Български  |  English

Апология на поезията

Академично слово - Поетически Никулден, 6 декември 2012 г.

 

За момент забравям, че всъщност цялата наша дейност на литератори се стреми да бъде една апология на поезията – в различни форми, с различен успех. Ще се опитам да се съсредоточа върху самата същност на апологетичното, да го разкрия за себе си, да го извадя някак на показ и да отговоря на един простичък въпрос: защо поезията всъщност почти винаги е и една апология на битието? Т.е., да докажа, че апологетичността произтича или поне е предизвикана някак от самата природа на поезията.
 
Новата култура се е отдалечила от изворното значение на думата апология като защита и се е приближила по-скоро до смисъла на възхвала. Днес ние сме апологетици, когато възхваляваме, а не както са раннохристиянските апологети, когато трябва в споровете си с традиционните представители на гръко-римското общество да утвърждават ценностите и принципите на новата религия. Все пак, названието апология сякаш помни и изворното си значение и по-точно е да кажем, че всяка конкретна апология е разположена някъде между защитата и възхвалата, че понятието апология предзадава една широка смислова полоса между двата реторически жеста.
Така, ако моята апология на литературната история, която написах преди повече от една година, бе в първите си страници очевидно по-близо до защитата (защото в последните десетилетия на ХХ век тази история наистина се нуждаеше от защита на самото й право на съществуване и на самия й обект) и едва в последните си пасажи кулминира във възхвала, то днешното ми академично слово ще бъде безспорно почти изцяло в посоката на възхвалата. Въпреки че и поезията има от какво да бъде защитавана.
На пръв поглед, всред литераторите, всред критици и есеисти, а и всред вдадени читатели, поезията – измежду останалите области на литературата – предизвиква потоци от положителни емоции, несдържани възторзи, често и умиление, безкритична разчувстваност. Големите поети обикновено се дразнят от подобно въздействие чрез клиширащото се у епигоните стареещо поетическо слово и търсят всевъзможни начини да му противодействат. Те чувстват опасността самата поезия да се разтвори, да се разгради в тази мека стихия на всеобщото банализиращо разчувстване и сантиментализиране. А и някъде в дълбините на историята стои строгият образ на Платон, който може би точно заради това масоидно въздействие е искал да отлъчва поетите от идеалната държава.
Така че, ето, и поезията се нуждае непрестанно от своите защити срещу банализиращите въздействия. Цялата критика и есеистика на Атанас Далчев, посветена на поезията, може да се чете така. През октомври 1968 г., в началото на моята критическа дейност, написах за „Литературен фронт” кратко есе с название „За поезията – непоетично”. Този текст е белязан от тогавашните ми структуралистически увлечения и в него се противопоставям на самата прекомерно широка и лоша смислово многозначна употреба на думи като „поетическо” и „поетично”, на лекомисленото и лековато писане за поезия. Ето какво чета сега в писания от мен преди четиридесет и пет години текст: „... сигурно е възможно, ако не да се изчерпят всички възможни значения на една значителна стихотворна творба (което пък и едва ли е задача на критиката), то да се покаже кое определя възможността тази творба да има толкова много значения. За тази цел обаче може би ще трябва да поговорим непоетично, но едва ли трябва да говорим некрасиво. Все пак, за една критическа творба най-добрата красота остава точността.” И това есе наистина бе възприето от някои критици от предходните поколения като едва ли не манифестен текст за един нов тип критика.
Днес съм склонен да коригирам частично тези свои възгледи, не се плаша толкова от възможността критическият текст да бъде благородно заразен от изкуството на поезията, да бъде екстатичен, да бъде и дори и поетичен. Но това бе едно кратко отклонение за критиката на поезия, а моята апология е за самата поезия…
Ние, омагьосаните от поезията в най-ранните си години, повтаряме отново и отново: поезията ни дава нови очи да виждаме света, тя ни връща езика в някаква първична и непозната чистота, дава ни отново словото за преназоваване на нещата и съществата. Поезията ни освобождава от привичното във всички сфери на битието. И сме прави, разбира се, да го твърдим. Атанас Далчев пише за озарението: „Поезията прилича по-скоро на светлината: тя озарява и прониква нещата, без да ги премахва.” Но би следвало да разчленим това наше несекващо омагьосване, очудняване, очарование. Защото казваме също: новият голям поет отваря непознати хоризонти за съзнанието ни, езикът ни след щастливата му и винаги внезапна поява вече наистина не е същият, имаме нови възможности за виждане, чувстване и осмисляне. Така че, кога наистина се случва чудото на поезията? Очевидно това са различни процеси, различни въздействия.
Първичното, основополагащото е общото ни чувствено и мисловно разполагане в Поезията, в голямата поезия като форма на живот.
Можем да мислим като второ ниво, като втори план на пребиваването в поезията съзнателната работа по усвояването и преоткриването на предишните чудеса в поезията – от нашата собствена национална история и от световната култура. Това всеки прави сам, с последователни стратегии или напълно хаотично. Всички знаем, че това е наистина безкраен свят, от който ни е дадено да открием малка част от богатствата му. Но и знаем, че всеки намерен поет, всяко истински прочетено стихотворение са сами по себе си също безкрайни светове. Нашите открития ние правим сами, но и знаем, че всеки път влизаме в нови и нови общности на посветени.
Има и един съвсем интимен момент при тези наши ретроспективни открития: не само разкриваме тези съкровища, но ни се случва и да се влюбим, да съпреживеем една поезия съвсем идентификационно. Много често нашият интимен, сантиментален избор се оказва написаното от един poeta minore, чиято лична драматична съдба ние съзерцаваме в меланхолно упоение. Ако сме литератори, запазваме това преживяване – поне дълго време, ако не и завинаги – за свое лично ползване, извън професионалната практика. Пак Атанас Далчев казва: „Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.”
И третият тип срещи, това вече наистина е процес: вървим насрещно спрямо сега създаваната поезия, очакваме чудото и то наистина ни се случва. Явил се е новият голям поет и светът, не въобще светът, а точно този, нашият, моят, става внезапно празничен, добива йерархии отвъд утилитарното и прагматичното. Огромно нещастие за духа е да се преживяваш като литератор и да срещнеш големия поет и да не го познаеш. Още по-голямо нещастие е да си нещо като литературен критик и да го посрещнеш с хули, с отрицание - особено, когато това си сторил по идеологически или по групови подбуди.
Знаем го не само като литературна теория, но и го усещаме веднага: новият голям поет наистина пренарежда всичко досегашно в изкуството на поетическото слово. Той не само ни дава въпросните нови очи за света, но и ни предлага нови перспективи за четенето на предишната поезия, подлага на изпитание всичките ни досегашни пристрастия в поезията.
Новият голям поет, особено когато по нормите на литературноисторическите ходове съгражда своя литературна личност, ни дава и уникален наглед на поетовото себеосъществяване, но и представя удивителната гледка на надхвърлящата обикновеното човешка личност. Винаги искаме да виждаме големия поет като голяма личност.
А поезията всъщност ни пронизва отвсякъде. Връхлитат ни образи, поетически формули, отделни стихове. Безброй поетически фрази прелитат из личната ни семиосфера. Напълно безредно. Не сме властни да ги отблъснем. А пък и всяка от тези фрази е знак за някакво силно преживяване, не само за четене на поезия. Наистина поезията като форма на живот!
Едрата схема, която представих за формите на битието ни в поезията, съвсем не дава всички възможности. Тя само настоява, че поезията за нас, посветените, е навсякъде.
А инак за редовия литератор е напълно невъзможно да си представи как пребивава в поезията самият създател на истинска поезия, какво е за големия поет това битие, какво е за него да твори самата поезия. Предсмъртно Бранко Милькович бе писал: „Уби ме прекалено силното слово.” И този негов израз бе белязал нашата литературна младост. Ние наблюдавахме нашите нови големи поети със страхопочитание, защото предполагахме, знаехме за огромната интензивност на преживяване на поезията, на създаване на поезия, на която те биваха подлагани по силата на разгръщането на своя талант всеки миг от живота си.
Ето едно най-високо свидетелство, което завинаги запомнихме:
Едно стихотворение не може/ да се напише, ако не потегля/
обратно да си събера сълзите,/ изсипали се точно там, където/
очите ми са пясъчен часовник/ на вечността.
Аз,/ толкова самотен,/ че още малко и ще съм вселена.
И това свидетелство за свръхзначимостта на творческия акт за самия поет, за съпреживяването на собствената поезия, е в много отношения по-силно от стотиците романтически или модернистки възклицания от рода на тази нощ аз бях гения...
Помним как Гьоте обсъжда собствените си току-що написани творби – например „Манфред” - в писмата си до Шилер: епически спокойно, със съзнание за тяхната гениалност, някак ритуално представяйки използваните композиционни похвати, в сравнения с поемите на Омир. Вероятно големият поет винаги има абсолютното съзнание за значимостта на написаното. Не винаги ни е оставил обаче свидетелства за това знание.
Да се взрем и в един голям парадокс при поетическото изкуство. От една страна, поезията непрестанно се стреми отвъд досегашните си предели, стреми се да ни дава света отново, да ни казва нещо принципно различно, необичайно, неочаквано. От друга, поезията е може би най-помнещото самото себе си изкуство. Можем да кажем, че в това отношение тя е едно консервативно изкуство. В новите поетически творби непрестанно чуваме събудени за нов живот словата на старите поети, прозвънват познати рими, възпроизвеждат се ритмични схеми, трансформират се знаменити паремии от финалите на предишните стихотворения. Често поетите и през поколения се обединяват за обговарянето на един и същ централен символ.
Поезията помни като цяло, като единен корпус – помни стилово, тематично (търси например да постигне идеалния природен пейзаж); постоянните мотиви имат своето историческо битие. Поезията в новите си жестове търси съвършенството в най-сложните си жанрови форми, при което винаги трябва да се достигне образецът.
Новият голям поет много често има в съзнанието си един предходник, с чиято поезия неговото творчество е в непрестанен противопоставно-любовен диалог:
- Яворов помни непрекъснато Ботев до степен това явяване да се превърне в някаква обсесия;
- Далчев не само помни Яворов, но и непрестанно воюва – и с преработки на стихотворенията си, и с критиката си – с тази зависимост;
- Вапцаров също помни Яворов от най-ранните си хайдушко-революционни подражания до „Не бойте се деца”;
- Николай Кънчев мощно помни Пенчо Славейков;
- Биньо Иванов помни Вапцаров, „Посещение в моята родна фабрика за хартия” е директно вторично тематизиране на тази памет.
И макар в тази наша апология да стоим преди всичко в пределите на българската поезия, да припомним огромната смислово-образна мрежа, която сплитат около лириката на Александър Блок чрез подхванати мотиви, чрез посвещения, чрез поетически реплики, чрез преобърнати символи Анна Ахматова, Осип Манделщам, Марина Цветаева, Борис Пастернак.
Има национални поезия, при които на преден план е импровизационното начало и фактологическата наситеност, готовността да се представи една всекидневно-битова ситуация (такава е, например, американската). При други обаче – всред тях е и българската - именно паметта спрямо националната и световната традиция властва.
Конкретни стихотворения и поеми влизат в сложни взаимоотношения: хиляди и хиляди са тези реални интертекстове на влюбване, вкопчване, опити за разрушаване на предишното, въздигане на пиедестал. Новото стихотворение може да демонстрира тази своя близост със старото, но тя може да бъде и дълбоко законспирирана, да се усеща като подводно течение или като намек, да бъде едва доловима следа. А може за бъде и челен сблъсък, едно към едно – така, както е с „Угасна слънце” срещу „Хаджи Димитър” или „Септември” срещу „Двенадцать”.
Правим днес, на нашия Поетически Никулден, нашата апология на поезията. Но няма по-мощна апология от тази, която отново и отново правят ритуално, а не просто мимоходом, в редовите си творби самите поети. И това е най-малко в две тематични насоки.
, на поетическото изкуство. А в новите времена хиляди интерпретатори по света правят опити да постигнат магията на Верленовото „De la musique avant toute chose”, на ето това простичко двустишие от неговото „Поетическо изкуство”: „Car nous voulons la Nuance encore,/ Pas la Couleur, rien que la nuance” (в интерпретацията на Гео Милев: „Че ний дирим само Нюанса – о да:/ не боята – единствено само нюанса!”).

Почти всеки поет се чувства длъжен да направи своя принос поне един път в живота си към великата – идваща от Хораций - традиция на ars poetica, на l`art poetique
 
Още в началото на своя трънлив и триумфален същевременно ход към голямата поезия патронът на нашата вечер Николай Кънчев ни даде своята първа версия, полемична:

 
Какво ли има там, в дълбочината на поета?/ Вода – да плаче, лава – да избухва? Нищо не се вижда /.../
Последваха още десетки и десетки негови вариации на тема поетическо изкуство...
Всъщност, и в много други нови български стихотворения ритуално създаваната творба по модела l`art poetique сплита традиционните си теми с темата за поета в първо лице единствено число. Така Иван Цанев разполага този образ в много широк тематичен кръг – от „Роденият поет” до „Дъждовен юбилей”, като сложната игра с поетовата изповедност приема разнородни форми при многобройните преработки. Тук могат да се добавят при изброяването и разменените стихотворни послания, при които също има личен елемент, както и взаимните стихотворни посвещения, които също са стотици в най-новата ни литература и на които отново Иван Цанев е първомайстор.
Но възхвалата, апологията за Поета често има и съвсем конкретно име, приема облика на малък синтетичен лирически портрет или на жест на благодарност към предходник, поздрав към съвременник или съмишленик от литературния живот. Богатата българска традиция се утвърждава още от Вазов с публикуваната през 1893 г. в сбирката „Звукове” поредица за големите поети с творби на Пенчо Славейков, с целия „Пантеон” на Теодор Траянов. Самият Пенчо Славейков е един от най-възвеличаваните в стихове наши големи поети.
От 1912 г. е „На Пенчо Славейков” от Димчо Дебелянов, едно стихотворение, от което тръгва знаменитата формула „жрец и воин на живота”. Цитирам началното четиристишие:
На робска нощ под свода черен,/ за участ царствена роден,/ кат слънце тръгна ти – уверен,/ към подвига на своя ден.
Тази най-висока тържествена интонация се поддържа и от Гео Милев в неговата поема „Панихида за поета П. К. Яворов”, която представя трагическия поет като нов български пратеник Божи.
И вглеждайки се в нашите десетилетия, можем да видим тук кулминацията: целият грандиозен корпус на поезията на Николай Кънчев е преизпълнен с проблематиката на поета, на поетическото, на словото, с възхвалата им.
Време е вече нашата апология на поезията (а тя се оказа предимно апология на българската поезия и за българските поети) да отговори на един стоящ в началото въпрос. Повтарям го: защо поезията всъщност почти винаги е и една апология на битието? Може да се отговори по различен начин: защото самата тя е свръхбитие и защото носи в себе си и своята собствена апология. Защото в екстатичната си напрегнатост тя осиява всичко и всички. Защото поезията е и благослов...
Ние, критиците от моето поколение, които не бяхме съгласни да приемем извратените норми и йерархии на насилствено идеологизирания литературен живот на 60-те, 70-те и 80-те години, получихме от съдбата един голям дар. Това бе приятелството на истинските нови големи поети на България: на Христо Фотев и Николай Кънчев, на Иван Цанев и Екатерина Йосифова, на Биньо Иванов и Борис Христов, на Иван Теофилов и Иван Динков. (Мога да добавя лично за себе си – и на поетите Драгомир Петров и Веселин Сариев) Екзистенциалната им самота всред тълпите самозванци ги бе подтикнала сякаш към щастлив за нас избор. Създаваха се особени малки братства на поети и критици, където критиците бяха допускани понякога до недостъпни за простосмъртните тайнства. Благодарим за това посвещение!
още от автора
Михаил Неделчев е професор в НБУ


1 - 12.02.2013 02:17
От: Антон Иванов
Благодарим и на(за)Вас г-н Неделчев!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”