Български  |  English

Айнщайн на плажа

Музиката в една анти-опера

 
Преди доста години известен рецензент на Ню Йорк Таймс писа, че творчеството на Филип Глас (1937) повече от всякога било обект на спорове в оперните среди; докато само през календарната 1989 той имал премиери на три свои нови опери, а останалите, които написал дотогава, се играели някъде по света.
Изглежда, колкото повече критиците острили несъгласията си, толкова оперните театри по-широко са отваряли вратите си за Филип Глас. Само Росини и Доницети някога са редили опери на конвейер, защото театрите са ги чакали с такова нетърпение. Но, дълбае критикът, било е така, защото тогава напредничавите композитори разговаряли с публиката на неин език. Докато Филип Глас...
Спорен случай.
За някои думата „примитивизъм” е прекалена чест за неговата музика; други със същата безгрижност са твърдели, че няма по-голям западен композитор от Филип Глас (1). Питам се и сега ли интересът към минимализма, с който той е започнал кариерата си на оперен композитор направо от върха, е така експлозивен? Няколко оперни театъра отбелязват неговата 75-годишнина с втора реконструкцияна оригиналната постановка Анщайн на плажа (1976) (2)
Новото турне на операта, която някога вкара рок в Метрополитен, е световно не в преносния смисъл. Така е винаги с опери от Глас и няма други съвременни автори, които нонстоп да кръстосват света за верижни оперни премиери.
В различни хроники чета, че през 1976 Айнщай… се е играла в препълнени зали - в Ню Йорк, Ротердам, Амстердам и навсякъде другаде. Тогава публиката не била обичайно оперна. Авангард в изкуството отвсякъде - тук-там „класически” музиканти, а иначе - художници, концептуални артисти, експериментиращи театрали, рокаджии и поддръжниците им - се бил събрал да види и чуе свой символ на промяната.
Ако говорим за музиката, 1970-те са годините, в които вятърът „хайде да излезем от стаичката на сериализма, че стана задушно...” с пълна сила задуха от САЩ към Европа. Сега е по-различно, поне в Амстердам, където оригиналният Айнщайн се играе отново след толкова години.
Влязох в препълнените фоайета на Muziektheater, за да видя и чуя един разпродаден спектакъл. Мнозина държаха абонаментни карти и поне на вид изглеждаше, че бяха редовна публика: тя току-що се беше разделила с Вагнер, гледала е други опери от американеца; преди и след него е видяла и чула какви ли не еквилибристики с жанра. Сега й предлагаха близо пет и половина часа минимализъм от типа „музика с повтарящи се структури” (Филип Глас) в четири tableauvivant и хореография. Без пауза, така е по замисъл.
Музиката?
Според колективната авторска идея, в Айнщайн няма как да не чуем развитието на трите до пет или шест тона, само ако евентуално го гледаме докрай в двойна оптика: седиш в автобус и не изпускаш от поглед друг до теб, който се движи малко по-бавно или по-бързо. Или – следиш едновременно микроскопични стъпчици в момента (безкраен кръг), за да оцениш резки гигантски стъпки на огромни разстояния (линия във времето). Това, на което Филип Глас се е съгласил през 1976, си остава риск. Първоначално пълната зала на Muziektheater в Амстердам се раздвижи прекалено рано, още преди да изтече първият час. На повечето хора им хареса възможността „напускайте и влизайте по всяко време”, която авторите (афиши, програми) са им дали. Немалко народ пропусна ключови моменти от двойната оптика на Филип Глас. Тя се „вижда” не току така, а не знаеш и кога да причакаш събитията, които правят макрорамката й. Ако случайно сте в залата, когато „спящият” музикален блок внезапно се размести, сте късметлия. Чули сте едно или второ звуково „земетресение”: не преувеличавам, защото резки промени в дълго, почти биологически хипнотизиращо репетитивно течение, се усещат на слух като трусове. Те са най-впечатляващи в музиката от Айнщайн на плажа и награда за онези, които имаха търпението да я изслушат до грандиозния й финал (четвърто действие, трета сцена - Космически кораб).
Айнщайн на плажа е пример за чист минимализъм в духа на дискотечния фолклор (3) с неговите ударно-безконечни дължини. Който познава Филип Глас от изявленията му, че на музиката вече не й трябвали интелектуални начинания, резонно може да се съмнява дали това е най-печеливш начин някой да влезе в сърцето на оперна публика.
Като слушам първата му опера сега, по-добре разбирам стратегията на автора на Satyagraha (1980), Waitingforthebarbarians(2005) и още доста театрална и филмова музика, която той написа по-късно. В началото на 1980-те Глас беше казал, че Айнщайн не може да бъде повторена. Дори това да е било и само заради странната представа, че един професионално обучен певец е достатъчен за опера – композиторът на Айнщайн бе поел към развитие, което го преориентира. Всяка от следващите му опери е върху нова тематика, тип либрето и – няма как иначе – нова идея за музикален минимализъм. Вероятно е било и неизбежно. За разлика от Росини и Доницети, Филип Глас, като всеки друг западен композитор от ХХ-ХХI век, е венчан за (или жертва на) перманентно новаторство. От 70-те години нататък авангардизъм започна да става невероятно еластично понятие, особено що се отнася до американския музикален минимализъм; същият - постмодернизъм. Позицията е много удобна, тя позволи „новаторството” да значи и стъпка назад.
Филип Глас е един от законодателите на подобна „нова музика” и стана такъв доста бързо, още във втората си опера. Той е бил заинтересуван да разшири кръга на публиката си, която е чакала той или да влезе в крак с някоя от „новите” пътеки, или с нещо да направи тенденция. Преди премиерата на Satyagraha композиторът е счел за нужно да обяснява защо бил принуден да става „по-ясен” в музиката си; да вкара ”разпети мелодии” и куп стари форми. Те започнали да му допадат и Глас се „радвал” от новото си развитие в хармонията. Така правели и други, например „...додекафонисти като Пендерецки, които се върнаха към нея и сами наричат себе си неоромантици”. (4)
Онези, които остаряха с идеала си за Айнщайн („чист” минимализъм), най-трудно преглътнаха предателския „консерватизъм”. А Глас всъщност бе поел пътя и на Джон Адамс, стил, който (засега) носи огромен успех благодарение на същия въпросен „традиционализъм”/”консерватизъм”. Формулата му не е сложна: повече европейско, отколкото „минимално” (американско), и майсторски шевове между двете (който го може). Адамс успя като никой друг, Глас предпочете да остави европейските конвенции под контрола на радикалния си възглед от времето на сътрудничеството му с Рави Шанкар. Това негово право, мисля, ще продължава да буди подозрение у слушатели като мен, които считат минимализма повече за идеология, отколкото за музика (Изтокът поглъща Запада).
Онези, които бяха и продължават да са убедени, че повторенията в кръга на 3-5 тона са „диви”, както един критик се изрази, пък не искат да признаят или недочуват другия, възвишения Филип Глас, какъвто той е в LesEnfantsTerribles/Ужасните деца по негово собствено либрето върху новелата от Кокто.
Les EnfantsTerribles/ ChildrenoftheGameе превъзходна опера. Дали Анщайн на плажа може да се слуша като „просто” опера”?
Зависи от кого.
За песимистите вече стана дума. Един оптимист ще ви каже: „Че защо да не се слуша като опера, ако музиката ви задържа с нещо?”.
От 1976 насам алтернативите в жанра са пилци в люпилня. На фестивала в Ротердам миналата година видях и чух неща, за които три години по-рано трудно бих заподозряла, че са опери. Авторите им твърдят, че те са. Значи сигурно е така. Като правило, съвременната практика в операта я прави все повече виртуозен, сценично-екранен, мултимедиен спектакъл. В този съвсем обективен контекст Анщайн на плажа е пионерски връх: нищо, че се именува „опера” без помен от арии и с изобилен говорен текст. (Той впрочем бръмчи като постоянно включен мотор. Две приветливи дами в преден ъгъл на авансцена декламират меко под нос числови серии. Още докато влизате в залата, моторът се загнездва в ухото ви и не ще да излезе докрай, дори в епизоди, в които инструменталните модулиупорито го гонят).
Анщайн на плажа не е опера, която лесно може да бъде надмината - не толкова заради хипнотизиращата музика, колкото заради цялостната идея; колективната й реализация и абсолютно оригиналния тотален театър от Уилсън-Глас-Лусинда Чайлдс. Когато гледате/чувате това творение, няма как да не ви омагьоса абсолютното единство, което Уилсън е постигнал.
Добре сте прочели, грешка няма. „Операта за” Айнщайн е изпълнение в цяло и детайли по предварително зададени скици от знаменития режисьор - дизайнер на декори и конструкции от светлина. (Ето ви ключ за загадката „отворени врати” на сегашните оперни театри). Спектакълът е бил и продължава да е огромно събитие в съвременното художествено творчество заради визията на Уилсън. Той направи революция с идеята, че в театъра историческите фигури могат да бъдат обекти на визуална реконструкция без нищо повече: разказ, сюжет или (музикално) портретиране. Неговият Айнщайн е поредица неподвижни или, по-точно, минималистично-подвижни живи картини. Плаж няма в продължение на пет часа, самият велик учен и мислител, за когото знаем, че бил надарен музикално, се появява по някое време в ъгъл на сцената. Вкопчен в цигулката, Айнщайн свири солá (модули от Глас).
Анщайн на плажа. Кой го е видял?
Роберт Уилсън е изтеглил пет часа картина от една снимка. Предметът на сценичния анализ е отпечатан в оперната програма и оттам ме гледа право в очите. Ученият-икона е в по-напреднала възраст, изправен е пред библиотечен шкаф. Плаж не виждам. Панталони с тиранти, риза с къси ръкави – така са облечени и всички актьори на сцената. И не само облеклото – начинът, по който Айнщайн е отпуснал ръцете си, позицията на пръстите му; как държал тебешира, как дърпал въжето на платноходката или лъка на цигулката – всичко: навици, маниери, характерни движения... типичното за един човек, което Уилсън твърди, че открил в Айнщайн, е по тази снимка. На сцената се вижда как е раздробил и отново е сглобявал откритията си в знаменития негов автентичен херметичен визуален език. Гледате/слушате фигури, които са ноти в повторения; и чувате звуци, които са абстрактни двойници на фигурите. Уилсън/Чайлдс са ги разхвърляли елегантно - едни на висящи трапеци, други - в диагонали и прави линии по огромната сцена. И те се движат или (нарочно?) аматьорски разиграват нещо средно между гимнастика и танц. Светлината се „движи”, както минималистично пълзи макро-трамвайчето в дъното на сцената.
Такъв звуко-визуален-светлинен абстрактен шахмат може да следите само на сцена; и само тогава най-пълно разбирате защо Айнщайн „не може да се повтори”, както Филип Глас казал. Не че опити за това не са били правени; композиторът е прав, имайки предвид оригиналното съвършенство в сглобката на дублиращи елементи. В този процес неговата музика е незаменима с нейните безкрайни повторения, хипербавни вариации от сложни и прости жестове с ръце и крака, които актьорите, механични кукли, чертаят на сцената.
Музиката сама е привилегия на театъра-опера, а партитурата от Глас е огледало на жестовете, които Уилсън и Чайлд са композирали. Предполагам, вие сами схващате, че липсващият плаж и ученият с цигулката в ъгъла на авансцена са честен начин да ни кажат: ето ви „опера”, всъщност, безкрайно интересна анти-опера.
 
1.      Естествено е наставникът и сътрудник на американеца в Париж от 60-те години Рави Шанкар да твърди нещо такова. Контактът му с Шанкар е бил стимул дотам, че Филип Глас по-късно отпътувал за Индия - на место да учи тайни на музикална дисциплина, която е загърбила западния рационализъм.
2.      EinsteinontheBeach, музика Филип Глас, текст Кристофър Ноулз/Самюъл Джонсън, Лусинда Чайлдс, режисура и светлинен дизайн Робърт Уилсън. Световно турне - 2012-2013 г.
3.      Айнщайн на плажа е писана за ансамбъл Филип Глас: флейта, пиколо, бас кларинет, сопрано-тенор-алтов саксофон, цигулка соло, два синтезатора/ електрически орган. Диригент Майкъл Рисман.
4.      Филип Глас в NRC Handelsblat, 5 септември 1980.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”