпаемост на литературния текст. Писана във време на смяна на мисловните парадигми - от Ренесанс към маниеризъм, от неоплатонизъм и хуманизъм към един нов скепсис - драмата гради фикционален свят, в който те влизат в напрегнат диалог. Изречен с езика на Шекспир, сблъсъкът им създава безпрецедентни сложност и дълбочина.
 
Фридрих Шлегел нарича "Хамлет" трагедия на мисълта. Артър Брадли смята, че той е антипод на "трагедиите на страстта". За Фройд той е драматизация на психопатологичния характер. Марко Минков го мисли като трагедия на отмъщението и жанрово свързаната с репертоара й меланхолия. Терънс Хокс прочита заглавието наопаки - Телмах - и подобаващо деконструира пиесата до мита за Телемах, сина, който търси своя блуждаещ баща. "Хамлет" е всичко това плюс още нещо отвъд назоваването. Той поставя въпроси, на които отказва да отговори, и в това е неговата фасцинираща модерност. Защото "Хамлет" е трагедията на търсещия смисъл херменевт - в свят, който, по думите на Джон Дън, „на свойте атоми е раздробен,/ цял на парчета,разпокъсан цял,/ подмяна, относителност, провал” ("Първата годишнина. Анатомия на света", 1611).
След тази трагедия, която сякаш възпроизвежда причудливите и алогични гънки на човешкия мозък, натрупаната критична маса на скептицизма и разочарованието, на съзнанието за захвърлеността на човека в един безсмислен свят избухва в тройната свръхнова на "Отело", "Крал Лир" и "Макбет", писани очевидно със задъхано темпо - вероятно между 1603 и1607 г. Изумително е как в такъв кратък отрязък от време Шекспир създава четири шедьовъра на трагическото, които при това черпят от толкова различни негови извори. Само неговият най-голям елизабетински конкурент Кристофър Марлоу е успял да постигне сравнима сгъстена трагическа пълнота.
След дългия, вероятно повлиян от ризомните нагласи на маниеризма "Хамлет", "Отело" и особено "Макбет" изглеждат почти класицистични по тематично единство и структурна изчистеност. Приписвана от първото си писмено документиране от1604 г.на тайнствения Шексбърд, "Отело" превежда двусмислието на непостижимата реалност в изцяло човешки измерения. Тоталният провал на интерпретациите в "Хамлет" е сведен тук до предоверяване на феноменалния свят, на видимостите и чуваемостите, недостатък, срещу който Хамлет със сигурност е имунизиран: "Аз не познавам никакво "изглежда".
Потискащата клаустрофобия на "Отело" и "Макбет", плод на персонифицирано дори в метафизическата си битност зло, е преодоляна в "Крал Лир". Тази най-мащабна Шекспирова трагедия се връща към идеята за хаотичния свят, лишен от своя онтологичен хоросан, свят, в който Бог е мъртъв, всичко е позволено, а участта на човека е поместена в едно масивно, всепроникващо космическо безразличие. Безсмислието на битието прави излишни моралните стандарти и всички, грешници и праведници без разлика, са жертви на безок апокалипсис: предсмъртният въпрос на Лир пред тялото на мъртвата Корделия "Защо в кон, куче, плъх/ живот да има, а у теб - ни дъх?" остава без отговор. Останалото, както казва Хамлет, е мълчание.
***
Съвсем по Шекспировски, през последните години Александър Шурбанов съсредоточава усилия върху четирите големи пиеси, за да произведе сравним ядрен синтез. Разбира се, четирите велики трагедии имат многобройни български преводи. От първия "Хамлет" на В.П.Боянов (1883), "Макбет" на Д. Панайотов (1885) и на Кр. Мирски (1888) , "Крал Лир" на Трифон Трифонов (1890) и "Отело" на А.П. Николаев (1890) са изминали повече от сто години. Макар и някои от руски, а други в проза, десетте превода на "Крал Лир", двайсетте на "Макбет", деветте на "Отело" и петнайсетте на "Хамлет" си остават една впечатляваща статистика. Сред преводачите им откриваме имената на Гео Милев, Димитър Подвързачов и Любомир Огнянов ("Хамлет"), Георги Бакалов ("Крал Лир"), Людмил Стоянов ("Отело"). Любомир Огнянов превежда и четирите. Следващият им пълен превод като жанрова група е на Валери Петров като част от изумителен по мащаби и блясък проект - превода на целия Шекспиров драматургичен канон.
При наличието на множество преводи, в това число и дело на големи български поети като Гео Милев и Валери Петров, и на високото качество на някои от тях, какъв е резонът за появата на нови? Питането е понякога обвързано и с традиционното противопоставяне на вдъхновен и филологически превод, което донякъде възпроизвежда познатата Платонова опозиция на неистова и занаятчийска поезия. Изглежда, за подобен популярен платонизъм академичният човек е сръчен подражател на изначален оригинал, докато вдъхновеният поет изговаря спуснати от абсолюта прозрения.
В преодоляване на подобна бинарност, читателят на тази книга всъщност е изложен на, както евентуално би казал Дерида, едно архепревеждане, отвъд взаимното изключване на академично и вдъхновено. Нейният преводач е международно утвърден шекспировед, автор на две сериозни книги върху Барда, издадени в САЩ - Painting Shakespeare Red (в съавторство с Бойка Соколова, Associated University Presses, 2001) и Shakespeare's Lyricized Drama (Univ. of Delaware Press, 2010). В излязла наскоро рецензия Томас Кълман определя втората като забележително връщане към същината на Шекспировия текст.
В същото време, Шурбанов е един от най-талантливите български поети на своето поколение. Достатъчно е да си припомним стихосбирки, като "Място за човека", "Цветята на скрежа", "Звън на време", "Гълъбът пред моя прозорец", или най-новата подборка "Отражения" и стихотворения като „Животът се е вкопчил/ за ръба на този свят/ Като бръшлян./ Не - като врана./ С остри нокти./ Решил е сякаш/ да остане тук завинаги./ Но има и крила”. Или „А ако можех да бездействам/ и да поемам в себе си света/ ден подир ден,/ година след година,/ наместо да го пълня със себе си,// дали щях да се разваля/ по друг,/ по-хубав начин?”.
И все пак, би се запитал скептикът, може ли цялото Херкулесово усилие по поредното изговаряне на великите трагедии на български да намери основанията си единствено в предполагаемата - в случая гарантирана - безукорна вярност на оригинала, макар и в съчетание с безспорен поетичен талант?
Поне за изкушеното ми от темата съзнание, създаването на нови преводи е част от безкраен процес на постигане на непостижимия по дефиниция оригинал. Подобно на отразената в огледалото процесия венценосци в "Макбет", новите преводи реконструират в добра безкрайност прикования към епохата си текст-източник, анимират го, за да бъде той винаги, по думите на Шекспировия 55-ти сонет, "в очите на цялото потомство". Както и при критическите интерпретации, а и при четенето изобщо, ако този процес спре, съществува риск да загубим неоткрити смисли, да пропуснем възможността за нови актуализации на текста-сценарий, а значи и шанса за контакт с едно ново поколение читатели и зрители в тяхното нарастващо отчуждаване. Защото преводите остаряват не само езиково - те остаряват и като нагледи към света.
Новите преводи на великите трагедии постигат забележителен баланс между две основни преводачески стратегии - на присвояването и на отчуждаването на оригинала. Тяхната лексика, синтаксис, образност и метрика не само точно възпроизвеждат източника, но и звучат въздействащо и незабравимо на български. Например:
Духайте, ветри, духайте, от бяс/ пръснете бузите си! Вий, порои/ и водопади, бълвайте, залейте/ църковните ни кули, удавете/ петлите им! Вий, пламъци сернисти,/ предвестници, от мисълта по-бързи,/ на цепещата дъбовете мълния,/ пърлете белите ми власи! (...) Аз вас, стихии, не виня в немилост,/ на вас царства не съм дарил, чеда/ не съм ви казвал, вий не ми дължите/ покорство. Щом е тъй, над мен срутете/ насладата си грозна! ("Крал Лир")
Архаизирането на лексиката е направено с мяра, така че едновременно да се загатне стилистично маркиран пасаж и да се овладее опасността от фолклоризиране поради липсата на съпоставими регистри. Думи като "пооперят", "чавки", "поокуми" ("Отело"), "благостна", "багряна" ("Хамлет") и стихове като „Сегинка оня одъртял чер коч/ окочва беличката ви овчица” ("Отело") не прехвърлят тази стилистична мяра, а напротив, загатват за нея в контекста на подобаващо възпроизведената Шекспирова полифония. Изящен майстор на стиха, Шурбанов гради своите пентаметри естествено и с лекота. Достатъчно чуваем, ритъмът е в същото време ненатрапчив и раздвижен - такъв, какъвто е и у зрелия Шекспир.
За разлика от досегашните преводи на зрелия Шекспир обаче, Шурбанов поема риска и съзнателно да отчужди своя оригинал. Той не изравнява сгъстената образност, за да я направи по-поносима за окото и ухото, не я обяснява и преразказва, а възпроизвежда цялата й изумителна неочакваност и експлозивност.
 
„Защо/ опетите ти и повити кости/ са пръснали савана си. Защо/ от мраморната паст на саркофага,/ където бе упокоен, отново/ си тук повърнат?” ("Хамлет")
 
„Като от гробовете си излезте/ и като духове елате тук/ да лицезрете ужаса!”
„Ей тук лежеше Дънкан,/ с дантелата на златната си кръв,/ разстлана върху сребърната кожа,/ а раните му зееха – разломи/ в природата, за гибелна разруха/ удобен вход.”
„В потира на покоя си раздори/ съм влял - единствено за тях, а своя/ безсмъртен бисер на Врага човешки/ предал съм...”
„И всички наши вчера/ са осветили пътя на глупаци/ към прашната ни смърт.” ("Макбет")
или
„Но той от себелюбие и гордост/ изплъзва се с усукано витийство,/ натъпкано с военни епитети...”
„Майкъл Касио, флорентинец,/ почти загробен в хубава съпруга...” ("Отело")
 
„Разтърсващ гръм от небесата, сплескай/ тази дебела облост на света!” ("Крал Лир")
 
Съвсем по Шекспировски, преводът на Шурбанов кове нови думи: "двусмисленик", "подстрекава и отстрекава", "великата обвръзка" ("Макбет"), "безпокривни глави", "запретно място", "след луната/ приливат и отливат", "ако с небесен огън/ оттук ни откадят като лисици" ("Крал Лир"). Много често глаголът се динамизира по нови начини, които отприщват ренесансови енергии в езика: "вчертан", "сронва", "упокоен" ("Хамлет").
Шурбанов не се колебае да насили и синтаксиса там, където Шекспир го прави. Подобно превеждане, което бях нарекла "трудно" и "писателско" в Бартовия смисъл на думата, кара възприемателя да мисли, ангажира го в степен, съпоставима с тази, в която го ангажира Шекспировият текст. Остранностяването на текста в случая е изцяло продуктивно, макар и неизбежно да се сблъсква с "читателските" ни - пак по Барт - нагласи за лесно консумиране. Така, по думите на рецензента на Гърдевата постановка на "Хамлет" от една популярна медия, имаш усещането, че някой ти е откраднал любимата играчка". В един момент обаче някой трябва да ни вземе любимата играчка, за да ни помогне да порастем.
По отношение на метриката, новите преводи на Шурбанов предлагат вградена теоретична платформа за преосмисляне на съществуващите практики. Решението често е в полза на фонетичния синкоп - няма нужда от поостарелите "свойто" и "мойто", защото "своето" и "моето" все едно се синкопират в естествения поток на речта. Подобна е ситуацията с окончанията "-ия", "- ие" и др. Например:
„Ако своето време/ с такъв глупак започна да пилея,/ освен когато е за моя полза/ и забавление. Аз мразя мавъра.” ("Отело")
 
Поемането на подобни рискове избавя преводача от необходимостта да добавя стихове, за да обяснява смисъла и съответно да пренаписва Шекспир. Шурбанов не се изкушава и да декорира текста там, където българският дава възможност за каламбури или привнесен звукопис. Този отказ изисква наистина голям самоконтрол, доколкото преводачите са склонни да оправдават подобни принадени хубости с прословутото компенсиране на загубени другаде сродни такива. В това отношение преводът на Шурбанов е, ако цитираме Хамлет, "свободен от всяка страст" и заслужава да бъде носен в "самите ни сърца".
Както и новият "Хамлет" на Явор Гърдев, който, противно на някои забелязали само театралните ефекти рецензенти, държи на Шекспировия текст, и то именно в Шурбановия вариант, новият превод на четирите велики трагедии успешно доказва, че всички ние все още имаме нужда от Шекспир. Защото тези пиеси не са просто задължителни школски четива за лятната ваканция или украшения за домашната библиотека. И няма нужда да свеждаме Шекспир само до неговата пародия, била тя съзнателна и буквална, както в "Уилям Шекспир/ Пълни съчинения" на Лонг, Сингър и Уинфилд, или амбициозно мислена като пренаписване и нов прочит. Разбира се, самият широко скроен Бард, който толкова обича да се шегува със себе си, сигурно би приветствал това. Както и у Барда обаче не е лошо задявката, шегата, подриването да имат своя висок контрапункт, преди да сме окончателно забравили с какво точно се шегуваме и какво пренаписваме, и преди да сме изгубили в усилието високата сериозност на Шекспир. А новият превод на великите трагедии ни дава уникалния шанс да си я припомним.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”