Български  |  English

Пътища из Европа и родината

По повод стихосбирката „София Берлин” от Пламен Дойнов

 
Една важна книга беляза края на 2012 година – „София Берлин” от Пламен Дойнов (ИК „Несарт”–Милен Миланов. С., 2012). Поетичният разказ „нанизва” стихотворение след стихотворение по начин, който само на пръв поглед трудно отпраща към традиция, реминисценции или спомнени културни езици. Най-лесно е да определиш стихосбирката на Дойнов като „постмодерна” и с това да аргументираш раздробените география, история, амалгамата от фикция и документ, вътрешните цитати от гласовете на „другите” поети на България, ироничното дистанциране от високите жестове, от романтични патетики или от озлобената агресия на политически омрази. Не, стихосбирката, съдържаща всички тези нива на културна информация, е повече от смирен и мъдър разказ на субект, съзерцаващ и прощаващ света, на човек, приел плурализма около себе си и справил се със задачата да го издялка на статични картини, за да ги подреди в изложба. Малко ПенчоСлавейковска хватка, според която творецът влага себе си в суровия къс, удря статуята и извиква: „Мойсее, говори!”.
Да започнем с историята: тя е очертана в контурите на близкото минало с автентични събития и фигури, със спомени за биографии на поети. Герои са Людмила Живкова, Брежнев, Андрей Луканов, Георги Димитров, заложници в Ирак, Вълко Червенков, Пейо Яворов, Пенчо Славейков... В омесения като тесто делник избуяват дочути и прочетени спомени, новинарски хроники, професионални инвенции на писател... Нищо завършено и нищо подредено, само хвърлени камъни на паметта, която се мъчи да обвърже вчера и днес. В този времеви и събитиен безпорядък обаче като отделни скулптури се подреждат едри монументи, големи разкази за същността на едно време, в което дребният детайл значи всичко. В човешките фигури се открояват идеологическите вождове, но те говорят не с дела, а с чувството, положено в тях. Страх, власт, престъпления, съвести, обтегнати до граница – това са струите на ПламенДойновите статуи от времето на тоталитаризма, запечатани в поезия. Изобщо граничните състояния са характерни за тази лирика. Фигури и събития „се очертават” във времето така, че да станат емблема, но емблема на общество, епоха, на екзистенция, която е потопена в дълбоките нюанси на конкретно преживяното, конкретно билото.
Емблемите на властта никога не са видени като самостоятелни статуи на величието и тяхното днешно пародиране. Те винаги са съпоставени с малките хора, чиято битийна река е моделирана от вождове и първенци, но и моделираща вождове и първенци. Така човешкото става основа на всяко време, големите са дегероизирани до малки бурми в случайността на живота, малките са героизирани до съдници на пороци, до обвинението на невинни жертви, смачкани по пътя към алчността и властта:
Бай Димитър от Банкя маже/ ходилата на Леонид Илич.//-Щом стане време Леонид Илич/ да си полегнеш до Владимир Илич,/ да кажеш мене да ме повикат,/ с балсам вълшебен да те намажа –/ като жив ще си сто години,/ по-жив даже от Владимир Илич.// След тая дата от бай Димитър –/ Ни стон, ни вопъл, ни вест, ни кости. („Брежнев в Банкя - народна песен от 1979 година”)
Стихосбирка, в която политическото е естествено легло, част от всеки живот, изкуствен крайник, без който не може. Споменът е последствие, резултат, делничното е ехо от отдавна минали събития, в които греховете или забавленията на големите са станали съдба и на малките. Тук вече Дойновата история е съвсем близо до Вапцаровата история, в която мъката на малките вика, крещи да бъде забелязана, с все сила блъска да обясни философията на несретния си живот. Гледните точки са разместени, големите нямат думата, те са гранитните фигури на властта, стоварили се върху невинните, измъчени в борбата си за хляб малки хора. От стихотворение в стихотворение малките разказват живота си, който е болка, болка... Който е вечно нечуван вик за помощ. Малките не подозират, а и не искат да знаят драмата на големите. Безработният Андрей, узнал за смъртта на Андрей Луканов, смътно се досеща за „цялата болка,/ цялата самота на студеното политическо тяло.” Георги Димитров, Горки, Людмила Живкова проговарят чрез реминисценции за стореното и мисленото от тях и за тях, чрез мълвите на масите, чрез разкритията на документите, обагрени и митологизирани от нови мълви и митове. Толкова масовизирани като чувство и мит, че се превръщат в емоционален гръбнак на историята, който чрез колективното изживяване дава образ на доброто и злото. Пламен Дойнов стилизира и естетизира не случките на политическото, а емоционалното му и етично внушение. Хваща живеца на мълвата, подсъзнанието на документа, чувстваното по отношение на събитията, събира ги в кратка форма и чрез играта на думи, чрез омесването на историческо, политическо и делнично издялква от тях етичните фигури, сюжети, даже и цели разкази за близкото минало. Постмодерното във вид на колажно смесване на културни езици и пародии безспорно спомага за вариантността на описваната епоха и общество, но то е просто удачна дреха на мощни културни и литературни енергии, абсорбирали метаобществените езици и превърнали ги в литература.
В границите на историята вписваме и делничното, онези „грапави” разкази за малкия човек, които точно по вапцаровски редят „мъката ненаписана”. Новинарските хроники са превърнати в разказ за съвремието, в което мегасъбитията преливат в прозата на деня. Но ако при Вапцаров все пак престъплението може да бъде катарзис, тук е избегната всяка патетика, но затова пък е разработен мотивът на престъплението, видени са човешките права на смазаните от страдание хора. Статистиката, журналистическата новина, сензацията са извадени от рекламния си ефект, положени са в пистата на драмата, предизвикана от оскотяването и мизерията. Денят е хроника на деградацията, на низвергнатите от обществото, на во веки изоставените в мъките и безпомощността си хора. Това е жестокото време на ХХI век, запомнило какво ли не от миналото, раздаващо дефиниции какво е добро и какво зло, но забравило собствените си деца, забравило, че и малките хора ще намерят своя начин да разкажат за времето. Познат поглед още от времето на Вазов, когато „човекът словесни паднал е до скота”, но изкуството му дава своята компенсация във вид на разбиране и милост. Във вид на оправдание. При Пламен Дойнов състраданието е така релефно постигнато като чувство и философия, че делникът се превръща в съдебен процес с обвиняем самото общество, активирало злото в човешките души:
Нека само дойде пиян и разгащен,/ нека само да скочи – и ще видим кой кум и кой сват!/ Как ще ревнат у нас непотребните вече жени/ и ще светне високата брадва на спомена//. Колко пъти го мислихме: С отрова, с въже или с нож?/ Колко пъти прощавахме: Айде, другия път!/ Но сега няма прошка – трупът във дълбокия кош/ за пране – и в реката – окъпан да мине отвъд. („Бъдни вечер в женския затвор”)
Делникът е раздробен на ежедневни детайли, всеки един одухотворен до съдбовното чувство, че си жив, че те има и че една съвсем малка територия от този свят е твоя. Същевременно детайлът израства до философия на живеенето, опряла се върху малките радости в апокалиптичния, забързан, оголен свят на откровената социално-икономическа зависимост. Личното е толкова старателно оградено, чувството тъй прецизно е разпознало важни предмети и действия, че домът е здраво построен върху жест, рутина, малки вещи, превърнати в метафора на щастието. Светлото чувство брани себе си, окопава се в тесните пространства на малките, ежедневни радости, отдавна подготвили гранитната скала, върху която всеки малък се превръща в голям, в битиен, в раждащ чрез любов човек. Историята се оказва притежание и на малките, и на големите, и на връхлитащи общи събития, и на бавно течащото всекидневие. История на България, на Източна Европа, на Европа, взаимопреливащи се съдове, пълни с време, със съдби, бурета с отекващи драми, подредени в късове памет. В „сега” кънтят парчета памет от миналото, „сега” е резултатът от някога и никой никога не ще избяга от това, което са надробили родителите му:
така се скита в себе си добрият блуден син, вратите са у него – и не може да избяга. („Вратите на Берлин”)
Историята е толкова във всеки един, че в колективната човешка душа се побират изкристализирали грандиозните морални проблеми като: къде е границата между жертвата и палача, една идея само добро или само зло ражда, къде са сенките на отмъщението и прошката? Това, което в официален план човешката култура е отсъдила като добро и лошо, в стихосбирката на Пламен Дойнов е представено като отхвърляне на всяка категоричност, като мъчителен въпрос вътре у човека – накъде? Кое да избере, как да сложи граница между различностите и то така, че да не прелеят една в друга? Мъчителна история, която няма окончателност, която трябва да се живее непрекъснато, в нея даже и миналото не е завършено като морал.
Виж, географията е по-успокоена, от една страна тя е арена на историята и е по-скоро е невинна, предоставила прекрасни улици, сгради, залези на грешната и страстна човешка природа. От друга страна, географията е пейзаж, не натурален, а културен, в границите му са се сврели цели епохи, строителство от векове, спомени за предишни хора, живели точно тук и точно така. Париж, Виена, Будапеща, Берлин са спирки на душата, душата ги възкресява чрез техни емблеми, припомня тяхната известност чрез това „какво са дали на света”, преплита ги с история, със стилизации на отминал живот и ги фотографира в портрет, в който „сега” е унаследена култура. Човекът е проекция на нещо било, отляло се в сгради, дворци и незабравени деди. „Хванато” в обектива чрез някаква характерност, музейна завършеност на чувството, отекнала спонтанност на видяно-чуто-вкусено-спомнено-запечатано:
Как така историята е толкова сладка?/Как така императорите под езика ми се топят?/ Героите никнат горди в бюстовете от марципан,/ паметта се отлива в удоволствие бяло.../ И ето – парламентът избухва в неоготическа палатка,/ разпъната на брега на марципанения дунавски океан./ Виждам, принцесите крият в пазви от бял шоколад/ писмата си, извезани с винетки от кокос и какао. (”Посещение в марципанения музей в Сентендре”)
В културния пейзаж се включват всички сетива – очи, уши, кожа, вкус... Усещането е опнато до предел, градове и села са преживени до степен на „изливане” в пейзаж на душата, във вътрешен разказ на чувството и паметта. Хора, вещи, пейзаж, животни са в симбиозата на топоса, превърнат в снимка на културна идентичност. Отделните детайли са изрязани в пространството, подредени са като детски пъзел, за да илюстрират чувство, въображение и стилизация на културата в макет на град. Географията е именно градове с душата на хора, на отдавнашни обитатели, прелели се в сърцето на днешни пейзажи. Детското е важна гледна точка, защото то предполага преоткриване, пре-живяване, преразказване на познати на човечеството неща, но представени като лично-ново-свое, като преструктуриране на култури, излели най-специфичните си форми и философии в отделни, важни за Европа градове. София- Берлин е дестинация напълно лична, тя нанизва градове и пейзажи, поглъща истории, които обаче не са отделни битиета, а илюстрация на историята. В това отношение Пламен Дойнов „подава ръка” на Иван Теофилов, друг културен пейзажист, издялкал в застинали монументи стилизациите на европейски култури.
Поетичният разказ от стихосбирката „София Берлин” е грандиозната лична визия на поета за историята и географията на Европа от средата на миналия век, за дълбоките драми на европейската емиграция, които времето скоро ще скрие и отмие. За пътищата на отделните хора във вихъра на епохални и жестоки събития, застинали в кратки сюжети на приетото всекидневие. Важна и постигната тенденция от Пламен Дойнов – да представи сюблимното, всеобщото, метежно-историческото като делнично. Тук пък вече асоциациите релефно водят към Атанас Далчев, чиято лирика отдавна вече е портрет на европейското, а и на българското като част от европейското време от началото на ХХ век с неговите доминиращи екзистенциални гледни точки. Изобщо, силно интертекстуална поезия, овладяна, подчинила полифонични гласове до портрети на най-новото ни време.
  
Бел. ред. Стихосбирката „София Берлин” от Пламен Дойнов получи Националната награда „Иван Николов” за най-добра поетична книга на 2012 година, както и новоучредената награда „Николай Кънчев”.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”